Дейвид Лис
Спайдърмен (25) (Вражеска атака)

Двайсет и пет

Питър трябваше да се срещне с Мери за по кафе същата тази сутрин. Трябваше да поговори с някого. Все още не знаеше какво да мисли за онази жена, която толкова отчаяно искаше да го нарани и разкрие. Нещо в мълчанието й го притесняваше. Нещата изглеждаха лични, но доколкото си спомняше, никога не я бе срещал.

Когато разказа за случката на Мери, тя също я намери за смущаваща.

— Може би е познавала някого от загиналите в ресторанта каза той тихо, за да не ги чуе никой. — Явно обвинява Спайдърмен.

— Не мисля — поклати глава Мери. — От това, което ми казваш, са й трябвали месеци, дори години, за да успее да имитира движенията ти по начина, по който го е правела. Не можеш току-така да постигнеш подобно ниво, дори да си спортист.

Имаше логика.

— Как е знаела обаче къде да ме намери? — запита се той. — Дори аз не знаех къде отивам.

— Сигурно те е проследила — отговори Мери. — Това е единственото обяснение. Това означава, че…

След тези думи тя се замисли, а после продължи:

— Каза, че си я снимал.

Питър кимна и извади телефона си. Прехвърли на него снимката от камерата в костюма си.

Образът беше малко размазан. Мери го погледна и поклати глава.

Никога не съм виждала някого, който да прилича на нея. Дрехите й са конфекция, каквато можеш да си купиш във всеки магазин, а не специално изработен костюм на герой. Мога все пак да я покажа на колегите от нюзрума. Може пък някой да я разпознае.

Той кимна.

— Трябва да има някакво минало. И този отпечатък. Би трябвало да означава нещо.

— Чакай малко — каза тя. — Дай да погледна пак. Имам някакво странно усещане.

— Женската ти интуиция? — попита той.

Тя се засмя.

— Да. Не съм сигурна. Сякаш имам дежавю — каза тя и погледна отново снимката. — Нещо в нея ми е познато. Виждала съм я някъде, но не мога да се…

Спря се насред думата и очите й се разшириха.

— Божичко мили…

— Това ми прозвуча като разпознаване.

Тя плъзна телефона обратно към него.

— Това е Мая Лопес, призрачната асистентка на Фиск. Виждали сме се няколко пъти. Седеше до него по време на последната ни среща, но не каза нито дума.

— И точно колко срещи си имала ти с него?

— Питър, не се разсейвай. Представа си нямам какво върши тя за него, но е от високите етажи на властта. Това е доста странно, защото очевидно е много млада, по-малка е дори от нас, но явно той я възприема на сериозно. Често й хвърля по един поглед.

— Смяташ, че това е тайната му играчка?

Мери примижа, докато мислите й се концентрираха върху момичето.

— Не долових нищо романтично или сексуално в отношението му към нея, освен това той е известен с верността към жена си. Сега тя е в чужбина, но не мисля, че за човек като него това има значение. Може да ти прозвучи странно, но Фиск е загрижен за Лопес или нещо близко до това. Определено за него има значение какво мисли тя.

— Хм — отбеляза Питър.

— Може би я подготвя за нещо. Ти ми каза, че те е последвала, значи някъде трябва да те е засякла. Значи или знае къде живееш, или те е видяла край кулата „Фиск“ и те е последвала оттам.

Питър се облегна назад.

— Значи Фиск разполага с двама имитатори на Спайдърмен, които работят за него. Единият е получил задачата да ме злепоставя, а другият трябва да ме ползва за човешки игленик. Доста противоречащи си занимания.

Мери кимна:

— Нещо не е на мястото си.

— Начинът, по който ме атакува, бе доста странен — отбеляза той, спомняйки си ситуацията. — Бе толкова гневна, че… Не знам как да го кажа по-добре… Сякаш приемаше нещата лично. От нея на вълни се излъчваше омраза, макар да не промълви нито дума. Дори не изпъшкваше.

— Може би акцията й е самостоятелно решение — предположи Мери, — което означава, че Фиск не знае, че тя се опитва да те убие. Може пък в кулата „Фиск“ да се разгръщат процеси, за които дори самият Кингпин да не подозира. Ще се опитам да науча повече за нея. Имаш ли по-ясна снимка на копието?

— Мисля, че да. Защо?

— Гадая в момента — каза тя, — но е старинно, стилът му ще да е уникален. Може да разберем нещо от него. Може да се окаже улика срещу Фиск.

Питър въздъхна:

— Мери, знам, че не би искала да чуеш точно това, но идеята не е хич добра. Искаш да се ровиш в хората от близкото обкръжение на Фиск, в личното му пространство. Хора са били пребивани до смърт само задето са си помисляли да обидят съпругата му. Ако тази жена е важна за него, може да се очаква всичко.

— Тогава може да прехвърля историята на някой друг — опипа почвата тя.

— Не съм казал това.

Тя скръсти ръце.

— Нима?

Като се замисли, той установи, че май точно това е казал.

— Бил съм свидетел на същото и преди. Репортери, за които ме е било грижа. Мислят си, че фактът, че преследват истината, ще ги опази, като изведнъж стават жертви на автомобилни катастрофи, среднощни обири или изневиделица са изпитали нуждата сами да отнемат живота си. Не си имунизирана срещу нищо от това само защото Фиск се преструва, че те харесва.

— Наясно съм — каза тя. — Освен това знам как да прикривам следите си.

— Гробището е пълно е журналисти, които са знаели как да си прикриват следите.

— А обществото ни зависи от репортери, които не се предават — репликира го тя. — Искаш да се откажа и да се прибера вкъщи ли?

— Естествено, че не, но…

Насили се да спре, защото самият той не знаеше как щеше да свърши изречението му. Работата беше там, че наистина искаше тя да се откаже и да се прибере вкъщи. Не искаше да се предава и да загърбва журналистиката и разобличаването на лошите хора, които вършат лоши неща. Тя искаше да се занимава с разследваща журналистика и той уважаваше стремежа й. Обичаше тази й черта, но Фиск бе нещо различно. Той бе по-опасен от най-опасните. Питър знаеше, че тя не се заблуждава относно човека, когото предизвиква, но това нямаше да я спре. Упоритостта на Мери бе достойна за възхищение, правеше я привлекателна и истинска героиня. Тя бе част от всичко онова, което я правеше специална, и точно заради това животът с нея бе толкова труден.

— Достатъчно добре познаваш миналото ми, за да се налага да ти го разказвам отново, нали? — започна той.

— Извинявай — сопна му се тя, — но случилото се с чичо ти не ти дава право да се разпореждаш с мен. Да, знам, искаш да защитаваш всекиго. Това е твоята мотивация и част от онова, което те прави специален, но трябва да знаеш къде се налага да теглиш чертата.

— Говорим за едно и също нещо — каза той. — Уилсън Фиск. Искам само да теглим една дебела червена линия около него. Толкова много ли искам?

— Ами ако започна да разследвам друг престъпен бос? — контрира го тя. — Ами ако говорехме за ония от „Блекридж“? Това също ли щеше да налага тегленето на дебела червена линия?

— Мери — изръмжа той, но не разполагаше с по-убедителен аргумент от това.

— Ти излизаш на улицата и се изправяш срещу опасността всеки ден — каза тя, — а аз се научих да живея с тази мисъл.

— Да, но аз…

— „… имам способности“? Знам, че имаш, но се изправяш срещу други хора със способности, някои от които — по-могъщи от твоите. Това спира ли те? Мислиш ли, че не съм стояла будна по цяла нощ, чудейки се дали някой няма да те стъпче, удари с ток, ужили, размаже или разпраши?

— Не знам за злодей с разпрашаващо…

Тя хвана ръката му и го прекъсна:

— Питър, обичам те, но хич не обичам да говорим едно и също всеки път. Това ме изтощава. Ще трябва да се научиш да живееш с мисълта, че сама взимам решенията си. Точно за това исках да говорим. Отлагах, защото знаех, че нямаш нужда от допълнително напрежение, но това е много важно за мен. Не мога да живея живота, който искам да водя, ако постоянно ще ме следиш и ще ме караш да се аргументирам за всеки избор, който съм направила. Ще трябва да повярваш, че съм достатъчно отговорна, за да поемам рискове, точно както аз постъпвам спрямо теб.

Той кимна.

— Добре.

— Значи никога повече няма да се караме по този повод, така ли?

— Това е целта — съгласи се той.

— И няма да ми се бъркаш в работата?

— Освен когато го поискаш — каза той.

И когато наистина, ама наистина се налага да се намеся.

 

 

Седмица по-късно седяха в един ресторант в Горен Ийст Сайд. Това бе последната им вечер с Хари, който на следващата сутрин заминаваше за Европа. Питър очакваше срещата им с нетърпение през целия ден и се молеше да се случи някоя криза, заради която да закъснее или изобщо да не може да отиде.

Необяснимо защо, Вселената реши да бъде благосклонна и тримата се радваха на компанията си през цялата вечер, както и на добрите храна, напитки и спомени. В един перфектен свят Питър би почерпил приятеля си, но предвид икономическата реалност в този, в който живееха, Хари настоя да плати сметката.

— Дай да не се караме — му каза Хари, преди още да седнат. — Сто пъти да си станал милионер досега, ако не слушаше толкова ревностно съвестта си, а на мен ми остава да се преструвам на добър, като харча пари, чиято липса няма да усетя.

Отношенията на Питър с Мери все още бяха малко обтегнати. Беше й обещал да се сдържа и да се тревожи по-малко, но в случая не ставаше дума за ново хоби. Искаше от него да й позволи да тръгне по път, по който би могла да бъде убита. Винаги, когато той решеше да я подкрепи, си даваше сметка какво всъщност значи това: да гледа в другата посока, когато тя кръстосва шпаги с Фиск. Как очакваше от него да остане безразличен в такава ситуация?

Искаше му се да загърби всичко това поне за тази вечер, но не му беше лесно. Мери се чувстваше по същия начин.

На всичкото отгоре Питър не можеше да се отърси от усещането, че има нещо, което Хари не му казва. Целта на пътуването му оставаше доста неясна: нещо като „да намеря себе си“, „да си определя приоритетите“, „да открия истинската си страст“. Би могъл да го направи и тук, в Ню Йорк, или с няколко кратки пътувания през океана. Не разбираше защо на Хари му се налага да се мести там.

Като се има предвид, че баща му е Норман Осбърн, той сигурно искаше помежду им да има цял един океан, за да се почувства на свобода. Реши, че това би могло да е добро обяснение, ако нямаше други признаци. Питър познаваше Хари от толкова време, че усещаше кога приятелят му крие нещо. Сега бе обзет точно от това усещане.

Хари не приличаше на себе си и в други отношения: по-лесно се разсейваше и избухваше малко по-лесно. Сети се, че веднъж дори видя ръката му да трепери. Това го бе разтревожило, но реши да не разпитва приятеля си. Искаше му се обаче да го направи.

— Каталясал съм — им каза Хари, когато излязоха от ресторанта. — Трябва хубаво да се наспя преди седенето и скуката утре цял ден в самолета. Вие обаче можете да отидете да се забавлявате.

— Ще ми се да можех — каза Мери, — обаче имам краен срок. Прибирам се, варя си една кана с кафе и нямам намерение да спя.

Изпратиха я до таксито, след което Питър пое с Хари пеша към апартамента му.

— Опитай се да укротяваш баща ми, докато ме няма — го помоли Хари. — С теб би се срещнал, така че ми направи тази услуга, ако започне да върши тъпотии.

— Изглежда, чудесно се справя с кметските си задължения — каза Питър. — Може би е прекалено мек към корпорациите, но засега нещата вървят доста добре.

— Точно за това се караме с него — каза Хари. — Опитвам се да му помогна да види нещата под друг ъгъл, но той е бил и си остава бизнесмен. Влезе ли му нещо в главата, не се отказва.

— И ти може да си като него.

Хари се засмя:

— Именно. Имаш ли представа колко е трудно да се изправиш срещу себе си?

Питър си спомни схватката с Мая Лопес на покрива. Да, имаше представа.

— Какво ще ме посъветваш да правя — попита го той, — когато се изправя срещу себе си?

Хари го погледна така, сякаш внезапно е откачил, което, като се имат предвид обстоятелствата, не бе кой знае колко далеч от истината.

— Бъди някой друг — отговори той. — Стани такъв, какъвто не биха очаквали от теб да бъдеш.

Стигнаха до блока му и си стиснаха ръцете, което прерасна в прегръдка. Хари не знаеше тайната му, но след леля Мей и Мери той бе единственият човек, който истински го познаваше и разбираше. Макар да не можеше да му каже всичко за себе си, да се намира близо до Питър, наистина му бе от полза. А сега бе на една крачка по-близо до пълната самота.

Хари сякаш усети, че нещо го гризе отвътре.

— Двамата с Мери изгладихте нещата, нали?

— Тревожа се за нея — каза Питър, — а тя не иска да се притеснявам.

— Ако се държиш прекалено покровителствено — отбеляза Хари, — ще я загубиш.

— Ако я убият, ще я загубя по по-лош начин.

— Не можеш да контролираш живота й — отбеляза Хари, — но можеш да контролираш степента, в която я вбесяваш.

Съветът бе добър. След като Хари се качи, Питър остана на улицата с поглед, вперен нагоре, проследяващ как още една частичка от живота му изчезва.