Дейвид Лис
Спайдърмен (26) (Вражеска атака)

Двайсет и шест

През доста квартали оттам, в един тъмен склад на Фиск стояха двама мъже. Друг, освен тях нямаше, защото това бяха условията по срещата. Само двамата. Без помощници и охрана. Без свидетели.

— Ще стане на мой терен — каза Фиск. — За теб ще е по-трудно да уредиш нещата, без да те видят.

— А ако някой ме види да влизам? — попита Норман Осбърн.

— Консултация между кмета на Ню Йорк и един от видните му съграждани. Няма нищо скандално в това.

Под една висяща крушка беше сложена маса. Върху нея имаше бутилка вино и две чаши, но никой не бе в настроение да седи, камо ли да пие. Фиск гледаше как сенките танцуват в сумрака. Бе удържал на думата си — нямаше никого от хората му. Не искаше да чуват думите му, а кметът не представляваше някаква физическа заплаха. Ако се наложеше, можеше да счупи Осбърн през средата, за да го натъпче в някой сандък и да го метне в реката, при това за по-малко време, отколкото на кмета би му отнело да си повика такси.

Не, опасността, която представляваше Осбърн, бе по-бавна по природа, но криеше в себе си възможности. Фиск не вярваше на кмета, че би спазил думата си, но вярваше на неговите алчност и амбиция. Повечето хора виждаха в него талантлив предприемач, който бе превърнал малката си технологична компания в една от най-разпознаваемите марки в света. Виждаха амбициозен човек, постигнал невероятен успех и богатство, който иска да докаже, че може да ръководи толкова добре, колкото може да изобретява.

За момента се оценяваше справянето му като кмет. Финансовият сектор го обожаваше, защото виждаха неговите бизнес постижения, но дали това автоматично го правеше качествен ръководител? Бе притиснат от много страни, които не се облагодетелстваха от борсовите печалби. Хора като Мартин Ли се появяваха по новините през ден и говореха за услуги за бездомните, като междувременно атакуваха Осбърн.

Някой трябва да помогне, обичаше да казва Ли. Ако правителството не помогне на хората, тогава хората ще трябва да започнат да си помагат един на друг;.

— Трябва да накараш Мартин Ли и другите от този род да работят за теб — каза Фиск. — Използвай частния сектор. Добре е за бизнеса и е добре за хората.

След кратка пауза добави:

— Хвърлям ти спасителен пояс, Осбърн.

— Не ми трябва спасителен пояс — заяви кметът. — Нито от теб, нито от някой друг. Не се давя.

— Но и не процъфтяваш. Хората с пари те обичат, но всички други те наричат „кмета от Уолстрийт“. Не можеш да промениш същността си. Това ще е още по-зле. Избирателите ти ще се обърнат срещу теб и всички ще те нарекат „лицемер“. Вместо това трябва да ги убедиш, че идеите ти ще помогнат на всички.

— И съюзът с Уилсън Фиск ще ми е от полза? — изсмя се Осбърн.

— Абсолютно точно.

— Не ми звучи убедително — каза Осбърн. — Светът не е забравил за предишните ти премеждия.

— Държавата се опита да ме осъди — заяви Фиск, — но нямаше нищо срещу мен. Какво съм виновен аз? Това не е справедливо.

— Не говорим за справедливост — отговори Осбърн, — а за публичен имидж.

Фиск се ухили.

— Това не ти е някакво селце с религиозни маниаци, Норман. Това тук е Ню Йорк и ако нюйоркчани харесват нещо, то това е завръщането на бял кон. Искат да видят как поваленият се изправя. Искат да видят как злодеят се превръща в герой. Станеш ли част от това, герой ще бъдеш и ти.

Изражението на лицето на Осбърн остана непроменено.

— Ще обмисля предложението ти.

— Ще направиш доста повече от обмисляне, иначе изобщо нямаше да водим този разговор — каза Фиск. — Кажи ми какво искаш, за да се случат нещата.

Осбърн въздъхна и поклати глава.

— Добре — каза той и подаде на Фиск един плик. — Това е списък с… изисквания. Надали някое от тях ще ти се стори прекалено неизпълнимо.

Фиск скъса плика по ръба, извади листа и прегледа съдържанието му на слабата светлина.

— Трябва да ти го призная, Осбърн, добре си обмислил нещата. Съглася ли се е всичко това, раните ще са тежки, но няма да ме осакатят.

Погледна нагоре и кимна отсечено на кмета.

— Щом искаш да бъде така, мисля, че ще се спогодим.

— Опитвам се да правя най-доброто в името на града, Уилсън — каза Осбърн. — Разполагам с шанс да направя важни промени. Ще бъда обявен за най-успешния кмет за поколения напред, но понякога трябва да играя грубо, за да успея.

— Не че обичам да смесвам метафорите — каза Фиск, — но сигурен ли си, че искаш груба игра, когато вървиш по тънък лед?

— Това е бизнес, Уилсън. Необходимо ли е да си говорим по такъв начин?

— Само ти припомням в какво положение се намираш — отговори Фиск и вдигна документите. — След като говорим за моркова, не мисля, че има смисъл да ти показвам пръчката.

Осбърн присви очи.

— Ти каза, че всичко това е само бизнес.

Устните му се стиснаха в права линия.

— Да, и желая да продължим да въртим бизнеса по приятелски начин — натърти Фиск. — Това, което искаш, е разумно за човек на твоята позиция. Нямам проблеми да работя с разумни хора. Просто подчертавам, че е добре да продължаваш да се държиш разумно.

— Радвам се да чуя, че разсъждаваш трезво по темата.

— Винаги разсъждавам трезво.

— О, нима? — засмя се Осбърн. — Ами онзи, който търчи напред-назад и се преструва на Спайдърмен? Не, нямам доказателства, но знам начина, по който мислиш. Искам само да разбера как си намерил човек, който може да прави нещата, които прави Спайдърмен.

— Ако аз стоях зад него — отговори Фиск, — със сигурност не бих разговарял по темата с теб.

— И все пак съм любопитен — продължи Осбърн. — Има ли и други като него? Цяло племе спайдърменовци, готови да бъдат наети, или ти си го направил по някакъв начин? Да не би в подземията на кулата „Фиск“ да има лаборатория, където обикновени хора биват…

— Млъквай! — изръмжа Фиск и направи крачка напред. — Не ми говори така, сякаш съм някой от лакеите ти, с които се държиш надменно. Аз съм Уилсън Фиск!

— А аз съм кметът на Ню Йорк — отговори Осбърн, но тихо и със сведени очи.

— Ако искаш да останеш такъв, ще се научиш да контролираш езика си — му каза Фиск.

Туптенето в черепа му бе започнало да се уталожва. Пулсът му спря да препуска. Насили се и отпусна свитите си юмруци.

— В човешката природа е да се противопоставяш на чувството за безсилие. Човек може да се наслади на това чувство, когато си играе на политика. Когато разговаряш с мен обаче, няма да забравяш кой си и какво си или ще те сменя с някого, който знае кой държи истинската власт над града. Водим тези преговори главно защото си интелигентен мъж, който може да види неща, които са убягнали на другите, а не защото разполагаш с някаква власт.

Фиск продължи да го гледа втренчено, докато Осбърн не отклони своя поглед.

— Приключихме — заяви Фиск.

Обърна се и излезе от склада, като остави Осбърн сам да търси пътя навън.

Бингъм клекна на една купчина щайги, докато гледаше размяната на реплики, като му се прииска да си бе взел пуканки. Или чипс. Харесваше и двете. Щеше обаче да му е трудно да яде през костюма си. Спарваше се в него, но му харесваше усещането, сякаш се готви и се превръща в истинския себе си.

Освен това му харесваше да гледа как си говорят тези двамата. Беше супер забавно. Зачака за сигнал, че може да се намеси. Ако възникнеше нужда да се намеси, щеше да го направи и това също щеше да се припише на Спайдърмен: поредното му знаково престъпление. Бингъм обаче беше наясно, че надали ще му се удаде тази възможност. Двамата пред него бяха в една лодка, дори да не искаха да си го признаят. Щяха да се цъклят един в друг, да се заплашват и да си мерят… онези работи, но никога нямаше да прекрачат границата, защото Фиск имаше нужда от Осбърн, а Осбърн имаше нужда от Фиск. Нещата стояха така и нищо нямаше да се промени, докато единият не унищожеше другия.

Дебелакът си тръгна първи и Бингъм нямаше какво повече да прави тук. Можеше малко да се полюлее, да овърже няколко ченгета заради майтапа и да катурне няколко бабишкери, за да си види лицето в новините. Обичаше люлеенето и паяжините, макар това да изцеждаше всичката сила от раменните му мускули. Изпитваше болка дълго време след люлеене в града. Изстрелващите паяжинни механизми бяха по-мощни от тези на имитатора, но и доста по-тромави и тежки. Не беше честно.

Бяха му казали, че ако не са подсилените от лекарството мускули и скелет, всеки път, когато използва паяжината, рамото му ще бъде изваждано от ставата.

Болката обаче си струваше.

Всяка болка би си струвала, защото той беше Спайдърмен, а величието и страданието вървят ръка за ръка, нали така? Той поне го вярваше. Или го бе чул по телевизията, но откъдето и да беше, бе истина.

Обичаше да бъде себе си. Обичаше да се люлее из града, да наранява хората и да ги плаши. Преди няколко дена, докато се преструваше на слабия Спайдърмен, се бе замислил дали да не бутне бебешка количка пред камион. Бебетата са лесни за подмяна. Загубата щеше да е минимална, а той знаеше, че няма да изпитва повече вина, отколкото ако хвърли хартийка от бонбон на улицата. Сдържа се обаче, защото знаеше, че мрънкането от страна на Фиск ще е повече, отколкото си струваше да понесе.

Щеше обаче да дойде времето, когато никой нямаше да му казва какво да прави. Фиск си мислеше, че контролира нещата, но това бе грандиозна заблуда. Той контролираше Фиск. Той дърпаше конците му. Засега бе по-добре дебелакът да не знае за това.

Оставяше всеки да си мисли, че е глупак. Хората винаги го бяха подценявали. Присмиваха му се в Бингхемптън, присмиваха му се и по улиците на Ню Йорк, но всички бяха спрели да му се присмиват, след като се бе запознал с хората от лабораторията.

 

 

Красивата дама, с която се запозна на улицата, го поведе към миниван, където му даде горещ шоколад, точно от този с малките бонбонки, които се топят, като ги бучкаш с пластмасовата бъркалка. Дадоха му чисти дрехи и сандвич с риба тон, който бе по-вкусен от всеки сандвич с риба тон, който бе ял дотогава. В него имаше гъста сметанова салата и малки черни маслинки, които го изненадаха, но се оказа, че му харесват.

— Искаме да те заведем на едно място — му каза дамата.

Беше красива и на него му харесваше да я гледа.

— Там ще си на топло и ще имаш достатъчно за ядене и пиене. Ще получиш чисти дрехи и легло.

Хората мислеха, че Бингъм е глупав, но той не беше глупав. Никой не се държеше чак толкова добре, ако не иска нещо в замяна. Това му бе пределно ясно.

— Какво ще трябва да правя?

Тя се усмихна, осъзнала колко е умен. Очилата й бяха смешни, защото представляваха дълги правоъгълници в светлозелени рамки. Не знаеше дали ги харесва, или не.

— Искаме да изпробваме едни… лекарства — обясни му тя. — Те ще те направят по-здрав, отколкото си сега, но ще бъда честна с теб: може да те разболеят. Ако се разболееш обаче, аз ще се погрижа за теб.

Бингъм можеше да си представи как лежи болен в легло, а красивата дама със смешните очила му мери температурата или му носи купички със супа всяка сутрин точно като майка му, преди да се промени. Майка му му даваше лекарства, от които оздравяваше, като му позволяваше да гледа телевизия колкото си иска. Не му се струваше опасно. Реши да го направи, така че подписа документите, в които се съгласяваше да изпълнява всичко, което поискат, а красивата дама каза на мъжа отпред да потегля.

Отне доста време да стигнат там, закъдето бяха тръгнали, като Бингъм не знаеше колко, защото миниванът нямаше прозорци. Когато спряха и излязоха, се озоваха в гараж, по-вероятно под земята. Беше студено и стъпките им ехтяха. Красивата дама с очилата го преведе през няколко врати и го предаде на мъж с униформа, който изобщо не се усмихваше.

Бингъм никога вече не видя красивата дама с очилата.

Беше решил, че ще бъдат в къща като онази, в която бе отраснал, само че по-хубава, с по-меки легла и нови мебели, купички за супа без начупени ръбове и вилици, на които всички зъбци сочат в една и съща посока. Само че приличаше повече на болницата, където закараха майка му, когато се разболя. Не му беше хрумвало, че красивата дама може да има предвид, че ще се разболее като майка си, но всъщност това бе истината. Точно такава, че и по-лошо.

Дори нямаше своя стая. Делеше една с други петима, но не едни и същи петима през цялото време, защото на другите им се случваха разни неща. Разболяваха се. Някои вдигаха температура и се гърчеха в леглата си. Други повръщаха каша или кръв, а веднъж един мъж повърна стомаха си. Израстваха им бучки по лицата и телата. Крещяха и плачеха за майките си. Наакваха се през нощта и на сутринта Бингъм ги заварваше да лежат неподвижни и с отворени очи в леглата си. Един издра лицето си, докато другите го гледаха. Никой не им носеше супа.

Имаха обаче телевизор, което беше добре.

От тях се очакваше да се държат добре един с друг. Имаше охрана, чиято работа беше да се намесват, ако някой откраднеше десерта на друг, ако не позволяваше да сменят канала на телевизора или ако се държеше лошо с другите просто защото е гадняр.

Зейн се държеше гадно, защото беше гадняр. Повечето от момчетата бяха спокойни и си гледаха своята работа, както се опитваше да прави и Бингъм, но Зейн се държеше зле от самото начало. Обичаше да спъва другите или да им дърпа долнищата на пижамите, защото намираше за забавно на някого да му лъсне задникът. Крадеше храна и я хвърляше по хората, взимаше дистанционното на телевизора и не го даваше на никого, защото според него нямаше нищо по-забавно от това да гледа клипчета с бебета, на които им правят нещо напук. Зейн казваше на Бингъм, че е дебелак, макар той да знаеше, че е отслабнал доста, откакто е заминал от къщи, а и продължава да сваля килограми. Не им даваха кой знае колко много за ядене, а и според него лекарството го караше да отслабва допълнително. Понякога му харесваше да се похвали пред някого с думите „Аз съм слаб“, но никога пред Зейн, защото той щеше да му се подиграва.

Повечето от охранителите се намесваха, ако Зейн прекалеше. Не от самото начало, защото това означаваше да си оставят телефоните, списанията или там с каквото друго си убиваха времето. Накрая обаче се намесваха. Не и Макгрегър. Той беше стар и мързелив. Беше плешив и главата му лъщеше, имаше малко сива коса отстрани, а на странно топчестия му нос имаше голям червен израстък. Очите му бяха малки и се смееше, когато те се нараняваха един друг.

Макгрегър харесваше Зейн. Първо се смееше само когато Зейн се държеше гадно, все едно гледа смешен филм, но после започна и да му помага. Двамата си подхвърляха дистанционното или пък Зейн даваше на Макгрегър таблата с храната на някой друг и пазачът я изхвърляше в тоалетната.

От друга страна, там беше и Рийс, който бе нещо като приятел на Бингъм. Не се сприятели с много хора, но Рийс наистина се държеше добре с него, затова Бингъм се стараеше да му отвръща със същото. Понякога разговаряха за нещата от миналото или седяха заедно и тихо гледаха телевизия. Можеха да го правят часове наред и да не се отегчават.

Един ден Рийс започна да се задушава. Не бяха яли нищо и Бингъм предположи отначало, че приятелят му просто кашля, но нещата се влошиха. Кашлицата стана хрипкава и Рийс падна на земята. Лицето му почервеня и той се хвана за гърлото.

Имаше бутон за спешни случаи и Макгрегър се изправи с пръст на него, но не го натисна. Стоеше и гледаше с усмивка на устата през цялото време. Бингъм реши той да натисне бутона, ако Макгрегър не го направи, но Зейн не му позволи. Държеше го здраво, а Макгрегър дълго гледа как Рийс се гърчи на пода.

Когато гърчовете започнаха да намаляват и момчето застина с отворена уста и стъклен поглед в очите, на пода под него започна да се образува локвичка.

Макгрегър натисна бутона.

— Припадък в седма стая — сухо съобщи той.

В секундата, в която вдигна пръста си от бутона, двамата със Зейн избухнаха в смях. Плеснаха длани, сякаш любимият им отбор бе отбелязал гол.

След като персоналът отнесе тялото на Рийс, Бингъм осъзна, че вече е друг човек. Не беше същият като допреди малко. Не че бе пораснал. Не че нещо в него бе умряло и на негово място се бе появило нещо ново. Просто беше отчасти възрастен и отчасти дете. Така го възприе. Тялото му се променяше, но си оставаше неговото тяло. През ума му минаваха мисли, каквито не бяха минавали до този момент, но все пак си бяха негови мисли. Сигурно имаше думи за това, което се случваше с него, но той не ги знаеше.

По-късно същия ден, когато Зейн го попита дали смята да циври за приятеля си, Бингъм го хвана за косата и започна да му удря главата в пода, докато от нея не остана кой знае колко. Натроши се, а онова, което беше вътре в нея, вече бе навън. Този път Макгрегър побърза да натисне бутона, но докато персоналът пристигне, той вече не дишаше.

 

 

Заведоха Бингъм в кабинета на директора. Директорът работеше за големия шеф, който беше много важен човек. Никой не искаше да ядосва директора, като особено много се стараеха да не ядосват големия шеф.

Бингъм бе успял да направи и двете и макар да не му харесваше да живее в комплекса, не беше сигурен, че е готов да се върне навън, където беше студено и не достигаше храна. След като обаче Зейн и Макгрегър ги нямаше, нещата щяха да са по-добре. Не изглеждаше честно това, което щеше да направи живота му по-поносим, да се окажеше причината да го изритат оттук.

Директорът беше по-стар човек е дълъг нос и бяла брада. Изглеждаше много сериозен, но не и ядосан. Първо му зададе няколко въпроса дали смята, че е направил нещо лошо, или не, но не изглеждаше като да се интересува какъв отговор ще получи. По-скоро искаше да знае дали Бингъм е наранявал хора и преди, дали е имал намерение да нарани Зейн и Макгрегър и дали е знаел, че може да прави подобни неща.

Записа си всичко, което Бингъм му каза. Беше странно да те слушат, когато говориш. Бингъм установи, че това му харесва.

— Наскоро да си се чувствал по-различен? — се поинтересува директорът. — Да речем, по-силен?

— Чувствам се добре — каза Бингъм. — По-събуден, бих казал, сякаш разбирам какво става около мен. Не знаех, че съм по-силен, докато това не се случи.

— Когато ги нападна, се почувства по-силен, така ли?

— Да — отговори той. — Загазил ли съм?

— Не си загазил — отговори директорът. — Не и ако решиш да ни помогнеш.

— Как да ви помогна?

— Като пиеш още лекарства — каза директорът.

— Ако няма да се разболея, добре.

— Големият шеф много ще се зарадва, като го чуе — каза директорът.

Оказа се, че Бингъм няма да бъде наказан за онова, което е направил с другите двама. Вместо това му дадоха отделна стая. Имаше си телевизор, който сам да управлява, и никой не се опитваше да му взима храната.