Дейвид Лис
Спайдърмен (21) (Вражеска атака)

Двайсет и едно

Фиск се намираше в кабинета си, когато въведоха при него Бингъм. Мъжът бе демонстрирал силата и опърничавостта си, но последните две седмици се бе държал относително спокойно. Може би се бе прочистил за момента. Или бе достигнал границите на фантазията си. Помисли си, че има шанс Бингъм да бъде вкаран в релси.

Нападението над ресторанта бе жестоко, нескопосано и аматьорско. Фактът, че изобщо някой бе сметнал, че е поне малко вероятно в него да е участвал истинският Спайдърмен, доказваше тъпотата на повечето хора и как няколко пламенни оратори лесно могат да манипулират медиите. Същите тези способи, особено подтикнати от желанието да се привикват „експерти“, които да защитават всички гледни точки, бяха помогнали и на Фиск да изчисти имиджа си.

Дали Бингъм беше достатъчно умен, за да предвиди подобен развой на събитията, или просто бе извадил късмет да се забърка в процес, който се бе развил в негова изгода? Нямаше как да се разбере. Без съмнение, самият Фиск отчасти бе причината за успеха на Бингъм. Все пак той бе финансирал някои от хората, които очерняха Спайдърмен. Най-гръмогласният измежду всички беше Джона Джеймсън, чието ново радиопредаване бе оглавило кръстоносния поход срещу Паяка.

Ироничното беше, че когато ръководеше „Бъгъл“, Джеймсън не му беше приятел. За него нямаше по-голямо удоволствие да удря по имиджа на Спайдърмен, но на второ място беше Фиск. Сега Джеймсън бе паднал в ръчичките му.

Ето така се играеше тази игра и ето защо той я бе спечелил. Понякога се налага употребата на сила. Понякога нямаш избор и трябва да използваш заплахи и насилие, за да сплашваш, тероризираш и манипулираш, но най-много му харесваше, когато можеше да командва човек, който не подозира, че работи в негова изгода. Ако новата му схема успееше — а тя щеше да успее, тогава целият град щеше да работи в негова полза и никой нямаше да знае, че е така.

Що се отнася до Бингъм, той трябваше да бъде обуздан, но Фиск щеше да допусне грешка, ако прекалеше. Мъжът срещу него не реагираше добре на заплахи и макар да не бе умен, познаваше хаотичната си сила. Можеше да няма усет за изкуството и най-вероятно да беше луд, но пък докарваше нещата докрай.

Когато Бингъм влезе в кабинета, изглеждаше сякаш никога преди това не е бил тук, като разглеждаше мебелите и украсата, все едно е в музей. Не се бе облякъл официално, за да засвидетелства някакво уважение: носеше дънки, черна тениска и кожено яке.

— Какво искаш? — попита той, когато седна срещу Фиск. — Зает човек съм.

— Онова, което направи в ресторанта, беше нескопосано, но… ефективно — започна Фиск. — Със сигурност привлече общественото внимание, но можеше да се извърши по начин, който да не повдига толкова много въпроси. Искам да предложа няколко неща, които да заглушат гласовете на онези хора в медиите, които не вярват, че ти си истинският Спайдърмен.

— Но аз съм истинският Спайдърмен — присви очи Бингъм. — Ето това показах на всички.

— Така е — каза Фиск и се насили леко да се усмихне. — Тогава позволи ми да уточня. Много хора смятат, че не е бил човекът, когото са свикнали да приемат за Спайдърмен.

— Ако са толкова тъпи, това не е мой проблем — заяви Бингъм и протегна крака. — Хората като теб постоянно… Как му викаха… си пишат съобщения. Не ми пука за тия съобщения и как ще се разчуят нещата. Пука ми за самото съобщение. Схващаш ли разликата? Понякога умниците нищо не вдяват. Ти от тия умници ли си, Фиск?

Фиск усети как усмивката му изтънява още повече и през нея можеше да се прозре истинското му настроение.

— Ще е добре да обсъдим какво си планирал занапред — равно произнесе той. — Наемането на Шокър беше… оригинално, но повлече след себе си определени рискове.

Бингъм извади телефона си и започна нещо да цъка и приплъзва. От мястото, където седеше Фиск, изглеждаше сякаш мъжът си преглежда съобщенията.

— Може би — продължи той, — ако ми кажеш какво си замислил, мога да ти предложа съдействие за по-добър контрол върху операцията.

Бингъм продължи да рови в телефона си още няколко минути.

— Уилсън, аз не съм несериозен — каза той. — Аз съм природна стихия. Искаше земетресение, сега земята се тресе. Късно е да се оплакваш, че прахът падал в супата ти. Искаш да направиш нещо, което да ти улесни живота, когато земетресението започне ли? Потърси си убежище.

 

 

Мая не можеше да повярва на това, което вижда.

Докато проследяваше срещата на двамата мъже на скритите си камери, тя видя, че Бингъм се държи пренебрежително и неуважително, а господин Фиск просто се примирява с това. Бе виждала как праща мъже в болницата за далеч по-малко и макар да бе доволна, че той успява да сдържи емоциите си, не разбираше защо го прави.

Макар и с неохота, тя се зарадва на опитите на Бингъм да подкопае мита за добронамерения Спайдърмен, но смъртта на загиналите прие много тежко. Господин Фиск със сигурност усещаше, че трябва да се направи нещо, но явно не можеше да сложи каишката на този луд.

 

 

— Враждебността помежду ни пречи и на двама ни — каза господин Фиск. — Целта ни е една и съща — да разрушим репутацията на Спайдърмен. Ако ми позволиш да те направлявам, ще постигнем тази цел далеч по-ефикасно.

— Ти глух ли си, или какво? — попита Бингъм. — Аз съм Спайдърмен. Показвам на Ню Йорк какъв е истинският Спайдърмен. Имам си планове, дебелак. Големи планове, в които има неща, за които ти не знаеш. Сядай си там, гледай и не се меси.

Бингъм извади снимка от джоба на якето си. Беше сгъната, а когато я разгъна и обърна така, че господин Фиск да я види, на нея беше Спайдърмен, говорещ с една жена на някакъв покрив. Мая се напъна да различи детайлите и разбра, че на колана й висеше значка.

Значи Спайдърмен работеше с човек или няколко души от полицията. Или ги е излъгал някак си, или продажността в полицейските служби бе приела неподозирани размери. Което и да беше от двете, наистина бе впечатляващ фактът, че Бингъм се е сдобил с такава важна информация. Може би не беше чак толкова безполезен, колкото изглеждаше.

Той сгъна хартията и я върна в джоба на якето си.

— Какво искаш да кажеш с „неща, за които ти не знаеш“? — попита господин Фиск, а в гласа му прозвуча рязкост.

Бингъм се засмя:

— Нещичко тук, нещичко там… — подразни го той. — А може и да е повече от нещичко.

Огледа се и продължи:

— Не бих имал нищо против да имам кабинет като този. Как така ти имаш, а аз не? Аз идвам тук и ти казвам какво трябва да се прави, а ти се съгласяваш. Защо тогава аз нямам офис?

Мая ахна и усети как пулсът й се ускорява. Бингъм не каза нищо за ченгето, а това бе информация, с която господин Фиск трябваше да разполага. Не можеше да му каже обаче, защото тогава щеше да й се наложи да му признае, че го следи.

Защо господин Фиск позволяваше на Бингъм да го заплашва така? Да, мъжът притежаваше впечатляващи умения, но това не би трябвало да е причината. Сдържаше се преднамерено. Познаваше изражението на лицето му, разбираше, че наставникът й играе роля, но каква беше крайната цел?

Прииска й се никога да не бе монтирала камерите, никога да не се бе забърквала с Бингъм. Бе затънала яко и сега нямаше избор, освен да стигне до края.

 

 

Бингъм се бе съгласил да се срещнат, защото му харесваше да гледа как Уилсън Фиск се гърчи пред него. Съществуваше и възможността дебелакът да има да му каже нещо важно, но се оказа, че не е така.

Фиск се страхуваше. Всички се страхуваха от него, а сега Бингъм се радваше на размяната на ролите. Нещата бяха различни, когато бе млад, но тогава той не знаеше, че е Спайдърмен. Знаеше, че е било възможно да изживее целия си живот, без да разбере, че е Спайдърмен. Можеше да изживее всичките си оставащи години, мислейки си, че е някой друг. Можеше никога да не бъде себе си.

— Имам работа за вършене — каза той и се изправи. — Губиш ми времето.

Фиск не помръдна.

Гърчи се като… Бингъм се затрудни в намирането на сравнение. … като октопод в малка подводна пещера. Да, това беше Фиск. Лигава риба с пипала. Отвратително.

— Не и докато не стигнем до споразумение — каза дебелакът. — Трябва да се съгласиш да ме уведомяваш, когато решиш да предприемеш нещо.

— Нещата не стоят така, Уилсън — каза Бингъм.

Обожаваше да говори на Фиск на малко име. Това подчертаваше кой е силният измежду двамата.

— Ако не мога да разчитам на сътрудничеството ти — продължи Фиск, — ще се наложи да преосмислим уговорката помежду ни.

— Мисли колкото си щеш, Уили — каза Бингъм.

Стана от стола с малък театрален подскок, просто да напомни кой е пъргав и кой е тромава буца, след което излезе през вратата на кабинета. В последния момент се обърна и каза:

— Не можеш ли да си наемеш момичета секретарки? Мъже секретарки… Ето това му е сбърканото на този град. Всичко е точно на обратно.

 

 

В гимназията на Бингъм хич не му беше лесно. Не трябваше да е така. Името му беше Бингъм и той отрасна в Бингхемптън. Това трябваше да бъде неговият град. Когато беше малък, постоянно го повтаряше, а хората му казваха, че е много забавен. Харесваше им, затова не спираше да го казва. В гимназията обаче хората вече не го харесваха. Нещо по-лошо — не го уважаваха. Децата постоянно го закачаха по коридорите.

— Чий град е това, Майки? — го питаха те, докато го блъскаха или го заобикаляха.

Големите деца. По-възрастни от него, но по-слаби.

— Това е моят град — отговаряше той, а те се смееха.

Смееха се.

Понякога той отвръщаше, след което обикновено го набиваха, но не това го засягаше, а постоянният присмех.

Преместиха го в друг, специален клас със специални деца… Същите като него — с проблеми. Деца, които не бяха достатъчно умни или им имаше нещо, но дори те се държаха гадно с него. Джули беше глуха и той смяташе, че тя ще се държи добре. Звучеше така, сякаш е настинала, така че другите деца й се подиграваха, но това не я бе направило по-чувствителна. Джули беше най-гадната измежду всички. Наричаше го „дебелак“, което изобщо не беше мило.

Хората не избират как да изглеждат.

Беше израснал без баща, затова възприемаше града като свой родител. Той го учеше на разни неща. В миналото Бингхемптън бе видял по-добри дни. Сега се разпадаше и пред него нямаше бъдеще, но това не го отличаваше особено от някои от бащите, които имаха другите деца.

Понякога майка му канеше мъже да остават при тях и всеки път Бингъм се чудеше дали няма да си има нов баща. Повечето от тях обаче не искаха да си говорят с хлапето. Понякога се държаха гадно и го обиждаха с думи, които Бингъм не би повторил, защото бяха лоши. Един от тях обаче беше добър. Беше едър мъж на име Рик, който се смееше много и беше казал, че е боец. Реши да научи Бингъм да се бие и прекарваха часове със стиснати юмруци, обикаляйки един около друг.

— Един мъж трябва да знае да се защитава — беше казал Рик, но Бингъм не можеше да си представи да удари някого в действителност, макар другите деца понякога да удряха него. Понякога дори го събаряха на земята. Той ненавиждаше болката, но още повече от нея мразеше чувството за безсилие. Не би го пожелал никому.

И Рик обаче си замина. Всички си заминаваха, така че в един момент майка му спря да кани мъжете да остават при тях. Беше се уморила и бе станала тъжна и той започна да предпочита спомените каква е била, а не в какво се е превърнала.

Спомняше си как тя му правеше сандвичи с препечено сирене, които той много харесваше, и как ходеха на кино. Спомняше си как го прегръщаше. Спомняше си как я пита по какво да познае, че тя го обича истински, а тя му отговаряше, че истинските неща не се нуждаят от обяснение. Харесваше му да си спомня онези дни.

Майката на Бингъм бе отслабнала и кожата й бе станала полупрозрачна. Работеше дълги часове като чистачка в мотела, а когато не беше на работа, излизаше с приятелки. Поне така казваше, но Бингъм никога не видя нито една от тях. Понякога спеше с часове сама в стаята си. Включваше телевизора, мушваше се под завивките и заспиваше. Нямаше значение каква част от деня е. В един момент той осъзна, че не я виждал да се храни отдавна. Вече не му правеше сандвичи.

След това тя се разболя, а докторите казаха, че няма да й помогнат. Може и да са казали, че не могат да й помогнат, но на него му прозвуча по първия начин. Не им пукаше за нея, не им пукаше и за него. Каквото и да кажеха, само потвърждаваха факта, че тя ще умре и той ще стане сам.

Не точно сам, защото беше прекалено малък. Градските институции изпращаха при него една гадна жена с много лунички. Тя вървеше, все едно е по-стара, отколкото всъщност беше, и разговаряше с него за онова, което наричаше „възможностите пред теб“. Според него не разполагаше с никакви. Нямаше роднини, така че щеше да му се наложи или да живее с непознати, или в дом. Когато хората говореха за възможности, обикновено лъжеха.

Пред човек винаги стои само един избор и той трябва да го направи.

Точно тогава Бингъм откри дарбата си. Бяха му оставили само една възможност, но какво щеше да се случи, ако той не я приемеше? Това означаваше, че трябва да преосмисли всичко, като например да се махне от децата, които се държат гадно с него. Каза си, че не е задължително да стои при тях и да ги слуша. Можеше да отиде другаде.

Изглеждаше му абсурдно да напусне Бингхемптън. Това бе неговият град, но си каза, че някой ден ще се върне и нещата ще бъдат както трябва. Може би майка му нямаше да умре. Може би, когато се върнеше, тя все още щеше да лежи в болничното си легло, а той щеше да й каже, че тя вече не е болна, за да се изправи и двамата да си тръгнат оттам. Може би Рик щеше отново да се появи и отново да му покаже как да се бие.

Това щеше да е неговият град, както трябваше да бъде.

Искаше му се да отиде в Сиракюз, защото знаеше, че в Древна Гърция е имало град на име Сиракуза, а на него му допадаше идеята, че един град може да е на две различни места в две различни епохи. Не знаеше как това е възможно, затова искаше да го види лично.

Касиерката говореше с акцент и през цялото време го обвиняваше, че мрънка, макар че тя бе човекът, чиито думи се разбираха трудно. Трябваше да взима решения, които бяха много объркващи, като в крайна сметка се съгласи с нещо, което тя каза, а той не разбра, чисто и просто за да се сложи край на мъчението. Ето така се оказа с билет за Ню Йорк.

Когато разбра какво се е случило, много се ядоса. Искаше му се да заплаче. В неговия град не трябваше да се случват неща като това, но се случваха, независимо дали той ги иска, или не. Сякаш вече се случваха само лоши неща, затова отпътуването му възможно най-далеч като че ли беше най-правилното решение. Може би трябва да замине за мястото, където щеше да го отведе билетът му.

И така, Бингъм замина за Ню Йорк.

Беше ужасно и много познато. Ню Йорк беше мястото от телевизията и филмите. Беше го виждал толкова много пъти, че пристигането му се струваше почти като завръщане. Хората обаче бяха постоянно заети и груби, а той не можа да си намери място за живеене. Дори не се бе замислял за това по-рано. Беше си представял, че ще се разхожда наоколо, ще търси къщи с надписи по прозорците, че се отдава стая под наем. Беше го видял веднъж в един филм. В Ню Йорк обаче нямаше къщи, а само блокове, а за наемането на апартамент му трябваха лични документи и препоръки. Трябваше му работа и много повече пари, отколкото Бингъм можеше да си представи.

Един много нетърпелив мъж в агенция за недвижими имоти му обясни всичко това и настоя да си тръгва възможно по-бързо. Така Бингъм се озова в метрото, където спа, докато полицията го накара да напусне. След това беше на пейките. След това на картонените кашони, където някой открадна обувките му. Ставаше студено и беше трудно човек да се разхожда бос, затова той открадна нечии чужди обувки. Онзи човек обаче не спеше, но приличаше на собственик на къща, в която има и други обувки. На Бингъм му се прииска мъжът да не се бе съпротивлявал толкова.

Опита се да си припомни всичко, на което го бе научил Рик — как да държи ръцете си вдигнати, да използва краката си и да удря зад целта си. Когато му се наложи да го прави, изобщо не приличаше на танц, както го бе описвал Рик. Боят се оказа далеч по-малко ритници и почти изцяло удряне с юмруци, лакти и колене. Сведе се до събарянето на човека на земята и ритането му в главата.

След което му взе обувките.

Това бе всичко, което трябваше да знае за боя.

Избяга с обувките и се скри, в случай че пристигне полицията.

Тя не пристигна.

 

 

Веднъж Бингъм погледна нагоре и видя как някаква фигура се люлее от покрив на покрив. Това трябваше да е човекът, когото наричаха „Спайдърмен“. Беше тъмно и Бингъм не видя лицето му, но знаеше, че Спайдърмен гледа надолу към него и го е страх.

Идеята се роди изведнъж в главата му — че са си разменили местата. Бингъм трябваше да е този, който се люлее във въздуха в нощта, а онзи в костюма на Спайдърмен трябваше да е прикован към студената земя. Не разбра как осъзна това, но то не го притесни, защото истинските неща не се нуждаят от обяснения.

Зимата бе много студена. Може би не толкова, колкото зимите в Бингхемптън, но вкъщи можеше да прекарва далеч повече време на закрито. Никога досега не му се бе налагало да спи на открито през зимата. Така беше много по-студено. Фактът, че Спайдърмен обикаляше наоколо, откраднал неговия живот, го караше да чувства студа още по-осезаемо.

Трябваше да моли хората за пари и храна. Понякога ги получаваше. Намери си котка и й сложи каишка, което му помогна да получава повече храна и пари. Хората харесваха котката, но тя избяга, така че улеснението бе само за няколко седмици.

Един ден пред него застана една красива жена.

— Ще ми дадете ли малко пари или храна? — попита той. — Гладен съм и нямам пари.

— Мога да те заведа на едно топло място — каза тя е усмивка на уста. — Там има много храна и ще ти помогнем… Ако ни помогнеш и ти.

— Да ви помогна с какво?

— Искаме да ти дадем едно лекарство, за да видим дали ще ти стане по-добре, или по-зле.

Бингъм се замисли. Не смяташе, че нещата могат да станат по-зле, а мисълта, че ще му е топло и ще е нахранен, звучеше много примамливо.

— Добре — каза той. — Съгласен съм.

Отиде с красивата дама и започна да взима лекарството. Първоначално се почувства по-зле, но после стана далеч по-добре.

Тогава срещна мъжа, който промени живота му.