Дейвид Лис
Спайдърмен (27) (Вражеска атака)

Двайсет и седем

Беше странно да се намира отново в „Бъгъл“. Докато бе в гимназията, това тук бе неговият втори дом, неговото убежище. Беше хлапе, прието за равно от възрастни, при това изключителни възрастни хора, които поемаха рискове в името на разкриването на истината.

Правеха го, защото така бе честно и правилно, и защото бяха задвижвани от амбиция, бяха пристрастени към адреналина и притискани от крайни срокове. Гориво им беше долнопробното кафе и застоялите понички, които ядяха на крак. Питър правеше същото, когато носеше костюма на Спайдърмен, но тези хора се сражаваха с помощта на думите, подкрепени от вдъхновение и упоритост. Нямаха специални умения, сляпо дарени им от Вселената. Разчитаха на собствените си способности и хъс.

С радост каза здрасти на всеки, когото срещна по пътя си: Бен Юрик, Бети Брант, Роби Робъртсън. Беше страхотно да ги види пак. Подмина група репортери, събрани около компютър, на който вървеше излъчване на живо на новото предаване на Джеймсън. Всички го намираха за много смешно.

Най-накрая стигна до работното място на Мери.

— Казах на всички, че ти помагам за един твой проект — започна тя, — така че говори тихо. Не искам господин Робъртсън да разбере, че правя проучване, свързано е Фиск.

Питър изпитваше притеснения по същия въпрос, но не искаше отново да подклажда стария спор. Засега се бяха фокусирали върху жената, която бе предмет на интерес на служителите на „Роксън“. Имаха нейна снимка, знаеха адреса й и това бе всичко. Въз основа на тази информация успяха да установят, че името й е Лора Ремзи. Около нея нямаше нищо интересно. Нямаше видима връзка с „Роксън“, Фиск или някой друг, познат на Питър и Мери. Поровиха се за допълнителна информация за нея още около половин час, но безрезултатно.

— Не разбирам — каза Питър. — Изглежда напълно нормален човек. Има проблеми, но кой ли няма. Не виждам причина Фиск да се интересува от нея.

— Ами ако не тя е обект на интересите му? — предположи Мери. — Ами ако е някой, свързан с нея?

Няколко минути пръстите й танцуваха по клавиатурата, след което плесна с длан по бюрото.

— Ето. Брат й е помощник районен прокурор.

Питър се замисли за минута.

— Сигурно е срамно един прокурор на висок пост да има наркозависима сестра, но пък това не е нещо, с което да го накараш да ти заиграе по свирката.

— Може да си прав — каза Мери, но Фиск винаги е разчитал на изнудването. Може пък това, в комбинация с нещо друго, което не знаем, да се превърне в силен коз срещу прокурора. Знаем, че иска да контролира хората с власт.

— Добре, това се оказа полезно — отбеляза Питър, като си записа информацията за прокурора. — Благодаря ти.

— Освен това се поразтърсих и за помощничката на Фиск, Мая Лопес. Оказа се доста интересно — каза Мери и подаде на Питър една папка. — Баща й е бил някакъв оператор, първо на запад, а после в организация на Фиск. Сътрудничили са си на няколко пъти, но после е имало срив. Полицията заподозряла, но без да може да докаже, че Фиск е наредил убийството на Лопес, след като доставка на оръжие е била засечена от силите на реда. Може би е заподозрял, че Лопес си сътрудничи с полицията.

— Интересното е, че е прибрал под крилото си дъщеря му.

— Особено, при положение че е глуха — продължи Мери. — Не му се носи славата на човек, който прави добрини ей така, заради мекото си сърце. Ако помогне на някого, ще е само защото очаква нещо като компенсация. Да помогне на дете на човек, когото е заподозрян в предателство, е много неочаквано от негова страна.

— Глуха — щракна с пръсти Питър. — Това обяснява защо не реагира на нищо от това, което й казвах.

— Да, но от това, което виждам за нея, тя може да чете по устните — каза Мери. — Маската ти ще е проблем, ако пак се срещнете с нея.

Питър започна да прелиства страниците в досието.

— Помня това убийство — каза той. — Тъкмо започвах и когато отидох на местопрестъплението, бога ми, не знам какво съм си мислил, все пак бях на петнайсет години. Сигурно съм смятал, че мога да помогна на ченгетата или нещо от този род. Беше кошмарно. Половината от тях искаха да ме арестуват, така че офейках, но се разчу, че съм бил там. Джеймсън се опита да прокара идеята, че аз съм убил човека, затова съм бил там, макар че отидох поне час след ченгетата. Май това бе първият път, след който ме погна. Не че има значение де.

— Не съм сигурна — заяви Мери. — Лопес е работел за Фиск. Сега дъщеря му работи за Фиск. Първо се срещна с имитатора на строителната му площадка, а сега Джеймсън се опитва да представи имитатора за истинския Спайдърмен.

— Че какво пък общо има Джеймсън с това?

— Компанията, която притежава радиостанцията, е направила няколко лоши инвестиции. Фиск ги е спасил и сега притежава контролния пакет.

Питър поклати глава и подсвирна:

— Дори и така да е, не мисля, че Джеймсън би го направил за пари, още повече мръсни пари.

— Да, но може да не знае откъде идват въпросните пари — отговори тя. — Или може да смята, че това не го засяга.

— Може би — каза Питър. — Макар че не бих се изненадал, ако подготвя материал за хората, които му плащат. Когато говорим за трънче в петата, Джеймсън е образцовият пример за това, без да забравяме за историята със Спайдърмен. Между другото, да кажа, че нищо от това не ни помага за голямата ни цел. Фиск иска да стане незаменим.

— Има още нещо — допълни Мери.

Извади снимката на копието. Питър вече го бе изучил до последния детайл.

— Не мога да докажа, че е същото като на снимката — започна тя, — но много прилича на това. Било е откраднато от частна колекция преди около петнайсет години. Бащата на Лопес бил заподозрян, но не са му били повдигнати обвинения. Има по-късни снимки на същото копие от дома му в Ню Йорк.

— Не изглежда като нещо важно — каза Питър. — Може да го е скрил някъде, но ако е било при него, няма нищо странно, че се е озовало после у дъщеря му.

— Само че нещата стават по-странни — продължи Мери, — защото Лопес бива намушкан до смърт с копието в собствения си дом. Изчезнало от поставката си и не било открито.

— Значи Мая Лопес се е била с мен със същото копие, с което е бил убит баща й? — попита Питър.

— Така изглежда — отговори Мери. — Или сърцето й е студено като лед, или не знае за този факт.

Според Питър второто предположение бе по-вероятното. Мая Лопес се беше била с настървение, но той нямаше усещането тя да е жесток човек. Обвиняваше го за смъртта на баща си, тоест копието бе скъп спомен, а не боен трофей.

— Да се върнем на Фиск — предложи той. — Още не разбирам крайната му цел в тази игра.

— Фиск разсъждава експлозивно, а не последователно — каза тя. — Той не преследва една-единствена крайна цел. Мисли сложно. Каквото и да търсим, то ще бъде само част от комплицирания му план. Не ми се иска да го казвам, но според мен си придаваш излишна важност, Питър. Ти задаваш въпроса: Какво печели Фиск, ако хората мразят Спайдърмен. Според мен е далеч по-вероятно той да си мисли: От какво се нуждая, за да спечеля? — като само едно от тези неща е хората да са ядосани на Спайдърмен.

Тя се усмихна и наклони глава.

— Не ти смачках егото, нали?

— Ще ми мине… след време — разсеяно отговори Питър. — Но продължавай да ме мачкаш, защото метафората ти ми хареса. Прилича на голяма паяжина, в която, като дръпнеш една нишка, можеш да видиш какво друго ще помръдне.

— Метафората ми изобщо не беше за това — каза тя — и спокойно може да ни върне на въпроса за егото ти.

— Брилянтна си — каза той, изправи се и я целуна бързешката. — Уместните ти въпроси ми помогнаха да разреша случая! Добре де, не изцяло, но си мисля, че имам нов поглед върху нещата. Ще ти се обадя по-късно.

— Косъм на килима върши същата работа — извика тя след него. — Само казвам.

По пътя си навън Питър мина покрай група репортери, които коментираха някаква съвсем прясна случка. Спайдърмен преследвал джебчия, след което си заминал с портфейла на жертвата.

— Можеш ли да повярваш, че едно време го смятахме за герой? — попита единият от тях.

 

 

Когато излезе на улицата, извади телефона си и се обади на Юри Уатанабе.

— Научи ли нещо за Анди, жертвата от пристанището? — попита я той.

Тя му каза да изчака малко, за да отиде на по-уединено място. Трябваше да внимава, когато обсъждат каквото и да било, свързано с Фиск. Питър слуша няколко минути далечните звуци от вътрешността на полицейския участък, докато най-накрая тя можа да заговори на спокойствие.

— Немного — каза тя. — Досието му е доста дебело, но нищо по-сериозно. Дребни престъпления… Влизане с взлом най-вече. Никаква проява на агресия.

— Може да е само предчувствие — каза той, — но я вземи се разрови по-надълбоко. Имам чувството, че пропускаме нещо. Нямаме много следи, така че искам да съм сигурен, че сме огледали всичко, което имаме, абсолютно докрай. Онази вечер той спомена, че брат му не бил чист. Може би там…

— Добре, ще проверя — прекъсна го тя. — Нещо друго?

— Да — продължи той. — Трябва ми домашният адрес на един човек, но отсега да знаеш, че няма да ти хареса.

 

 

Не искаше да влиза в този апартамент в Ийст Сайд. Звучеше като лоша идея за човек, от когото се очаква да върши героични добрини. От друга страна, не можеше просто да позвъни на звънеца и да се надява да го пуснат вътре. Да се появи на прозореца, докато обитателят му гледа телевизия, бе не по-малко неприемливо.

Затова избра компромисен вариант. Отвори един незаключен прозорец и изчака отвън. В определен смисъл вече бе влязъл, без да влиза, затова се успокои с мисълта, че е постъпил по-скоро достойно, а не престъпно.

След малко входната врата се отвори, мъжът влезе в апартамента си, остави покупките и закачи дрехите, взети от химическото чистене, в килера. След това отиде в тоалетната и се изпика на отворена врата.

Спайдърмен направи физиономия зад маската си и се извърна. Това определено не помагаше от гледна точка на намаляването на неловкостта на ситуацията. Е, поне само пикаеше. След като мъжът приключи, влезе във всекидневната и си включи телевизора. Забеляза сянката на пода, повдигна поглед към прозореца и ахна от изненада.

— Здрасти — махна му дружелюбно Спайдърмен, — имаш ли свободна минутка?

Помощник районният прокурор Ейб Ремзи отстъпи една крачка, след което насочи към него дистанционното на телевизора.

Паяка вдигна ръце.

— В неудобен момент ли идвам, господин Ремзи? Мога да се върна по-късно. Пред мен не стои проблемът с предварителното уговаряне на срещите.

Ремзи примигна няколко пъти, а след това натисна бутона за заглушаване на звука на телевизора.

— Какво искаш?

— На първо време, да не откачате — отговори Спайдърмен. — Това винаги е стояло за мен на първо място… Както и да говорите. Чаках ви тук, но не влязох, защото не бях поканен. Предполагам, съм изглеждал като вампир. Или като възпитан човек. Надявам се да се спрете на втория вариант.

— Да не ме гледа как пикая?

— Не — светкавично отговори Питър. — Обърнах се настрани, но е възможно да съм чул известно ромолене.

Ремзи въздъхна и махна с ръка да влиза.

— Приличате ми на истинския.

— Значи сте наясно, че другият е имитатор? — попита Спайдърмен, докато пристъпваше вътре.

— Това не е официалното становище — отговори Ремзи, — но за мен е очевидно. Другият е абсолютен задник, не звучи като теб и не си прави тъпи шеги. Освен това линиите на паяжините на костюма му са доста по-наблизо от твоите.

— Абсолютно вярно! Много сте наблюдателен.

Ремзи се разсмя и поклати глава.

— Честно, нещо като почитател съм ти.

— И аз съм фен на съвестните и трудолюбиви държавни служители. Явно сме си взаимни почитатели.

Ремзи го изгледа.

— Е, за какво искаше да си поговорим? — попита той и повдигна вежда. — За някой от случаите, по които работя ли? Не съм сигурен, че ми е разрешено да…

— Не, опасявам се, че става дума за това — отговори Спайдърмен. — Имате ли сестра на име Лора Ремзи?

Прокурорът видимо се смути.

— Тя да не е… Нещо случило ли се е с нея?

— Не, доколкото знам, всичко е наред — побърза да го успокои Паяка. — Не искам да издавам прекалено много подробности, но преследвах един тип, който я снима, докато тя си вършеше работата и… други неща.

— Пак ли се друса? — попита прокурорът, като прозвуча много отчаяно.

Значи знае, помисли си Спайдърмен и кимна.

— Страхувах се, че пак ще стане така — въздъхна Ремзи. — Е, ще се опитам да й помогна. Племенницата ми и преди е оставала при мен, така че ще се справя.

— Имате ли представа защо някой би се заинтересувал от подобна информация?

— Знаеш ли кой стои зад това?

Питър се начумери зад маската.

— Не искаш да ми кажеш — отбеляза Ремзи. — Разбирам. Не знаеш дали аз съм компрометиран, или не. Добре, ще бъда изцяло откровен.

След тези думи той направи пауза, сякаш за да събере мислите си.

— Искаш да знаеш дали ако някой ми се обади и каже: „Направи това и това, иначе ще разкрием всичко за сестра ти“, аз няма да подвия опашка и да се подчиня?

— Да, това е въпросът.

— Отговорът е „не“ — каза Ремзи. — Сестра ми има проблем. Бори се с него от години, като веднъж вече е била в център за наркозависими. Очевидно това е проблем, за който не бихме желали да се разчува, но не е засекретена информация. Не е като да наруша закона или да рискувам кариерата си, като крия факти, които приятелите и семейството й вече да не знаят.

— Тогава за какво са снимките? — попита Питър. — Отново няма да навлизам в детайли, но наетите за целта хора изобщо не вземат евтино.

— Тези неща се правят така — обясни Ремзи. — Все едно да питаш златотърсач защо не отиде направо там, където е златото, а си губи времето на безперспективни локации. Събираш всичко, до което се докопаш, след това решаваш кое може да ти влезе в работа. Снимат сестра ми и това е просто поредната информация. Някой ще я прегледа и ще реши кое си струва да бъде използвано. Последващо проучване ще покаже, че стойността му е минимална, защото не може да ме накара да се пречупя. Ако не бе видял това заснемане да се случва, никога нямаше да знаеш, че се е случило. Уилсън Фиск обаче няма да се добере до нищо, което да използва срещу мен.

— Не съм казвал, че е по поръчка на Фиск.

— Стига де — каза Ремзи, — Фиск винаги е разчитал на изнудването, освен това кой друг би имал възможностите или желанието да похарчи бог знае колко пари само за да събира безперспективна информация?

Усмихна се криво и продължи:

— Освен това всеки знае, че Фиск ти е трън в задника.

— Понеже съм деликатна натура, предпочитам „в окото“ — отбеляза Спайдърмен, — но и двете описания са точни. Някаква представа каква му е целта?

— Нямам идея — отговори Ремзи, — но чакай да ти кажа нещо друго. Записах го преди няколко дни и оттогава не ми излиза от ума.

Той вдигна дистанционното и започна да търси измежду записите на приемника си. След минута натисна „старт“ и активира звука.

На екрана се видя как Норман Осбърн излиза от кметството. Репортерите около него му подвикваха въпроси, а той раздаваше уклончиви отговори, докато някой не го попита за „близките“ връзки между градската управа и бизнес сектора. Кметът се закова на място.

— Възразявам срещу термина „близки“ — каза Осбърн. — Това намеква за някаква нередност. Този град се е издигнал благодарение на бизнеса и ако бизнесът процъфтява, и животът на хората ще процъфтява. Ако трябва да говорим все пак по въпроса, ще е добре да кажем, че трябва да подкрепяме ориентираните към обществото инициативи на хора като Уилсън Фиск, които са открили нови начини да печелят пари, като в същото време помагат на работниците, семействата им и обикновените хора. Не искам това да остава в сянка, а да го подкрепя.

Ремзи натисна „пауза“.

— Осбърн спира по средата на крачката си, за да възхвалява Фиск. Според мен се разиграва сценарий за подобряване на общественото мнение за него.

— С каква цел?

Ремзи поклати глава.

— Не знам, но ако Фиск е замесен, няма да е нищо добро.