Дейвид Лис
Спайдърмен (24) (Вражеска атака)

Двайсет и четири

— Кой тук иска да поиграем на играта „Познай какво си мисли Кингпин“?

Спайдърмен се намираше в стаята за залагания под един от ресторантите в Адската кухня. Знаеше, че принадлежи на Фиск и всяка вечер му осигуряваше тлъста печалба. По принцип би трябвало, но не и тази вечер. Държеше голяма торба с пари, която по-късно щеше да даде в най-близкия обект на П.И.Р.

Повечето от редовните посетители бяха избягали, когато влезе. В момента пред него стояха само началникът и биячите. Нямаше да ходят никъде, защото бяха омотани в огромно кълбо заедно с преобърнатите мебели, разпилените карти, чипове и празни бирени бутилки.

— Искам информация — каза той. — Какво е замислил Фиск? Защо е накарал някой да се преструва на мен? Онзи е огромен.

— Никой нищо няма да ти каже — отговори шефът. — Остави парите и си тръгвай. Не би искал господин Фиск да ти се ядоса.

— Да, бе, защото хич хабер си нямам какво може да излезе от това — каза Спайдърмен и отново вдигна торбата с парите. — Последен шанс, преди да съм натопил вас за изчезналите пари.

Никой не каза нищо, така че той хукна през вратата и нагоре по стълбите. Поредната вечер, в която нанасяше удар по операциите на Фиск. Поредната вечер, в която не се приближаваше дори с милиметър до разкриването на това, което всъщност се случва.

 

 

Няколко часа по-късно, след като удари друга игрална зала, публичен дом и осуети отвличане, продължаваше да не знае нищо повече. Телефонът му звънна. Беше Юри Уатанабе, така че той се изтегли на покрива, за да поговори на спокойствие.

— Чувам, че си прекарваш страхотно тази вечер — каза тя. — Започнал си да крадеш от Фиск ли?

— Не крада — заяви той. — Преразпределям богатства.

— Не това чувам от пострадалите.

— Значи трябва да е истина — отвърна той. — Тези хора никога не биха те излъгали.

— Само казвам, че това те поставя в лоша светлина — обясни му тя. — Погледни сайта на „Дейли Бъгъл“.

След като му затвори, той последва съвета й. Заглавието на главния материал гласеше: „ПРЕВЪРНАЛ ЛИ СЕ Е ЧОВЕКЪТ ПАЯК В ЧОВЕК КРАДЕЦ?“.

Не беше точно на нивото на някои от „бисерите“ от времената на Джона Джеймсън, но не и на най-лошото. Беше по-добро от „СПАЙДЪРМЕН ПРОДЪЛЖАВА ДА ТЕРОРИЗИРА ГРАДА“, което се бе появило в един от другите вестници вчера. Каза си, че това е само бизнес, но не изпитваше вътрешна увереност. Колко време можеше да си позволи да преобръща маси и да проваля хазартни зали? Никой нищо нямаше да му каже. Каквото и да бе замислил Кингпин, каквото и да бе в състояние да го направи прекалено голям, за да позволят да се провали, то нямаше да бъде спряно с преразпределяне на печалби от хазарт.

Всеки път, когато Спайдърмен се замисляше дали да не се откаже, се сещаше за лицето на Аника и си спомняше какво го е накарало да се захване с всичко това. Ставаше дума за справедливост, за възмездие в най-чистата му форма. Бе познавал Аника, за него тя се бе превърнала в лицето на дванайсетте жертви, но в други части на града скърбяха други опечалени — родители, деца и приятели, които настояваха за отговори, настояваха някой да си плати за стореното. Мисълта го вкара в тиха ярост, плам, който трябваше да канализира в някаква посока. Притежаваше властта да накаже отговорните и защото имаше властта, отговорността тежеше върху него.

По време на отвличането намери документи, които го насочиха към склад, вероятно пълен със стока, открадната от бабаитите на Фиск. Реши да отиде там и да провери дали някой не е в разговорливо настроение. Беше в движение, когато му се обади Мери.

— Сещаш ли се коя съм? — попита тя. — Бяхме в една и съща гимназия.

— Да, знам… — въздъхна той. — Бях малко…

— Прекалено настойчив? — предположи тя. — Странен и сприхав?

— Точно. Радвам се, че ме разбираш.

— Доколкото е възможно — отбеляза тя. — Не си от хората, които сядат и се надяват да се случи нещо. Ето затова ти се обаждам. Имам следа, която може да се окаже важна.

— Наистина ли?

— Бях днес в кулата „Фиск“ и…

— Пак ли?

Въпросът му се изплъзна, преди да успее да си затвори устата.

— Питър, това ми е работата. Помниш ли с какво се занимавам? Интервюирам хора.

— Не е задължително да интервюираш само Уилсън Фиск — каза той, пределно наясно, че точно това не трябва да казва.

— Както и да е — продължи тя, без да обръща внимание на малките камъчета на пътя на разговора им. — Там се сблъсках, в буквалния смисъл на думата, с няколко подвижни грамади мускули от „Роксън Блекридж“, военните наемници.

— Интересно — каза той. — Някаква идея защо са били там?

— Нищо не успях да измъкна от тях — отговори тя, — но явно са редовни посетители. Може би получават ежедневни разпореждания от Фиск.

След това тя разказа на Питър всичко, което бе научила от охраната.

Представа си нямаше как тази нова информация може да се впише в голямата картинка, ако изобщо имаше място в нея, но все пак беше нещо, а той изпитваше належаща нужда от някаква отправна точка.

 

 

Бингъм влезе в апартамента си през прозореца, сигурен, че никой не го е видял. Всъщност в Ню Йорк никога не можеше да си сигурен. Все някой можеше да зяпа през прозореца си и да види как човек в костюм на паяк заминава и се прибира. За да е сигурен, трябваше да притежава някакво шесто сетиво. Този път прецени, че няма да има проблеми. Ако имаше, щеше да се занимае с тях по-късно.

Нека само някой се опита да му се меси.

Седна тежко на леглото и свали маската. Харесваше му как чистият въздух погалва лицето му, но в същото време му липсваше стягащото усещане и горещината под материята. Човек винаги губи нещо, когато печели друго. Това бе урок, който бе научил.

Вечерта се оказа забавна, защото фалшивият Спайдърмен се бе захванал да разбива хазартните центрове на Фиск. Явно бе започнал да губи контрол, а отстрани това бе смешно. На няколко пъти на Бингъм му се бе наложило да се възпира с усилие на волята да не се намеси и да спре имитатора. Истинският Спайдърмен срещу фалшивия. Гледката щеше да си струва, но времето за това още не бе дошло. Настоящата мисия бе различна.

Не вървеше по петите на имитатора всяка нощ, но го правеше често. Бингъм не можеше да го открие всеки път, макар да имаше места, където можеше да се скрие и да се надява имитаторът да се залюлее покрай него. Беше предсказуем, ако разбереш как мисли. Повечето хора не знаеха, но Бингъм знаеше.

Тази нощ беше само зрител, но скоро щеше да му се удаде случай да му вгорчи живота. Дочакаше ли възможността, щеше да удари.

На следващата сутрин беше там още преди 7:30 часа, което му осигури предостатъчно време да види как мускулите в костюми влизат в кулата „Фиск“. Ако излезеха с поставена задача — което Спайдърмен допускаше, че може да се случи, щеше да ги последва. Ако извадеше късмет, щеше да научи нещо полезно.

Кацнал на ръба на една сграда, той надигна чашата с кафе, което бе взел от камиончето в съседната пресечка. Собственикът му бе отказал да му вземе пари. Значи все пак имаше хора, които не бяха загубили надежда в него.

Надигна долната част на маската си и отпи. От кафето още се издигаше пара.

Абсолютен късмет. Тъкмо щеше да излиза от апартамента си и да тръгне за първата си среща за деня, когато отсреща по улицата засвяткаха червени и сини буркани. Макар да бе надалеч, тя бе сигурна, че видя човек в костюм на Спайдърмен.

Първо си помисли, че е Бингъм, но когато погледна през бинокъла, разбра, че не е той. Различията бяха достатъчно, за да е сигурна. Може би обикновен човек нямаше да ги забележи, но на Мая подобни детайли не й убягваха.

Какво правеше тук? Изглеждаше така, сякаш оглежда кулата „Фиск“, но през деня? Не можеше да измисли причина да го прави. Докато го гледаше, той вдигна чашка кафе, нави долната част на маската си и отпи.

Това я разтърси. Естествено, че бе наясно, че зад маската има човек, но бе спряла да мисли за него като за нормално човешко същество. Това, че той би сръбнал кафе от пластмасова чашка, след което би обърсал устни с опакото на ръката си, беше нереално. На подсъзнателно ниво тя бе очаквала зад плата да няма нищо… Празно пространство.

Това, че бе човек, който пие кафе, не го правеше по-малко чудовище. Какво си мислеше той? Че може да идва тук, да ги шпионира и да работи срещу всичко, което се надяваха да постигнат? Но пък какво толкова можеше да се случи? Надали някой щеше да тръгне след него.

Не е можел да предвиди Мая Лопес. Не е можел да предвиди жената Ехо.

Грабна телефона си и набързо прегледа графика си за сутринта. Нищо, което да не може да се отложи. Изпрати кратко съобщение на помощника си и се зае да се подготвя за излизане. След това се спря. Тясната бизнес пола не е най-удобното облекло за скачане от покрив на покрив. Трябваше й нещо, което да й осигури нужната свобода. Захвърли официалните дрехи на пода и се преоблече в дрехите, с които беше, когато преследваше Бингъм — черни панталони, черно горнище и ръкавици.

Погледна отражението си в огледалото. Помисли си, че може би това ще е денят, когато ще се изправи срещу него. Господин Фиск казваше, че още не му е времето, но понякога човек няма избор. Понякога съдбата решава от твое име.

Запита се дали иска да изглежда така, когато най-накрая се изправят един срещу друг в битка. Искаше той да я види. Искаше й се да я види и да изпита страх. Замисли се за онази нощ в Монтана и кървавия отпечатък от ръка.

Червеното обаче не беше правилният цвят. Нещо по-деликатно. Тя беше призракът на собственото си минало. Бяло. Трябваше да е бяло. Затърси старите си гримове от школата по танци. Беше време Ехо да се въплъти в нещо повече от идея.

Беше време Ехо да се превърне в име.

Наемниците излязоха от сградата почти точно на петнайсетата минута от влизането си. Питър се приготви да ги последва, но те се разделиха и влязоха в еднакви черни автомобили. Без много да му мисли, той избра единия от тях напосоки и тръгна.

Проследяването на колата не беше трудно, стига да беше в рамките на града. Мостовете и тунелите бяха малки спънки, макар обикновено той просто да се хващаше за някое превозно средство. Номерът беше да не се остави да го видят. Нищо не бе в състояние да провали тайно преследване така, както ентусиазирано натиснат клаксон.

За негов късмет, колата, която бе избрал, остана в границите на Манхатън, което по това време на деня гарантираше неособено бързо придвижване. Не изостана, докато тя се отдалечаваше от центъра, като скачаше от покрив на покрив и от стена на стена, като се пазеше от погледите на всички на земята.

Странното беше нестихващото гъделичкане на паяшкия му усет. На няколко пъти погледна назад, но не видя някой да го преследва. Реши, че може би се дължи на опасността, която представляваха тези типове. Трябваше да е предпазлив. Винаги беше предпазлив, но сега трябваше да разбере какво са наумили.

Автомобилът, който следваше, спря на пресечката на Бродуей и Сто четиресет и седма улица. Спайдърмен остана на покривите, откъдето проследи как служителят на „Роксън Блекридж“ излиза от колата и се запътва към близката автобусна спирка, докато обследва с поглед съседната тухлена постройка. Двайсет минути след пристигането му от нея излезе жена, държаща ръката на малко момиченце. Пое надолу по улицата, а наемникът тръгна след нея. Беше извадил телефона си и от време на време правеше снимки.

Жената остави момиченцето в една детска градина. Мъжът влезе в някаква бакалия, като се забави на входа, откъдето направи пет-шест снимки. Когато тя излезе, той я последва още четири пресечки, където я снима да купува нещо, за което Спайдърмен бе доста сигурен, че е хероин.

Какво означаваше това? Коя беше тази жена? Защо наемникът я снимаше как си купува дрога? Най-лесният начин да разбере беше да я разпита, но надали тя щеше да гори от желание да му разкаже историята на живота си. Когато от небето пред теб се стовари мъж в костюм, не е задължително доброволно да разкриеш най-черните си тайни.

Спайдърмен си отбеляза адреса й. Може би щеше да поиска от Уатанабе да разбере повече за нея. Проследяването на мъжа не се бе превърнало в неоспоримото доказателство, което търсеше, но все пак можеше да му разкрие важно парченце от пъзела.

Последва го обратно до колата му, като се стараеше да остане скрит зад един билборд на покрива, за да не го види. Видя го как отпътува и в същия момент паяшкият му усет се активира на пълни обороти. Претърколи се и се опита да разбере какво точно се случва.

Тогава я видя: жена, облечена изцяло в черно, с черна, вързана отзад коса, която носеше… копие? На лицето й имаше бял отпечатък от човешка длан, което не бе точно маска, но все пак затрудняваше идентификацията й. Не разсъждава излишно върху това. През годините бе атакуван с какво ли не. Ако трябваше да бъде честен, неговото облекло също бе доста шантаво. Кой беше той, че да съди другите? Повече го интересуваше подробността, че тя се опитва да го убие.

Докато електронният билборд зад него се зае да изрисува реклама на кола, жената се хвърли срещу него с копието си. Той се отдръпна наляво, но се оказа, че промушващият удар е заблуждаващ, и му се наложи да се извърта странично, за да не бъде нанизан на шиш. Претърколи се, но и тя се претърколи. Скочи под ъгъл. И тя скочи под ъгъл, като го имитираше съвършено. Изглеждаше така, сякаш може да повтори всяко негово движение. В това време образът на билборда се смени и сякаш нямаше какво друго да покаже, затова пусна реклама на фондацията „Фиск“.

Идеално.

Жената с отпечатъка на лицето тръгна към него, като всяка нейна стъпка бе като огледално отражение на неговите. За секунда той си помисли дали това не е имитаторът, след което загърби тази мисъл. Двойникът му беше с мъжки глас и физика, а тази жена имитираше движенията му, но не притежаваше специалните му умения. Можеше да скача като него, но не толкова далеч или толкова високо като него. Можеше да се оттласква от стените като него, но не и да се катери по тях. Беше по-скоро нещо като паркур. И със сигурност не можеше да изстрелва паяжини.

Отново се изправиха лице срещу лице и Питър успя да избегне три бързи пронизващи удари на копието. Третото бе толкова надалеч от него, че се удари в билборда, при което се разхвърча сноп искри.

— Чакай малко — каза той. — Може ли да поговорим?

Тя замахна към него странично, сякаш дори не го бе чула. Нов пропуск и нов водопад от искри. Той отскочи и се отдалечи от билборда, в случай че вземе да експлодира. Изстреля две паяжини, за да я залови, но тя се претърколи, сякаш знаеше какво ще направи той още преди той да го е решил.

Ето с това е различна тази жена, си даде сметка той. Имитаторът беше като втори Спайдърмен със същите умения, но не същия стил. Имаше прилики в начина, по който например двама бойци в ММА или майстори по таекуондо извършват основните движения, но подходът им към тях е различен. Спайдърмен и имитаторът му бяха подобни, защото разполагаха с подобни умения, които използват по различен начин.

Тази жена го копираше много прецизно. Нямаше друг начин да се нарече това. Не че повтаряше движенията му, а сякаш бе възприела като част от себе си всяко негово движение и се бе превърнала в негово огледално копие.

Докато я гледаше как подскача, избягва, атакува, финтира и се търкаля, той се замисли колко стотици часове бе изучавала стила на Спайдърмен. Макар да не разполагаше с „подаръците“, които той бе получил от радиоактивния паяк, нормалните способности изобщо не бяха за подценяване. Беше му се случвало да яде як пердах от съвсем обикновени човешки същества.

Това тук беше бързо, ядосано и разполагаше с копие.

— Харесва ми стилът ти — каза той. — Изглеждаш наистина опасна, но изпитвам страх от намушкване, така че хайде да си спестим шиш кебапа. Защо не ми кажеш какво искаш?

Единственият отговор, който получи, беше нов опит да пробие дупка в него.

— Вече не е забавно — каза той и отскочи извън обхвата й.

Когато стъпи, се извърна към нея с вдигнати във въздуха ръце в знак, че се предава, и тръгна напред.

— Кажи ми за какво е всичко това? Можем да изпием по кафе, докато ми разказваш.

Тя финтира два пъти, а той избягна ударите с лекота. След това тя се хвърли напред към мястото, където знаеше, че ще се намира той. Беше добра и знаеше какво може да очаква от него, но сега, след като той знаеше какво може да се очаква от нея, скоростта му бе прекалено висока за нея. Когато ударът й го приближи, той се бе отместил, макар и само с няколко сантиметра.

— Значи няма да говориш, но пък аз няма да ти позволя да ме разпориш, пък ако ще и да си на второто място в класацията на Спайдърмен имитаторите в града. Така че, уважаема… Пропусна… Която и да си, аз си тръгвам оттук.

Посегна да изстреля паяжина, но тя го очакваше.

Копието се стовари върху ръката му. Паяжината излетя към бетона под тях и той я последва, като се цапардоса яката в земята. Грандиозен провал, за който се надяваше, че никой не е запечатал на камера. Тя започна да го обикаля с изумителна скорост и го удари зад коленете с дръжката на копието. Силна беше.

Той се претърколи, но тя отново го перна с дръжката, като го запрати в билборда, от което във въздуха се разхвърча истинско зарево от искри. Адски го заболя. Замахна за трети път, но той успя да се претърколи към ръба на покрива, като направи и няколко снимки. Трябваше само да се метне надолу и щеше да се спаси, но целта не беше да избяга, нали така? Бе нанесла няколко добри удара, но той не се страхуваше от нея.

Добре де, страхуваше се малко, но не колкото след боя, който му бе хвърлил Носорога. Освен това изпитваше любопитство. Как така се бе научила да се движи като него? Какво искаше? Имаше ли връзка с другия негов имитатор? Можеше ли да му каже нещо полезно?

По време на цялата схватка тя не бе промълвила и дума, но беше чудно как и на най-неразговорливите им се разплита езикът, когато ги оплетеш в малко паяжина. Беше време да спре да се притеснява, че може да нарани красивата дама с копието, и да започне да разбира каква е целта й. Следващия път, когато тя го нападна, той имаше план какво да направи. Подскочи над главата й, завъртя се и ритна.

Тя обаче го очакваше, сякаш знаеше съвсем точно какво е решил. Сграбчи глезена му, докато още е във въздуха, и дръпна рязко, при което той падна тежко на земята. И после се оказа върху него.

Беше го яхнала и всяко от коленете й притискаше по една от ръцете му към земята. С една ръка държеше копието, сякаш готова да го забие в гърлото му. С другата се пресегна към шева на маската. Сякаш знаеше къде точно се намира той и е планирала първо да го разбере кой е, а след това да го убие.

По време на битката Спайдърмен мина през етапите на изненада, объркване, любопитство и раздразнение. Сега вече бе притеснен. Хич не му се искаше да бъде разкрит и убит, даже изобщо не му се искаше. Категорично му се искаше да избегне тези две неща. Освен това го притесняваше перспективата да бъде ошамарен от човек, по-лек от него с поне петнайсет килограма чисти мускули.

— Наръгването с копие определено ще ми прецака плановете за тази седмица.

За щастие, не му се налагаше да разбира точно как. Коленете й му пречеха да се извърта. Коленете вършат чудесна работа за целта, обаче проблемът с тях е, че са доста тесни и заострени. Това не му оставяше особена свобода на движение. Премести китката си и стреля. Още едно усукване и вече можеше да се движи, докато тя се прекатурваше от него.

Той се освободи и се извъртя с лице към нея, като клекна с надеждата да се възползва от объркването й и да я прикове на свой ред. Объркването обаче се падна на него.

Жената бе изчезнала. Бе отлепил погледа си от нея само за няколко секунди, а сега нея вече я нямаше. Може да е влязла в сградата. Може да е скочила на съседния покрив. Може би се криеше или се бе спуснала на улицата. Човек с длан на лицето нямаше как да се слее с тълпата, но тук все пак беше Ню Йорк и тя нямаше да се отличава особено от жителите му. Ако той видеше човек в подобен вид на улицата, щеше да допусне, че е тръгнал за театрална или танцова репетиция. Не би се замислил дали току-що не се е бил с готин супергерой на покрива отгоре.

Спайдърмен се изправи и несъзнателно се почеса по тила. Не бе нанизан като агне на шиш. Това бяха добрите новини. Беше понабит от жена, която очевидно се бе занимавала с доста силови тренировки, но чиито специални умения се свеждаха до гледане на упражнения в стил „Как да станем като Супермен“. Това бяха лошите новини. Лоша новина беше и фактът, че каквато и да бе връзката й е имитатора убиец — ако имаше такава изобщо, той не я знаеше.

Накратко, нищо, с което да се похвали.

Служителят на „Роксън Блекридж“ отдавна си бе заминал, без да знае за драмата, състояла се над главата му. Явно е бил изпратен от Фиск да направи снимки на една обикновена жена с необикновено прецакан живот. Поредната мистерия, която не му вършеше работа. Със сигурност нищо от това не го приближаваше към разкриването на убиеца на Аника.

Поне бе някаква следа. А тези дни всяка сутрин, която не прерастваше в бедствие, си беше чиста победа.