Дейвид Лис
Спайдърмен (23) (Вражеска атака)

Двайсет и три

Отново се намираше в кабинета на Фиск. Цяла сутрин Мери се опитваше да се свърже с Питър, но все се разминаваха. Поне съобщенията му гласяха, че всичко е наред. Материалът във вестника не беше особено конкретен, но явно двамата с Шокър са били притиснати, а Спайдърмен бе избягал.

Според доклада Питър изчезнал в момента, в който пристигнали полицаите. Шокър не бил истинският Шокър, но очевидно бил замесен в експлозията. Полицаите все още изяснявали ситуацията, но все пак бяха омаловажили ролята на Спайдърмен за ареста.

От вечерта на експлозията насам те почти не намираха време да бъдат заедно. Питър жертваше всяка свободна минута за събирането на улики срещу Уилсън Фиск. Така и не бяха довършили „онзи“ разговор, но главно по решение на Мери. Питър бе ужасно натоварен, затова времето изобщо не бе подходящо за „фини настройки“ на взаимоотношенията помежду им.

Връзката им щеше да оцелее. Поне на това се надяваше.

Засега трябваше да се фокусира върху целта си. Фиск я бе поканил, след като излезе един от материалите й. В него тя излагаше плановете му за бъдещите строителни начинания, но бе заела малко по-остра позиция от тази, която редакторът й поначало искаше. Бе сравнила прогнозите на Фиск с плановете, подадени пред градската управа, след което бе интервюирала някои от строителите. В крайна сметка изглеждаше, че действителността няма да отговаря на обещанията на Фиск.

Роби Робъртсън я бе повикал в кабинета си.

Ти пишеш статии — бе казал той. — Статии по задание. Ако си попаднала на следа като тази, информираш ни, а ние ще я предадем на подходящия журналист. Ако се окаже вярна, участваш. Не си ти тази, която избира какви материали да пише. Ясен ли съм?

Мери бе кимнала.

След което той се бе ухилил.

Освен това бих казал, че това е ужасно добра история. От теб ще се получи отличен репортер.

А след това усмивката бе изчезнала.

Но не и ако не се научиш да се отнасяш добре с останалите.

Беше го разбрала. Уплашена, че може да получи нареждане да я зареже, тя бе тръгнала да я разработва на своя глава. Сега обаче процедурата, която трябваше да се следва, й бе обяснена, така че нямаше как да продължи да се преструва на неразбрала.

Тя предполагаше, че Фиск я бе повикал, защото е ядосан от материала. Той нямаше какво да направи по въпроса, но все пак щеше да търси някакъв начин да й попречи.

Когато я въведоха в кабинета му, някакво съвещание точно приключваше, затова й се наложи да си пробива път през поток от хора, сякаш дошли директно от Уолстрийт. Говореха въодушевено за общински облигации, което прозвуча интересно на Мери, но не знаеше дали ще й се удаде шанс да разбере повече. Особено след последната й изява.

Една млада жена се присъедини към тях и бе представена като Мая Лопес. Почти не се обаждаше, но изучаваше Мери е неприятно втренчен поглед. Когато се видяха, не изглеждаше особено топъл характер, а малко след това Мери вече бе дълбоко убедена, че никога не би искала да пресича пътя й. Фиск хвърляше по един поглед на Лопес от време на време.

— Госпожице Уотсън — каза той. — Вчера в „Бъгъл“ се появи много интересна статия. Създадохте доста работа на служителите на пиар отдела ми.

— Работата ми е да говоря истината — каза тя.

— О, да, но истината е хлъзгаво нещо — хладно отбеляза той. — Смятате ли, че материалът ви излага цялата истина?

— Една статия никога не може да бъде напълно изчерпателна — заяви тя. — Най-доброто, което може да направи един журналист, е да свърже наличните към момента факти. След като написах материала, аз се свързах с отдела ви за връзки с обществеността и им предоставих възможността да изразят становището си. Никой не влезе в контакт с мен.

— Може би вестниците гледат на крайните срокове по различен начин, отколкото това се прави в корпоративните офиси. Ако бяхте почакали още съвсем малко, може би щяхте да получите информация, която да освети нещата под различен ъгъл.

— И сега искате от мен да пиша за тази нова информация?

— Естествено, че не — каза Фиск. — Без съмнение, историята ви е огромно постижение за самата вас. Успяхте да ме накарате да изглеждам зле. Репортерите живеят за такива моменти, но за нас това не е от голямо значение. Бизнесът понася удари всеки ден. Това са правилата на тази игра и макар статията ви да добави нов ред в биографията ви — който колегите ви надали ще си спомнят след няколко години, за широката публика тя ще е забравена до утре. Не обръщам внимание на подобни дреболии.

Фактът, че в момента тя седи тук, оспорваше това твърдение, но Мери реши да не го подчертава.

— Тогава какво бих могла да направя за вас?

— Чудя се каква е целта ви, госпожице Уотсън. Имам предвид дългосрочната ви цел. Относително добра писателка сте и очевидно ви харесва да си играете с думите, но това може да се прави и на места извън журналистиката. В корпоративния сектор има позиции, които биха задоволили жаждата ви за креативност, като в същото време биха ви позволили да живеете… по-комфортно.

— Предлагате ми работа ли? — попита Мери.

Получи се по-рязко, отколкото й се искаше да прозвучи, но предложението бе толкова изненадващо и неочаквано. Една леко злепоставяща история и Фиск вече искаше да я купи? Бе толкова очевидно и нескопосано. Опита се да сложи на лицето си весела усмивка.

Той се засмя. Доста зловещо.

— Не, в момента не ви предлагам работа в компанията си — каза той. — Просто отбелязвам, че в бъдеще може да се отвори възможност, за която да сте подходяща. Ако поискате от мен да запазя за вас такъв пост, бих могъл да го направя и примерно да увелича заплащането ви така, че мизерният чек, който понастоящем получавате от „Бъгъл“, да не ви попречи да направите избора си.

Усмивката на Мери бе толкова изкуствена, че ако паднеше на пода, щеше да се разбие на малки парченца. Питър я бе предупредил точно за ситуации като тази. Беше се приближила до Фиск и сега той искаше да я притежава. А ако не можеше, тогава какво?

Бе слушала достатъчно истории за яростта му и имаше основания да се притеснява. Да пребие млад репортер до смърт, за него бе възможно, но според нея бе малко вероятно. Нямаше как да изчезне директно от улицата. Редакторът знаеше къде е. Беше се вписала в книгата на охраната долу. Тук беше и мълчаливата жена, Мая Лопес. Съдейки по начина, по който той поглеждаше към нея, тя някак си го… усмиряваше.

Тук логиката нямаше да помогне. Не можеше да се съгласи да се превърне в платен лакей на Фиск. Това означаваше, че трябва да откаже. Имаше много начини да се направи това, като номерът беше да се позове на егото му, а не да го ядосва.

— Оценявам предложението ви, господин Фиск — каза тя, — но моята цел е журналистиката. Винаги е била. Обичам работата си в „Бъгъл“ и поне засега корпоративната страна на нещата не представлява интерес за мен.

Зачака, но Фиск само се усмихна.

— Разбирам, госпожице Уотсън. Оценявам, че имате цели. Важно е обаче да отбележим, че компанията ми притежава контролните пакети в доста медии.

— Убедена съм, че нещата за мен ще бъдат по-лесни, ако имах покровител — каза тя, — а вие сте могъщ съюзник, но бих желала да разбера докъде бих стигнала сама, преди да потърся помощ.

— Напълно разбираемо — отговори той. — Всъщност е достойно за възхищение. Ще ми се повече журналисти да бяха откровени като вас.

— Правя всичко по силите си — заяви тя. — Мисля си, че повечето хора постъпват по същия начин.

— Опасявам се, че гледате на хората прекалено благосклонно.

Той се размърда в стола си — ясен знак, че иска да смени темата.

— Бих искал да се срещнете с един от счетоводителите ми, с когото да обсъдите някои от числата, които сте включили в статията си. Не казвам, че информацията ви е погрешна, просто изваждането й от контекста позволява погрешни интерпретации. Това може да доведе до много неприятни последици.

Мери издиша много бавно.

Питър беше прав. Конфронтацията е Фиск беше опасна, но и той притежаваше емоции като всеки друг и можеше да бъде контролиран. Беше се озовала в опасна ситуация и се бе справила. Заслужаваше потупване по гърба и усмивка пред строя. Освен това си даде сметка, че трябва да си вярва повече. Питър и Фиск си бяха разменяли удари, защото Спайдърмен бе нападнал Фиск е паяжини и юмруци. Мери имаше различен подход и резултатът беше различен. Тя бе повярвала в себе си.

Прииска й се Питър да вярваше повече в нея.

 

 

Мери благодари на Фиск и си стиснаха ръцете на раздяла с него и с Мая Лопес, след което тя излезе от кабинета. Беше дълга и безпредметна среща. Фиск искаше от нея да напише статия, която, в общи линии, да подкопае доверието в предната. Тя не желаеше да го направи, но се съгласи да се срещне със счетоводителя, за да провери все пак дали не е пренебрегнала някои аспекти на проблема.

Дори сега обаче умът й обмисляше идеи за бъдещи статии, които да й позволят да продължи да се занимава с Фиск. Подхвърли няколко трохички, за да можеш да продължаваш да задълбаваш. Имаше възможни теми — подизпълнители или как градоустройственият план би могъл да се повлияе от новите строителни проекти. Може би дори да провери по какъв начин бяха замесени хората от Уолстрийт.

Бе толкова потънала в мислите си, че почти се блъсна в трима мъже. Носеха костюми, но определено не бяха бизнесмени. Нещо в тях крещеше „военен“ или поне бивш военен.

— Извинявам се — каза тя и погледна нагоре към гиганта, в когото едва не се удари. — Бях се замислила.

— Няма проблем, госпожо — отговори той, гледайки през, а не в нея.

Контактът с непознато лице от женски пол явно не влиза в параметрите на мисията му, си помисли тя. Определено не беше от дружелюбните типове, но никой репортер няма да стигне надалеч, ако поне не се опита.

— Съжалявам, че срещата ми се проточи — каза тя. — Надявам се, че не съм ви накарала да чакате много.

— Не, госпожо — безизразно отговори той.

Добре, явно е празни приказки нямаше да се получи, затова тя пробва по-пряк подход.

— Какво ви води в офиса на господин Фиск?

— Това не е нещо, за което господин Фиск би желал да разговаряме, госпожо — отвърна той.

Топката отлетя в корнер, но поне не беше пълна загуба на време. Сега знаеше, че Фиск ангажира военни за нещо, за което не иска да се говори. Може да беше чисто и просто вандализъм на някоя от строителните площадки, но тя дълбоко се съмняваше в това.

 

 

Час по-късно, след скучна и неинформативна среща със счетоводителя, Мери си тръгна, като по пътя си спря, за да си каже довиждане с охраната. Винаги се държеше любезно с пазачите на влизане и излизане.

По природа беше отзивчива и добронамерена, което бе и причината да иска да печели хляба си, като изслушва историите на другите. От друга страна, знаеше, че повечето посетители минават покрай охраната с мнението, че тези хора са пречка пред тях, а не човешки същества. Усмивка и няколко мили думи не гарантираха нищо, но пък и не пречеше да ги раздава.

— До следващия път… — започна тя, след което погледна баджа на мъжа — Ханк.

Последва усмивка. Другият охранител беше жена на име Тереза, която в момента се занимаваше с някакъв посетител.

— Приятен ден, госпожице Уотсън.

Тя продължи, но изведнъж се спря.

По дяволите. Струваше си да опита.

— Знаеш ли какво? Преди около час трима огромни мъже едва не ме прегазиха. Изглеждаха като бивши пехотинци или нещо от рода.

Той се засмя.

— Да, горилите от „Роксън Блекридж“. Не изглеждат като хора, които си поплюват. Днес обаче закъсняха. През повечето дни идват в 7:30, като чакат пред вратата петнайсет минути по-рано.

— Гледай да не ги ядосваш — засмя се и тя, след което си тръгна.

Значи беше права. „Роксън Блекридж“ бяха частна охранителна фирма. Щеше да й се наложи да се порови малко, но бе сигурна, че са ангажирани с по-важна задача от това да гонят тийнейджъри със спрейове. Мери се усмихна, докато крачеше на излизане от сградата. Можеше да се окаже задънена улица, но можеше и да е сериозна следа.

Каквото и да беше, щеше да е забавно.

Мая проследи с поглед как журналистката излиза от сградата, след като се поспря да побъбри с охраната на излизане. Беше минавала покрай този мъж стотици пъти и никога не бе разменяла и дума, която да не е по работа.

Сигурно е много приятно, помисли си тя, да се чувстваш толкова свободно около други хора. Мая не искаше да бъде недружелюбна, но просто не знаеше как да се държи другояче.

Не винеше баща си. Не му беше лесно да е самотен родител в Ню Йорк. Мая не помнеше майка си, която умряла, когато тя е била много малка, но имаше някакви смътни спомени от времената, когато живееха в резервата в Монтана. Там имаше и други деца, с които бе играла, както и няколко мили жени, които се грижеха за нея. Мая ги бе възприемала за стари, но надали някоя от тях е била на повече от четиресет години по онова време. Една от тях я бе научила на езика на глухонемите, но Мая вече можеше да чете по устните. Дори като малко момиченце тя не си поставяше граници. Винаги искаше да има избор и не желаеше да бъде в позиция, в която да не знае какво казват хората, където и да се намира.

— Няма нещо, което да не можеш да постигнеш — й бе казала същата тази жена, а очите й блестяха. — Никога не съм виждала човек като теб. Сякаш можеш да си като ехо на всичко и всички.

Запомни тези думи. Че може да бъде ехо… Че е ехо.

Имаше още един силен, спомен от онези дни. Битка с мъж. Някой, който дойде в къщата им. Пиян, искащ да ги нарани. Двамата се бяха сбили, а Мая се бе скрила под леглото, защото не знаеше какво се случва. Чакаше баща й да дойде и да й каже, че всичко е приключило.

Само че баща й не дойде.

На негово място се показа другият мъж. Беше наранен, главата му кървеше и притискаше кърпа към раната. Успя да я издърпа изпод леглото. Тя успя да се отскубне от захвата му, но той я хвана отново. Окървавената му ръка покри лицето й и тя се разпищя. Тогава мъжът падна, а зад него се показа баща й, наранен и клатушкащ се, кървящ от рана в областта на рамото. И с пистолет в ръка.

Погледна в огледалото до баща си и видя, че лошият мъж е оставил кървав отпечатък от дланта си върху лицето й. Години наред се сънуваше по този начин, сякаш кръвта е част от физиономията й, сякаш без нея тя не беше тя.

Тази вечер избягаха. Хората няма да разберат, беше казал баща й. Мъжът, който се бе опитал да ги убие, беше важен бял човек от града, приятел на полицаи и политици. Никога нямаше да им повярват, когато кажеха, че са били нападнати.

По-късно се бе чудила, но по онова време не й минаваше през ума да постави под съмнение думите му. Никога не й хрумна да се оплаква, че я записва в училища, където другите деца й се подиграваха и игнорираха, защото когато се връщаше вкъщи, той я чакаше и я караше да се чувства така, сякаш това е мястото в света, на което тя принадлежи.

Имаше случаи, когато баща й отсъстваше с часове и дори цели дни, а за нея се грижеха съседите. Това обаче беше част от живота и не намаляваше любовта, която тя изпитваше към него.

След като Спайдърмен я бе оставил сираче, лошите оценки на Мая и нередовното й присъствие в училище смутиха служителите на социалните служби в града. Отнасяха се с нея като с проблем, като с престъпник. Можеше да си спомни ясно тези времена, но реши да ги забрави. Беше по-лесно да забравяш. Не й се мислеше какво е можело да се случи с нея, ако господин Фиск не бе проявил интерес към овдовялата дъщеря на незначителния служител.

Не че не можеше да се държи дружелюбно, когато ситуацията го налага. Все пак имитацията беше нейното най-силно умение. Наблюдаваше кой се справя добре и кой не, след което копираше езика на тялото му. Беше лесно. Да знае обаче какво да каже на напълно непознат, как да завърже празен разговор, който да не се развие неловко, това беше нещо съвсем различно.

За следващата й среща това определено не важеше, защото бе с мъж, който нито уважаваше доброто отношение, нито го практикуваше. Джеймсън искаше да се срещнат отново при продавача на хотдог и когато тя пристигна, той приключваше поне втория. Погледна часовника си, за да е сигурна, че не е закъсняла.

— Дойдох по-рано — каза той. — Исках да поговорим, а не да гледам как изстива обядът ми.

— Надявам се, че няма някакви проблеми — каза тя. — Изслушах някои от предаванията ти и ми казаха, че рейтингите са добри.

— Да, рейтингите са чудесни — потвърди той. — Хората искат да чуват това, което им казвам. Писнало им е да слушат официалните версии, с които им пълнят главите хора като Робъртсън.

— Инцидентът на Таймс Скуеър се случи в идеален за теб момент.

Той присви очи.

— Може би в прекалено идеален.

Мая почти се изсмя на казаното. Нима той смяташе, че тя би оркестрирала подобна атака само за да вдигне рейтинга му? Въпреки това обаче нападението наистина бе организирано. Господин Фиск бе привлякъл Бингъм, след което умряха хора. Знаеше, че не това е било намерението на господин Фиск, а понякога в големите операции, където се случват много неща, стават и инциденти. Нямаше да го вини, ако на някоя строителна площадка се случи работен инцидент. Някакъв глас й нашепваше, че нещата не стоят точно така, но тя не искаше да се замисля. Все още не. Първо трябваше да разбере повече.

— Да не си правим прибързани заключения, господин Джеймсън.

— Една от „лудите“ ми теории е, че зад предаването ми стоят мръсни пари. Казахте ми, че греша, но аз съм репортер, млада госпожице. Мислите си, че през годините зад бюрото съм забравил как се прави разследващата журналистика ли? — попита я той и заби погледа си в нея. — Парите идват от Фиск.

— Казах ви — започна тя, — че съществуват бизнес среди в града, които искат гласът ви да се чуе. Господин Фиск е един от тях.

— Били сте пределно наясно, че няма да приема пари от престъпника Кингпин.

— Не го наричайте така — отсече тя. — Обвиненията отпаднаха.

— Обвиненията не бяха доказани — уточни той, — което е съвсем различно нещо. Все пак е бил в съда, което не може да се каже за Спайдърмен.

— Няма човек, който да прави повече за града от господин Фиск — твърдо заяви тя. — Той знае, че фалшивите обвинения срещу него са променили мнението на много хора и затова иска да не се разчува за участието му. Помислете си обаче, господин Джеймсън. Вие бяхте един от хората на противниковата страна, преди съдът да го оневини. Защо би искал точно вие да сте в ефир, ако имаше какво да крие?

Тя знаеше истината — че господин Фиск изобщо не би искал Джеймсън в ефир. Империята „Фиск“ бе толкова голяма, че щеше да мине доста време, преди да разбере, че Джеймсън е на заплата при него. Мая се надяваше, че дотогава шоуто ще е доказало полезността си дотолкова, че наставникът й да си затвори очите за действията й без негово разрешение.

За Мая обаче то бе нещо повече. Това бе начин да действа, да притисне Спайдърмен и да го разкрие. Играеше роля в евентуалния му провал и нямаше намерение да се спира.

— Това не ми харесва — каза Джеймсън.

— Разбирам — отговори Мая спокойно.

Това, което разбираше, беше, че мъжът се опияняваше от факта, че градът слуша гласа му. Свободата да изрази всяко обвинение, което му хрумнеше, без някой да го цензурира, беше въжделената мечта на Джеймсън. Съмняваше се, че ще се откаже от нея току-така.

Той я погледна, несигурен как да тълкува краткия й отговор. Беше свикнал хората или да му се възхищават, или да бягат от него. Мая допусна, че не е свикнал на безразличие.

— Ако ми попадне следа, която злепоставя Фиск, няма да я игнорирам — заяви той. — Ще кажа всичко, което трябва да бъде казано. Честно казано, дори не знам защо се занимавам с тази радиостанция. Може да си направя една от онези интернет канализации и да не отговарям пред никого.

— Приемете предаването като възможност да съберете повече последователи за бъдещия си… — започна Мая — интернет канал.

— Мислиш се за много умна, за да ме поправяш, така ли?

Мая стисна устни и изфабрикува една бизнес усмивка.

— Господин Джеймсън, искаме от вас само да сте откровен. Никой не иска да ви командва. Ето защо сте от такова жизненоважно значение за града. Прегледахте ли променения договор?

Договорът бе предизвикал неочаквано забавяне. В първата му версия бе допусната критична правописна грешка — виновният изхвърча от работа, затова трябваше да бъде пренаписан и повторно подписан. Ако Джеймсън наистина искаше да се махне, това щеше да го улесни изключително много. Тя обаче бе готова да се обзаложи, че той не изпитва желание да се оттегли от бързо нарастващата си аудитория.

Той посегна към палтото си, извади от него дебел плик и й го подаде. Тя го хвана, като внимаваше да не докосне огромното петно от горчица.

— Подписан и заверен — каза той. — Този договор ми позволява да говоря всичко, което си пожелая, и да си тръгна, ако бъда принуждаван по някакъв начин.

— Искаме в ефира да звучи един честен глас — каза тя. — Нищо повече.

— Това и ще получите — заяви той, независимо дали го искате, или не.

 

 

Бингъм беше прекалено далеч, за да чуе какво си говореха.

Искаше му се да притежава умението на глухото момиче да чете по устните. Щеше да му е от полза. Или телепатия. Това последното наистина го искаше много силно, но то не се включваше в паяшките сили, които той владееше, като например да се промъква навсякъде, без да го забелязват хората.

С това си умение бе успял да се приближи достатъчно, за да долови някоя и друга дума, като категорично чу нещо за договори.

Може би този път му се бе усмихнал късметът. След като тя остави стареца — любител на хотдога, пое на изток, а Бингъм пое след нея на безопасна дистанция. Видя я как влиза в един от кабинетите на Фиск в източното крило. Излезе двайсет минути по-късно без плика.

Договори. Най-вероятно едното копие щеше да бъде прибрано в каса. Добре че бе успял да му прикрепи устройство за проследяване, преди двамата да се срещнат. Дъртакът му бе надул главата от мрънкане, че се били сблъскали на улицата, но Бингъм просто бе продължил да крачи. Такива неща се случват постоянно в големия град, нали така?

Усмихна се на себе си. Беше с една стъпка по-близо до целта си.