Дейвид Лис
Спайдърмен (22) (Вражеска атака)

Двайсет и две

Всичките му усилия не доведоха до положителен резултат.

От взрива насам Спайдърмен бе претърсил още две сгради на Фиск в търсене на допълнителна информация. Лейтенант Уатанабе му бе казала, че от това ще има полза, но той не усещаше такава. Мразеше факта, че е трябвало да загинат хора, за да може Фиск да си играе игричките, а още повече мразеше, че хората обвиняват него за случилото се. Не всички, защото по медиите все още бушуваха дебати дали този, който се е бил с Шокър, е бил Спайдърмен, или не, но имаше предостатъчно, които да имат лошо мнение за него.

— Това няма значение — каза лейтенантката по време на една от срещите им. — Знам, че сега всички говорят за това, но скоро ще отшуми. Ще изникне друга история, които ще ги разсее, и всички ще си спомнят добрините, които си правил.

Спайдърмен не беше толкова сигурен. Тази вечер бе спасил един младеж от обирджия, като и двамата бяха избягали, уплашени от него. Как би могъл да помага на хора, които се страхуват от него?

Точно по тази причина бе ограничил появите си. Жертви на престъпления, на инциденти, затворени в горящи сгради… Никой от тях не обръщаше внимание, че е в опасна ситуация. Всички се държаха така, сякаш опасността е той. В същото време имитаторът му се появяваше два-три пъти седмично, като не биеше шамари на хората по улиците, а просто създаваше хаос и разпространяваше идеята, че на Спайдърмен просто не му пука за обикновените хора.

— Концентрирай се върху важните неща — каза Уатанабе, но той се опитваше да работи на два фронта.

Можеше да събира информация за нея, но в същото време се оглеждаше и за другия. Постоянно гледаше записа на битката между Шокър и имитатора. Едно бе сигурно — това наистина беше Шокър. Не беше особено умен и ако го спипаше, нямаше да е особено трудно да изкопчи полезна информация от него.

Уатанабе не бе запозната с този му план, защото Спайдърмен не беше в настроение да бъде разубеждаван да го изпълни.

 

 

Беше странно да влиза някъде като нормален човек, но в костюма. Без да се люлее, без да подскача или прави салта… Просто да върви. Издирването на Шокър бе стигнало до задънена улица, затова бе време да разпита някои хора, които може би знаеха нещо повече за него.

Заведението се казваше „Барът без име“ и бе известно на полицията, но дори да издирваха хора с ненормални умения, рискът да влязат вътре не си струваше. Хората от средите на Спайдърмен също знаеха за него, но добряците в костюми също страняха от такива места, освен ако наистина не се налага да влязат. Джона Джеймсън твърдеше, че суперзлодеите се държат като суперзлодеи, защото супергероите ги провокират. Може би имаше зрънце истина в това твърдение, така че появата му в едно от скривалищата им бързо можеше да доведе до ескалиране на ситуацията.

Затова щеше да се държи по-спокойно. Щеше да спазва правилата и нямаше да има проблеми.

Почука на вратата и прозорчето на нея се отвори с изсъскване.

— Продавам тесто за бисквитки за едно благотворително мероприятие — каза той. — Интересувате ли се?

След това се наклони и добави шепнешком:

— Може дори да не го печете, а да го ядете директно от тубичката.

— Съжалявам — каза чифтът очи зад процепа. — Това е безконфликтна зона.

— Нямам намерение да създавам конфликти — каза Спайдърмен и вдигна двете си празни ръце, сякаш наистина го мисли. — Знам какви са правилата тук. Искам само да си поговорим.

Прозорчето се затвори и се дочу приглушен разговор. Остана с категоричното убеждение, че човекът зад вратата си говори с някой друг. След това тя се отвори.

Когато влезе, видя напълно обикновен бар, а в дъното стоеше мъж с микрофон в ръка. Щом пристъпи вътре, ефектът бе мигновен.

Настъпи тишина.

Всички разговори секнаха, все едно изключени с копче. Всички очи се извъртяха към Спайдърмен. Той реши да го играе тежкар, все едно не е забелязал, и тръгна към бара, като оглеждаше внимателно всичко, което вижда.

Например Електро беше седнал зад една маса, а близо до него стоеше Скорпиона. Имаше и много хора без костюми. Можеха да са всеки, като започнем с обикновени биячи и членове на банди, до суперзлодеите, срещу които се изправяше Спайдърмен. Трудно беше да ги разпознае без традиционните им одежди.

— Спокойно, зли хора — каза той с безсмисления в неговия случай жест с показването на празните ръце. — „Барът без име“. Тук никой не се бие. Знам го.

Спокойно прекоси помещението. Стигна до бара и се усмихна на бармана, което не помогна особено. Мъжът беше висок и носеше горнище на анцуг, през което се подаваха ръце, сякаш способни да пробиват стени. Освен това държеше светеща зелена бейзболна бухалка, сигурно произведена по технология, способна да възпира или поне забавя някои специални умения.

— Тук има правила и ако ги спазваш, си добре дошъл — изръмжа барманът, — но определено не е добра идея да се появяваш тук.

— Защо, цените ли са се вдигнали?

— Сериозен съм, братле. Стъпваш по тънък лед.

— Спокойно — каза Спайдърмен. — Дошъл съм тук само за да въздам справедливост и възмездие. Нищо не може да се обърка. Какво би ми предложил, което да има добър вкус след филтриране през маска?

— Стига вече! — извика един космат маймуноподобен човек. — Да го почваме!

Уф, пак ли този? — си помисли Спайдърмен.

— Здрасти, Гибон. Ко стаа?

— Успокой топката — каза барманът на Косматко. — Аз ще се оправя.

След това махна на човека с микрофона, който се наведе над устройството в ръката си.

— Кое е… — започна той със заплашителен тон — по-голямото езеро в Африка?

Хората по масите започнаха да разговарят помежду си и да пишат нещо. Шумът се върна към обичайните си нива.

— Имаме вечер на викторините — обясни барманът. — Какво искаш?

Спайдърмен огледа помещението. Скорпиона — Мак Гарган, изсъска „Танганайка“ на Електро толкова силно, че се чу навсякъде. Електро му каза да млъква.

— Не е Танганайка — каза Спайдърмен на бармана. — Търся един, който се навърта тук. Среден на ръст. С жълт костюм. С раница. Вибриращи ръкавици. Отговаря на името „Шокър“. Сещаш ли се? Шокира ли те въпросът ми?

След последните думи се насили да се изкикоти.

Преди мъжът да успее да реагира на духовитата му забележка, над бара падна сянка. Някой се бе надвесил зад него, но паяшкият му усет не се бе събудил, затова реши да не се обръща. С периферното си зрение видя, че Скорпиона се бе приближил, което хич не беше лесна задача е огромната му опашка отзад. Гарган положи огромната си ръка в ръкавица на рамото на Спайдърмен.

— Пречиш на играта ни, Паяжино — каза той. — Ще те изпратя до вратата, независимо дали го искаш, или не.

След това той се наведе към него и продължи далеч по-тихо:

— Съгласи се, но не веднага.

Всичко беше спокойно, така че колкото и да бе невероятно, Скорпиона явно беше честен. Малко се посъпротивлява, след което позволи на огромния мъж с костюма да го повлече през бара и покрай тоалетните в някакъв заден склад. Точно преди вратата зад него да се затвори, той се обърна и извика:

— Езерото Виктория!

Последва буря от недоволни дюдюкания.

След като се озоваха навън, Скорпиона се отдалечи на безопасна дистанция, обърна се и скръсти ръце.

— Сериозно ли? — попита той. — Влизаш тук, все едно участваш в някакъв стар филм за частни детективи. Ами ако например аз и Електро бяхме решили да се съюзим срещу теб? Да ти ступаме задника?

През по-голямата част от времето тия вътре не бяха съгласни колко е часът, камо ли да се съюзяват срещу някого, но нямаше намерение да пренебрегва казаното от Скорпиона.

— Трябва да намеря Шокър.

— Да, чух — отговори Скорпиона. — И смятам да ти помогна.

— До-о-обре-е-е — предпазливо пробва Спайдърмен. — Не че се оплаквам, но защо ще го правиш?

— Защото в града започнаха да се случват странни неща — отговори Гарган и прозвуча съвсем искрено. — Хора се местят на територии, които не са техни. Изчезват други, които на такива като теб няма да им липсват, но това пречи на хора като мен. А и честно ще ти призная, че фалшивият Паяк изобщо не ми харесва.

— Трогнат съм — каза Спайдърмен. — Значи знаеш, че е имитатор?

— Естествено, че знам — каза Скорпиона. — Ти какво, да не мислиш, че нямам очи? Онзи нито говори, нито се държи като теб. Освен това костюмът му не е точен… Всеки идиот ще го забележи. Линиите на паяжината са прекалено близко една до друга.

— Не ми харесва колко много съм съгласен с теб в този момент, така че по-добре ми кажи къде да намеря Шокър.

Скорпиона посочи с палец далечния край на склада, където един човек се бе отпуснал в дървен стол и нещастно ядеше от някаква купичка.

— Мрази викторините — тихо каза Гарган. — Не може да даде нито един верен отговор.

Човекът приличаше на образец на пълното нещастие. Отпуснатата му стойка, зачервените и влажни очи, физиономията на лицето му, докато механично пъхаше храната в устата си.

Херман Шулц. Шокър.

Беше без костюма си, което идеално устройваше Спайдърмен. Усещаше как вътре в него се надига гняв. Това бе мъжът, взривил заведението и убил всички онези хора. Бе убил и Аника. Спайдърмен искаше да го сграбчи и да го извлече от бара, пък нека Скорпиона или който и да е друг се опита да го спре.

Обаче се овладя, защото търсеше отговори. Беше се съгласил да спазва правилата, защото в онази операция имаше нещо много сбъркано от самото начало. Мъжът от видеоклипа не приличаше на Шокър, не говореше като Шокър и определено Шокър не би причинявал хаос, особено с бомби, при положение че може да използва ръкавиците си. Беше влюбен в тях.

— Херман — започна той и се приближи, — стига си плюскал и ми кажи всичко, което знаеш, иначе ще си имаме големи проблеми.

— Вече си имам големи проблеми — каза Шулц. — Някой открадна костюма ми.

Спайдърмен скръсти ръце. В това имаше смисъл. Обясняваше как един фалшив Шокър може да се сбие с един фалшив Спайдърмен.

— Кога се случи?

— Може би преди около месец — каза Шулц. — Опитвах се да пробвам нещо ново, но е трудно, когато ченгетата ти дишат във врата. Не говоря само за ресторанта. Извършил съм много други престъпления.

— Говориш така, сякаш вече не сме приятели — каза Спайдърмен.

— Ти разбираш от наука — отвърна Шулц. — Можеш да ми помогнеш да си направя нов костюм.

— Няма проблем. Чакай малко да се обадя на шивача си — каза Спайдърмен, след което направи пауза и продължи: — Какво можеш да ми кажеш за стария си?

— Някакъв в черно ме изненада изотзад… и отгоре — започна Шулц. — Не го видях как се появи. Движеше се като теб, но удряше като боксьор. Ако бях успял само веднъж да го уцеля, щях да го поваля, но той не се биеше честно.

— Кофти работа — съгласи се Спайдърмен.

— Не ми взе само костюма — оплака се Шулц. — Открадна ми и сайта. Вече не мога да се логвам. Въвеждам си потребителското име и паролата, обаче ми казва, че са грешни. Не мога да печеля пари, ако нямам костюм, разбираш ли логиката?

— Имаш уебсайт? — попита Спайдърмен.

— Човек трябва да бъде в крак с технологиите — обясни Шулц.

— Няма спор — отново се съгласи Спайдърмен. — Пробва ли да проследиш айпи адреса на хакнатия сайт, за да се опиташ да локализираш онзи?

Шулц примигна.

— Бъкел не вдяна от това, което му каза — заяви Скорпиона.

Спайдърмен се обърна към Гарган.

— Вие не се ли опитахте да му върнете костюма?

— Ние тук сме, малко или много, на една страна — отговори Скорпиона, — но това не означава, че сме в един отбор, ако ме разбираш. Освен това след фиаското с ресторанта е опасно да си около Шокър. Никой от нас не иска да се приближава дори на километър от костюма му.

Още по-добре за мен, помисли си Спайдърмен.

Може би беше прекалено оптимистично да се надява, но той поназнайваше това-онова за компютрите. Ако разбереше кой е овладял уебсайта на Шокър, щеше да е с една крачка по-близо до човека, който си партнираше с фалшивия Спайдърмен.

Вдигна рамене.

— Срещата ни бе изненадващо ползотворна. Не знам как да го кажа, но „благодаря“.

— Трябва да те разкъсам на две, задето отговори на онзи въпрос — каза Скорпиона, чийто верен отговор, между другото, знаех, но те разбирам. Трябва да си пазиш репутацията, така че този път ще ти се размине.

— Какво ти пука на теб за моята репутация?

— Защото е проява на егоизъм — ухили се Скорпиона. — Значи си същият като всички нас.

 

 

Не беше егоизъм.

Е, да, имаше лични причини да не иска светът да го мрази, но да си от добрите, беше далеч по-лесно. Това беше важното в края на краищата. Може би. Във всеки случай, това бе философски въпрос, но сега Спайдърмен трябваше да търси отговорите на други въпроси.

Най-важният му приоритет беше да проследи новия собственик на откраднатия костюм, затова се отби през апартамента си и отвори сайта на Шокър, който бе доста елементарен. Условия по договора и начини за плащане през посредници. Съществуваха много начини човек да си скрие айпи адреса, както и много начини тази защита да бъде разбита.

Оказа се, че поначало не е бил особено добре прикрит. След по-малко от половин час той разполагаше с адрес в Търтъл Бей, точно на ъгъла срещу посолството на Уаканда.

 

 

За съжаление, проследяването нямаше как да му даде номер на апартамент, затова Спайдърмен трябваше да се задоволи да наднича през прозорците. Надяваше се да не види нещо прекалено лично. Последното, от което имаше нужда сега, беше да го набедят за воайор.

Много от апартаментите бяха тъмни и пусти. В един някаква двойка гледаше телевизия. В друг мъж играеше с кучето си. В трети човек в костюм на Шокър стоеше пред огледало в цял ръст и позираше.

— Аз съм злият Шокър! — заяви той с глас, приглушен от маската.

Нещо ми подсказва, че това е правилното място.

Мъжът в костюма внезапно се обърна. Сигурно бе видял отражението на Спайдърмен в огледалото, защото светкавично изстреля залп от вибрации от ръкавицата. Паяка инстинктивно се отдръпна и извъртя. Докато правеше салто във въздуха, той изстреля сноп паяжина към съседната далеч по-висока сграда, като се издърпа нагоре, за да си осигури няколко секунди за съставяне на стратегия.

Когато погледна назад, Спайдърмен видя, че фалшивият Шокър стоеше пред отворения прозорец и гледаше навън, все едно се възхищава на гледката.

Ето това е стратегията ми, реши Спайдърмен, като торпилира фалшивия Шокър с две паяжини. След това дръпна рязко и се хвърли надолу. Имитаторът на Шулц се прекатури през прозореца с главата надолу.

По пътя си надолу Спайдърмен сплете защитна паяжина под мъжа в костюма на Шокър, след което пусна трета нишка, по която по-скоро да се залюлее, а не да се стовари на земята.

Когато се приземи, фалшивият Шокър лежеше по гръб в пашкула си, като се опитваше да седне. Успя да вдигне ръката си достатъчно, за да стреля, но Паяка направи задно салто.

Този не може да се сравнява с Херман Шулц.

С помощта на паяжини обездвижи ръцете на имитатора. Нека си полежи в хамака на отчаянието, помисли си Спайдърмен. Да, добре звучеше.

Обаче не бе достатъчно. Това все пак беше убиец. Това беше човекът, извършил престъпления, прекалено ужасни дори за нивото на Шокър.

— Чакай! — извика имитаторът. — Не ме оплитай повече. Не искам да се бием.

— Че ние кога сме започвали да се бием?

— Изненада ме… А после ме дръпна през прозореца!

Мъжът звучеше наистина изплашено и… така де… безобидно. Изобщо не приличаше на хладнокръвен убиец.

— Бомбата — каза Спайдърмен. — Разкажи ми всичко за нея.

— Не знаех за нея! — извика другият. — Слушай, казвам се Фил, Фил Симънс. Аз съм актьор. Тоест исках да съм актьор. Изиграх няколко роли. Дори бях главно лице в…

— Концентрирай се — прекъсна го Спайдърмен.

— Виж сега, костюмът пристигна в кашон, заедно с паролата на уебсайта. След това заваляха поръчките. Парите ми трябваха, а после дойде и поръчката за ресторанта за сандвичи заедно с бележка, че или ще изиграя ролята, или ще ме предадат на полицията. Никога не съм бил лош човек, само се преструвах на такъв.

— В реалния живот.

— Парите бяха много! — запротестира Симънс. — Освен това постоянно получавах заплахи. Онзи каза, че трябва да продължавам да играя ролята на Шокър. Не знаех какво да направя. Представа си нямаш какво е да не можеш да си платиш наема.

— Да, това ми е напълно непознато — каза Спайдърмен, като изобщо не очакваше мъжът да долови иронията в гласа му.

— Кълна се, всичките поръчки, които приех, бяха да сплаша някого. Никога не съм наранил никого.

Гласът му взе да изтънява.

— А за заведението… Онзи каза, че ще е само сценка, за да те злепостави. Представа си нямах, че има бомба. Никога не съм искал да наранявам някого. Аз съм просто един обикновен човек.

— Можеше да повикаш полицията.

— Парите ми трябваха — изскимтя Фил. — Казах ти вече. А и ролята си я биваше. Ти си се бил с истинския Шокър, нали? Нямаше да разбереш, че не съм истинският, нали? А онзи Спайдърмен… Той сякаш дори не се опитваше да те имитира. Аз обаче си изиграх ролята. Аз бях Шокър.

— Как да намеря онзи? — настоя Спайдърмен. — Умряха хора. Трябват ми отговори.

— Представа си нямам. Той се свърза с мен. Никога не съм можел аз да му се обадя. Ако можех, бих ти помогнал, но не мога. Моля те, пусни ме.

Надолу по улицата се чуваше сирената на полицейска кола, което не го изненада. Надяваше се, че това разкритие ще помогне поне малко за възстановяването на репутацията му.

— Съжалявам, Фил — каза Спайдърмен, — но изглежда, това ще е ролята на живота ти. Или поне за следващите двайсет години.

От двете му страни спря по един автомобил и се изсипаха полицаи с извадени от кобурите пистолети.

— Горе ръцете, Спайдърмен! — извика един от тях.

— Без значение ли е, че залових бомбаджията от ресторанта? — попита той, докато бавно вдигаше ръце.

— Падни бавно на колене с ръце зад врата!

— Това е Шокър — отговори той, — или поне мъжът, който се преструваше на Шокър. Както и да е. Това е човекът, замесен в експлозията. Той ще ви каже, че аз нямам нищо общо с нея.

След тези думи той подскочи нагоре по-бързо, отколкото някой от тях би могъл да реагира, изстреля паяжината си и се залюля надалеч. Надяваше се полицаите да проявят здрав разум и да не стрелят по него.