Дейвид Лис
Спайдърмен (20) (Вражеска атака)

Двайсет

Чашата с кафе в ръката му бе студена, затова Питър я отнесе до микровълновата, за да я притопли за трети път. Може би четвърти. Прекрачваше през купчини дрехи, книги и компютърни части. Обикновено се хокаше сам себе си заради бъркотията, но днес просто не я забелязваше.

Когато микровълновата иззвъня, той се върна в леглото с чашата и се обърна към телевизора. Затвори я в шепи заради топлината, но не я вдигна, за да отпие.

Беше останал буден цялата нощ неспособен да заспи. Изглеждаше така, сякаш да се опита, ще е проява на неуважение. Уилсън Фиск бе убил човек, когото той познаваше, човек, с когото работеше. Бе убил и други хора, хора с приятели, със семейства, с деца и родители. Специално бе избрал ресторанта за своя мишена. Невъзможно бе това да е съвпадение. Може да не бе взривил бомбата собственоръчно, но това бе без значение.

Фиск щеше да си плати.

— Спайдърмен ще си плати — каза някой по телевизията.

Приличаше на строителен работник. Интервюто с него се взимаше на улицата, а като символ на крайна подигравка това се случваше на фона на строителната компания на Фиск.

— Не може просто така да си обикаля и да прави каквото си иска, да наранява хората и да очаква, че ще му се размине.

Превключиха на друг мъж, продавач на сладолед в Сентръл Парк. Той поклати глава:

— Ако го е направил Спайдърмен, то той трябва да бъде наказан, но аз изгледах записа. Човекът там не звучи като него.

След това кадърът се прехвърли на жена зад волана на камион за доставки.

— Не беше Спайдърмен. Онзи звучеше съвсем различно. Това е имитатор.

Прехвърлиха се на конферентна дискусия, като един от участниците беше Джона Джеймсън. Коментираха случилото се.

— Шокър никога не е използвал бомби — каза един професор, който бе написал книга за суперзлодеите. — Той е вманиачен по вибрациите, които създава с устройствата си. Базирайки се на всичко, което знаем за него, залагането на взривно устройство не съответства на профила му. Още по-странното е, че поведението на Спайдърмен не отговаря на нищо, което сме виждали от него досега.

— Гласът му звучеше различно — каза друг участник, жена експерт по психологията на супергероите, макар Питър да се чудеше как човек може да стане експерт в областта. — Според мен задължително трябва да отчетем очевидното. Тези хора носят костюми, за да скрият лицата си, което означава, че не можем да присвоим конкретна идентичност на Спайдърмен или Шокър. И двата образа могат да се „владеят“ от различен брой „изпълнители“, ако щете. Можем да приемем и варианта, че единият или и двамата в ресторанта са били имитатори, присвоили си образите на Шокър и/или Спайдърмен.

Намеси се друга жена, този път писателка:

— Не съм подготвена да коментирам Шокър, но това не беше Спайдърмен — заяви тя. — Видяхме на записа как той се появява на мястото след това и търси оцелели, защото това е неговата обичайна роля. Истинският Спайдърмен е герой.

Екранът показа едновременно четиримата събеседници и водещия, който запази тишина. Джеймсън се наведе към камерата, сякаш иска да я удари. Екранът се изпълни с лицето му.

— Говорим за хора, които си слагат маски на лицата и тероризират града — високо каза той, сякаш се опитваше със силата на волята да удави тезата на събеседниците си. — Наричайте ги, ако щете, „герои“, наричайте ги, ако щете, „злодеи“. Те всички са престъпници. Герои са хората от спасителните екипи, които се появиха на мястото и рискуваха живота си, за да помогнат на оцелелите. Полицаите и пожарникарите.

— Моля да уточним, че сред тях има полицайки и пожарникарки — каза писателката. — Вие може и да не знаете, но в тези служби работят и жени.

— Много добре разбрахте какво исках да кажа — сопна й се Джеймсън. — Може и да не съм най-политкоректният човек на света, но знам кои са истинските герои, които са изнесли ранените от зоната на взрива. Спайдърмен не е герой, той е шарлатанин, който създава само проблеми. Що се отнася до гласа му, не забравяйте, че говорим за откачалка с маска, която се преструва на буболечка. Промяната на гласа не значи нищо.

Питър изгаси телевизора. Беше му писнало.

Настроението в лабораторията беше като в погребално бюро.

Дори Тиодор изглеждаше разтърсен от случилото се.

— Това е един много тъжен ден — заяви той тихо. — Всички са потресени.

Питър кимна.

— Трудно е човек да приеме новина като тази — след което погледна нагоре и видя двама непознати до компютъра на Аника.

Бяха по-възрастни, а мъжът на средна възраст изумително много приличаше на мъжка версия на момичето. Сигурно бяха родителите й.

Представа си нямаше какво би могъл да им каже, но знаеше, че трябва да каже нещо. Отиде при тях и им се представи.

— Не я познавах от дълго време — каза той, — но тя бе умна, забавна и успяваше във всичко, с което се захване. Не мога да си представя през какво преминавате, но ако има нещо, което мога да направя за вас, само ми кажете.

— Благодаря ви — каза майката на Аника и се разплака.

— Тя обичаше да поема рискове — каза баща й. — Скачаше с парашут, беше алпинистка и ние постоянно се притеснявахме за нея. Да й се случи обаче такова нещо в най-обикновен ресторант.

Той поклати глава.

Питър кимна и се опита да сдържи собствените си сълзи. Беше немислимо за него да гледа скърбящите й родители и да не може да направи нищо, но наистина нямаше какво да се направи. Все още не.

Обаче щеше да дойде друго време.

Той щеше да се погрижи за това.