Дейвид Лис
Спайдърмен (2) (Вражеска атака)

Две

Строителната площадка беше на пресечката на Четиресет и шеста улица и Девето авеню, точно където беше посочил Анди. Спайдърмен донякъде очакваше на адреса да се окаже някой магазин, празен парцел или дори огромна дупка в земята. Вместо това обаче там се извисяваше скелетът на сграда, висока над двайсет етажа. Дотук хлапето не бе излъгало.

Обиколи я няколко пъти, за да се увери, че около нея няма стражи, но мястото изглеждаше запустяло като… Как беше метафората? Строеж в извънработно време. Да, звучеше достоверно. Това обаче не означаваше, че информацията на Анди не е вярна. Спокойно вътре можеше да се помещава командният център на Скорпиона, а ако имаше възможност да осуети някоя от операциите му, Спайдърмен нямаше да допусне да не се възползва от нея.

Преди да влезе, пак се опита да се обади на Мери. На тръгване от пристанището също се бе пробвал, но както и тогава, сега пак й се включи директно гласовата поща.

— Пак съм аз — каза той. — Исках само да чуя гласа ти, преди храбро да се впусна в рисковано начинание. Явно обаче си заета, така че няма проблеми.

Надяваше се, че по тона му ще си проличи, че мисли точно обратното, но с лека нотка, че не е съвсем така.

След като се убеди, че строителната площадка е празна, той се спусна в средата на един от по-ниските етажи, който изглеждаше достатъчно стабилен, и се огледа. Първо провери местата, по-близко до земята. Инструменти, бетонови блокчета, арматура, машини за изливане на бетон. Никакви намеци, че тук се извършва престъпна дейност, и всички признаци, че това тук е строеж, по който съвсем скоро се е работело. Защо Скорпиона ще се настанява в действащ строеж?

Може би Анди все пак грешеше.

След което нещо отвътре започна да го човърка. Не беше особената му паяшка интуиция, а класическото старомодно усещане „тук нещо не е наред“. Напълно логично беше един крадец да му размаха морков под носа и да го прати да гони по-голяма риба, за да се откачи той от кукичката. Анди обаче не създаваше впечатление на човек, който владее мисленето в изправена позиция, освен това информацията за строителната площадка и Скорпиона беше съвсем конкретна.

След като се издърпа с помощта на една паяжина на горния етаж, той отново се заоглежда за следи от криминална дейност. Нещо, на което не му е мястото в обикновен строеж. Нещата отиваха към чиста загуба на време, но все пак реши да провери постройката етаж по етаж. Трябваше да е сто процента сигурен.

Качи се на следващия етаж по железните греди само за да установи, че е точно толкова празен, колкото и долният. В този момент обаче чу нещо. Тракане като от метал, паднал на метал, някъде отгоре. Много по-отгоре. Освен това усети нещо като лек гъдел отзад по врата си. Гъделичкаше го паяшкият му усет. Това означаваше, че наблизо има заплаха.

Макар опасността да не е хубаво нещо, това означаваше, че все пак не е бил заблуден от някакъв си начинаещ престъпник чирак. Това поне беше успокояващо. Отиде до външната стена на сградата и започна да се катери нагоре, без да издава почти никакъв шум. Докато се приближаваше към покрива, усетът му започна да го алармира все по-силно и по-силно. И точно в този момент му се обади Мери.

След като цяла вечер се бе опитвал да се свърже с нея, не му се искаше сега да я пренебрегва. Ако го направеше, тя щеше да го разбере. В това отношение беше страхотна. Той обаче искаше да чуе гласа й.

— Здрасти — каза, докато бавно се изтегляше на покрива.

— Така звучиш, когато си в акция — трябваше да й се признае, че и тя звучеше също като него. — Всичко наред ли е?

Гъделичкането се засили, от което той заключи, че лошите най-вероятно знаят къде се намира, тоест — лежаха някъде наоколо в засада. От друга страна, не беше чак толкова силно, че да индикира истински сериозен проблем. Можеше да говори и да се бие в същото време.

За всеки случай каза:

— Да, но трябва да напердаша едни бандити, които по-вероятно са и въоръжени, така че ако спра да говоря, не е заради нещо, което ти си казала. Освен ако не кажеш нещо наистина откачено, на което да не знам как да отговоря.

Мери се засмя. Питър обожаваше този звук, дори след толкова много време.

— Мога да ти се обадя по-късно — кисело каза тя.

— Няма нужда, нещата изглеждат съвсем обикновени — отвърна той. — Цялата вечер се опитвам да ти се обадя.

— Шестнайсетте гласови съобщения те издадоха.

— Най-много дванайсет да са били. Къде си?

Мери отговори нещо, но думите й бяха заглушени от изстрели. Спайдърмен вече беше във въздуха и изстрелваше паяжина, докато се извърташе, за да избегне куршумите, като вършеше това напълно несъзнателно. Подсилените му паяшки рефлекси, плюс осемте години опит какво да прави, за да не го застрелят, бяха превърнали действията му в инстинктивни реакции. Докато се въртеше във въздуха, Питър направи оценка на ситуацията.

Четирима мъже, всичките въоръжени.

Въртяха глави наляво-надясно и го търсеха с поглед, сякаш се бе изпарил във въздуха. Тези идиоти не знаеха ли, че съществува и посоката „нагоре“? Явно този път щеше да е прекалено лесно.

— На линия ли си все още? — попита Мери.

— Да — отговори той. — Купонът започна.

— Не е задължително да говорим точно сега — каза тя. — Не искам да пострадаш, защото…

— Стига де — прекъсна я той. — Няма проблеми.

Изстреля паяжина към единия от стрелците, чиято китка изведнъж се озова залепена към стената зад него. Оръжието падна на земята.

— Един по-малко.

Кацна зад друг и едновременно изстреля две паяжини, като го залепи с лице към стената.

— Трябва да ги видиш тия. Голям са майтап.

При тези думи направи снимка с вградената в костюма камера.

— После ще ти ги покажа.

— Тръпна от нетърпение — саркастично отговори тя.

Докато Мери произнасяше тези думи, иззад ъгъла се показа единият от злодеите и насочи оръжието си към Спайдърмен. Бърза паяжина и мъжът се оказа вдигнат във въздуха и закачен да се люлее на една от гредите.

— На полицаите ще им е трудно да го свалят този.

— Радвам се, че се забавляваш — каза Мери, — и не искам да ме разбираш погрешно, но да ти слушам за героизмите, не е нещото, което ми се прави точно сега.

— Ама аз ползвам новата технология! — запротестира той. — Гаджетата трябва да са във възторг, когато приятелите им се фукат с новите си джаджи.

След кратка пауза добави:

— Нали?

Мери се засмя.

— Обади ми се, когато се наиграеш.

— Чакай малко… Само да се оправя с последния. Пълзи тук в тъмното, сякаш така няма да мога да го намеря. Много е сладък.

— Затварям след трийсет секунди.

— Трябват ми само десет — каза Спайдърмен, след което изстреля паяжина и обездвижи последния от въоръжения квартет.

— Ще ти се обадя по-късно — рязко каза той и прекъсна връзката.

Паяшкият му усет сякаш взриви малка експлозия в главата му. Не беше единайсет по скалата от едно до десет, но като едното нищо подминаваше осмицата. Явно не тези са били основната заплаха, а само примамката, и сега Спайдърмен се бе озовал в капана.