Дейвид Лис
Спайдърмен (30) (Вражеска атака)

Трийсет

Питър влизаше в лабораторията, когато му се обади Мери.

— Реших, че ще искаш да чуеш това — започна тя.

От убийството на помощник районния прокурор бяха минали няколко седмици. От тогава насам не бе имало сериозен инцидент, в който да е замесен фалшивият Спайдърмен, но животът на истинския не стана по-лесен. В медиите все още разпалено се обсъждаше дали истинският се е обърнал към тъмната страна, или в града има имитатор. Сутрешните блокове по телевизиите пращяха от дискусии защо истинският Паяк пази мълчание. Питър се чувстваше така, сякаш е всяка изминала седмица остарява с цяла година.

В това време Джеймсън налагаше позицията си, че Спайдърмен винаги е бил от лошите.

— Дори нещо по-лошо — крещеше той в ефира, — той получава помощ отвътре. Имам източник, свидетел, че Спайдърмен редовно се среща с детектив предател от полицията. Някой в органите на реда прикрива улики срещу него, за да е сигурно, че тази насекомоподобна заплаха няма да се изправи пред правосъдието. Аз обаче искам категорично да заявя, че жителите на Ню Йорк няма да търпят това.

Уатанабе не бе загърбила партньорството помежду им, но бяха принудени да внимават още повече. Нужен е само един провал, бе казала тя, един случаен поглед, и всичко щеше да се срине. Срещаха се по-рядко и на по-уединени места, винаги криещи се от любопитни очи. Питър продължаваше да изпълнява възложените му от нея мисии, но е всеки изминал ден все повече губеше надежда, че ще повалят Фиск.

— Още ли си на линия, герой мой? — попита Мери.

— Да — изсумтя той.

— Когато последния път бях в кулата „Фиск“…

— Че колко често ходиш там? — прекъсна я той.

— Не се отплесвай, Питър — каза тя. — Исках да ти кажа, че там видях хора от Уолстрийт, както и от администрацията на кмета. Със сигурност блюдолизци, но явно чести посетители, така че надали е съвпадение.

— Може да не е нещо сериозно — отговори Питър. — Бизнесмените винаги са били в добри отношения с Кингпин, а Норман явно цели да извлече политически дивиденти от новия имидж на филантропа Фиск.

— Не знам — започна тя. — Намирисва ми на нещо по-голямо. Не мога да кажа точно какво, но имам усещането, че Фиск иска нещо от кмета. Или е това, или кметът иска нещо от него. Може да е и двете едновременно, като някой от бизнес средите ще направи голям удар.

— Не би ме учудило — каза той. — Норман винаги е бил готов да работи с когото и да е, стига това да му помогне на плановете.

— Меко казано — съгласи се Мери. — Слушай сега, следващата седмица се очаква от мен да отразя присъствието на Фиск на едно благотворително събитие. Организирано е от фондацията „Фиск“, за която трябва да напиша материал. Изобщо не е ясно каква сума ще бъде събрана. Добронамерените хора не са особено склонни да си дават парите на човек, на когото се носи славата, че е най-големият престъпен бос в историята, така че повечето ще дойдат от чужбина, като например Русия, Украйна и Китай.

— И ти ще го придружаваш ли?

— Отново не обръщаш внимание на важните подробности.

Питър бе съвсем сигурен, че обръща внимание на по-важните подробности. Явно Мери смяташе, че да се върти около Фиск, е в реда на нещата. Само че не беше. Около него насилието витаеше като буреносен облак. Ако смяташе да се зарови в кълчищата на това благотворително мероприятие, Мери можеше да се окаже с мишена на гърба.

— Какво мисли редакторката ти за разследването на фондация „Фиск“?

— Още не съм й казала — отговори Мери. — Ти какво си мислиш? Искам първо да имам история, преди да говоря на някого за нея.

— Мери, знам, че не искаш да чуеш точно това, но наистина си мисля, че трябва да се оттеглиш. Дори посещението на това благотворително събитие е лоша идея. На хората около Фиск понякога се случват лоши неща, а на тези, които се опитват да разкрият тайните му, със сигурност им се случват лоши неща.

— Наистина ли пак ще водим същия разговор?

— Не и ако започнеш да правиш това, което ти казвам — каза Питър и след кратка пауза продължи: — Добре де, това прозвуча кофти. Имах предвид нещо по-скоро от рода на: не и ако започнеш да се вслушваш в разумните ми съвети. Не ти заповядвам, Мери. Тревожа се за теб.

— Знам — отговори тя, макар че гласът й прозвуча малко рязко. — Обаче твоите притеснения ме задушават, Питър.

Не успя да измисли веднага как да отговори на това. Знаеше, че е права. Напълно я разбираше, но според него тя наистина не разбираше какво му е минало през главата. Беше се изправял срещу врагове, далеч по-големи и силни, но на негова страна бяха скоростта, уменията и технологиите. Ако Фиск погнеше Мери, какво имаше тя срещу него?

— Мери, моля тя, поговори с редакторката си. Говори и с Роби. Те си разбират от работата и ще ти дадат смислени съвети. Ще те пазят.

— Ако го направя, ще ми кажат да се оттегля — заспори тя. — Трябва да поемам рискове, ако искам да успея. Иска ми се да го разбереш.

Питър го разбираше, но изобщо не му харесваше. Нямаше какво друго да отговори, ако не искаше да започне поредният скандал, затова й каза, че трябва да затваря.

 

 

Остана му само да се посвети изцяло на работата си. Шефът му в лабораторията разработваше нови теории как да ускори кодирането на електрохимичните сигнали в синтетичната невронна мрежа, като заливаше Питър с информация по-скоростно, отколкото можеха да я тестват симулациите. Почти всички от тях завършваха с провал, но това явно ни най-малко не притесняваше началството.

Целта на експериментите е провалът, обичаше да повтаря той. От него се учиш точно толкова, колкото и от успеха.

Питър се съмняваше, че шефът му би бил толкова позитивно настроен, ако не бяха успешните тестове, колкото и малък процент да бяха те от общия брой. Те връщаха огромен обем информация, а напредъкът бе още по-скоростен. Ако работодателят му беше прав в преценките си, бяха само на няколко месеца от създаването на работещ прототип — изкуствен крайник със същата функционалност като органичния му еквивалент.

 

 

Щяха да станат вече дванайсет часа работа, но за щастие, в лабораторията настъпи леко затишие. Имаха телевизор вътре, но беше със спрян звук. Лицето на Норман Осбърн изпълни екрана. Пейтън го видя и изражението му видимо помръкна.

— Не харесваш ли Осбърн? — го попита Питър. — Той ми каза, че преди си работил за него.

— Познаваш Норман Осбърн? — изуми се Пейтън. Изглеждаше така, сякаш е видял куче да се самообявява за римски император.

— Синът му е най-добрият ми приятел — обясни Питър.

— Чувам, че не се разбирали особено добре.

— Това е съвсем тактично казано. Отношенията им са доста хладни.

Реши да не демонстрира прекалена словоохотливост. Ако Пейтън говореше после с Осбърн, последният щеше да е по-доволен, ако разбере, че Питър не е повтарял на трети лица дословно разговорите помежду им.

Пейтън се начумери.

— Нека го кажем така: не ми харесва как този човек върти бизнес.

Изражението му бе сякаш има нещо неприятно в устата.

— Е, след като сте приятели със сина му, няма да говоря повече.

Питър се засмя.

— Повярвай ми, ако Хари беше тук, щеше да даде мило и драго за всяка мръсна подробност, която имаш за баща му.

— Не може човек да работи с някого и да не види стила му на работа — започна Пейтън. — Осбърн притежава брилянтен мозък — това не бих го отрекъл дори за секунда, но ме притеснява начинът, по който го използва. Безскрупулен е, а това е притеснително за човек, който в момента заема кметския пост.

— В какъв смисъл безскрупулен?

— Голяма част от всичко това са само слухове и предположения — призна си Пейтън, — но съм чувал прекалено много неща, за които ми се е искало да не са истина. Осбърн би се захванал с всеки, който би помогнал за изпълнението на плановете му, а ако се окаже, че този някой разполага с лостове за въздействие върху него, не се спира пред нищо, докато не възстанови равновесието на силите. Освен това му се носи славата на ловък измамник, който привлича хората с предложения, на които не може да се каже „не“, след което обаче всичко се оказва един безмилостен капан.

Добро въведение.

— Постоянно го виждам по новините с Уилсън Фиск — подкокороса го той. — Смяташ ли, че би се сближил с човек като него?

Пейтън изсумтя.

Не би се поколебал нито за секунда. Ако смята, че това ще му донесе повече власт, влияние или печалби, ще сключи сделка с всеки, включително и с Уилсън Фиск. Макар че да си имаш вземане-даване с човек като онзи, не е същото, като да побеждаваш противници в технологичния сектор. Най-вероятно Осбърн е наясно с това.

— Какво искаш да кажеш?

— Той никога не прави „просто бизнес“ — поклати глава Пейтън, сякаш си спомни нещо. — Норман Осбърн винаги успява да обърне нещата в своя полза. Никога не би се хванал с Уилсън Фиск, ако не е сигурен, че може — ако се наложи, да елиминира съперника си, а той да остане извън подозрение. Ако срещу него се е изправил противник, на когото му се носи славата, че изяжда живи враговете си, значи е абсолютно сигурно, че е измислил начин да го надхитри.

Питър се замисли върху чутото. Винаги бе знаел, че Осбърн е безпощаден, що се отнася до преследването на власт. Никога обаче не се бе замислял какво би се случило, когато двама майстори в манипулациите, като него и Фиск, се опитат да се възползват един от друг. Със сигурност Норман би могъл да даде нещо на Фиск, било то политически услуги или нещо от рода, но дали би могъл да помогне на Кингпин да стане незаменим?

Замисли се върху всичко, което бяха разкрили през изминалите седмици — изнудването, военните наемници, радиопредаването, имитаторите, връзките с Уолстрийт. Нищо от гореизброеното не можеше да му попречи по пътя към крайната цел на Фиск, но точно както Мери бе отбелязала, едно от нещата се открояваше над останалите — финансовият аспект. Може би в това бе разковничето.

Погледна нагоре и видя как Пейтън се е вторачил в него.

— Извинявай… Какво?

— Казах, че времето за почивка свърши — строго отбеляза администраторът. — Обратно на работа, хайде, хайде.

— Да, бе — отговори Питър. — Чакай минутка. Трябва да се обадя спешно по телефона.

Преди Пейтън да успее да отговори, той изтича навън и извади телефона си. Опасяваше се, че може да не му вдигне, но тя се обади.

— Уатанабе слуша.

— Какво знаем за връзките на Фиск с Уолстрийт?

Тя изсумтя:

— За кои по-точно? Не можеш да си в бизнеса с недвижими имоти в Ню Йорк и да нямаш връзки в банките. Обвързан е много тясно с много хора в този сектор.

— Тогава нека бъде нещо необичайно — коригира се Питър. — Улики, че се опитва да оказва влияние върху градската управа.

— Чакай малко — каза тя. — Ще видя дали някой от отдел „Икономически престъпления“ не е чул нещо. Ще ме изчакаш ли минутка?

Питър погледна през рамо към сградата зад себе си. Не искаше да оставя работата му да го чака, но това изглеждаше важно.

— Добре, ще почакам, но да не е прекалено дълго.

Уатанабе го остави на изчакване.

 

 

Възстанови връзката след пет минути, макар на него да му се стори далеч по-дълго.

— Има нещо — започна тя. — Икономическият съветник на кмета се оттегля. Казва, че било заради здравословни проблеми. Но било прекалено внезапно, а той не изглеждал болен.

— Може би иска да се оттегли, за да не го сполетят здравословни проблеми.

— И това се намеква — призна тя. — Както и да е. Фиск участва в надзорния съвет, който трябва да определи наследника му. Осбърн намекнал, че това трябва да е човек с опит в реалния бизнес, а не поредният бюрократ. Щял да обяви избора си по време на галавечер в чест на благотворителната дейност на Фиск.

— Ами ако случайно вземе да обяви Фиск за наследник на поста? — попита Питър. — Няма да има по-добър начин да го отдалечи от спомена за мръсното му минало, точно както славослови огромната му щедрост.

— Каква полза ще извлече Осбърн от това?

— Нямам представа — каза Питър, — но да оставим това настрани за секунда. Той има своите собствени мотиви, в това няма никакво съмнение, но нека се концентрираме върху Фиск. Какво ще спечели, какво преимущество ще има, ако заеме този пост?

— Дори не ми се мисли за това каза тя. — Ще разполага с вътрешна информация за финансовото състояние на всеки държавен служител и агенция, включително и на полицията. Освен това ще може да се възползва от общинските инвестиционни планове. Може да се превърне в огромен конфликт на интереси.

— Само ако забрави да заплаши хората, които следят такива неща да не се случват — опонира й той. — Той обича да изнудва, а с подходящите лостове може да се развихри безконтролно.

— Абсолютно вярно — отбеляза тя.

— И освен че ще може да извлича изгода от парите на града, ще може и да ги управлява, нали така?

При тази мисъл буквално потръпна, като си представи какви биха били последиците.

— Например да ги ограничава, за да предизвика хаос.

— Предполагам, че е така — съгласи се тя. — Никога не е ставало дума. По принцип икономическите съветници не работят в ущърб на интересите на града, но след като говорим за Фиск, плуваме в непознати води.

— Не само непознати, но и пълни с акули — вметна Питър. — Значи ако го назначат, това би могло да го направи толкова важен, че провалът му да е немислим? В смисъл че нали точно така говорят за банките. Не защото са супермогъщи, а защото правителството не може да си позволи да фалират, понеже това ще унищожи икономиката. Ако Фиск стане отговорник по финансите и бъде унищожен, ще може да повлече града със себе си.

— Може да е точно това — прошепна Уатанабе. — Ще се превърне в почти неуязвим престъпник. Ченгетата и прокурорите ще се страхуват с пръст да го пипнат. Дори журналистите биха се поколебали да сринат финансовите устои на града. Никой не би искал да се окаже виновен за подобен катаклизъм.

— Значи е това — каза Питър. — Как ще го спрем?

— Ама ти сериозно ли ме питаш? — обади се тя. — Може да не го харесваме, но по закон кметът е овластен да решава кой какъв да бъде в администрацията му.

— Значи го формулирах погрешно — каза той, — но трябва да го спрем или разобличим, преди Осбърн да се намеси. Трябва да осуетим издигането на Фиск на този пост.

Уатанабе изпъшка:

— Обикновено аз съм тази, която казва, че трябва да се успокоиш и да действаш по-бавно, но в този случай мисля, че си прав. Обаче не можем да си позволим да сме невнимателни. Изчакай ме да си прегледам записките и да видя какъв план мога да измисля. Имаме още няколко седмици, така че не откачай.

— Познаваш ме.

— Да, бе, направо ми олекна — каза тя и прекъсна връзката.

Питър прибра телефона си и се върна в лабораторията, където Пейтън се извърна от монитора си, за да го посрещне с критики.

— Дълго ли отсъствах? — попита го Питър.

— Професията ти не е хоби — заяви Пейтън, а лицето му бе извънредно зачервено. — Почивката свърши, а имаме важни задачи. По неизвестна за мен причина директорът разчита на теб, а ти за пореден път спъваш напредъка ни.

— Да, знам, съжалявам — каза Питър. — Беше важно. Извинявам се. Да се захващаме за работа.

Пейтън се начумери и стартира програмите си. За късмет на Питър, човекът лесно потъваше в работата си. Имаше право да се ядосва, а той не знаеше колко дълго време ще му се разминава да се държи по този начин — като себе си.