Дейвид Лис
Спайдърмен (19) (Вражеска атака)

Деветнайсет

Не изглеждаше истинско. Не изглеждаше възможно. Докато ресторантът тлееше пред него, а първите отзовали се на сигнала претърсваха останките и потушаваха огъня, Спайдърмен се криеше в сенките и гледаше как по огромните екрани на Таймс Скуеър новинарските емисии отразяваха събитието. Обикновено бяха без звук, но сега операторите им го бяха включили.

Ресторантът, в който беше допреди малко. Разрушен. Бяха умрели и хора.

Когато приключваше с огледа на склада с антиките, телефонът на Спайдърмен зазвъня. Беше Мери.

— Добре съм, добре съм — каза тя, когато той прие обаждането.

— Че защо да не си?

— Боже мой, не си ли чул?

Обменът по полицейската честота бе толкова засилен, че му пречеше да се концентрира върху настоящата си задача, така че го бе заглушил. Включи го и картината започна да се изяснява. Експлозия. Жертви. Шокър и… Спайдърмен.

Всичко се случило в ресторанта, където се бе намирал съвсем наскоро.

— Трябва да проверя всичко това.

— Знам — каза тя. — Само… Ще внимаваш, нали? Става нещо много странно.

Нарече себе си Шокър — каза една жена, вторачена в телевизионната камера. — Бил сложил бомба в ресторанта, след което вътре влезе Спайдърмен и се сбиха. Спайдърмен каза, че не му пука кой щял да пострада. Дори използва един човек като оръжие — хвърли го по Шокър.

Шокър не би заложил бомба. Неговото оръжие бяха вибрациите. Второразреден злодей и определено не бомбаджия.

Не това беше обаче най-необяснимата част от историята, но той реши да се концентрира върху нея. Беше ясно и категорично изказване, което може да се анализира. Защо Шокър, който обожаваше ръкавиците си, би заложил бомба? Какво щеше да спечели от това?

На гигантския екран лицето на жената бе заменено от това на Джона Джеймсън.

Страхотно.

— Спайдърмен е заплаха каза Джеймсън и гласът му заехтя над площада. — От години повтарям на жителите на този град колко е опасен той. Дори онези, които не искаха да го признаят, ще трябва да ми повярват сега. Утре, по време на новото ми предаване, ще говорим как това публично оскърбление към човещината не е нещо ново за майстора на паяжините, а само продължение на престъпните практики, които винаги е следвал. Време е хората да се събудят и да видят в него заплаха за обществената безопасност!

Лицето му изчезна и на екрана тръгна видеозапис от клатушкащ се телефон, на който бе заснета битката между Шокър и Спайдърмен. Шокър си беше Шокър — можеше да разпознае жълтия му костюм по всяко време. И по някакъв сюрреалистичен начин на записа беше и той. Който и да беше в онзи костюм, движеше се като него. Същият от пристанището. Дрехата беше почти, почти, но не съвсем същата като неговата.

— Това е запис от телефон, намерен на мястото на инцидента — обяви говорителят. — Принадлежи на човек с неустановена самоличност, който вероятно още е под развалините.

Показаха служители, покриващи неподвижно тяло. Беше за частица от секундата, но Питър разпозна лицето. Познаваше този човек. Аника.

Дъхът му замръзна с белите дробове.

— Спешните екипи все още претърсват мястото и ако някой знае самоличността на човека, заснел това видео, молим да се обади на номера, изписан отдолу.

Аника. Как бе възможно това?

Трябваше да направи нещо. Не знаеше какво, но трябваше.

Осъзна се как разчиства отломки на мястото на инцидента, преди дори да си е дал сметка, че е решил да го направи. Навсякъде имаше служители на аварийните екипи, които разравяха развалините, които някъде бяха подгизнали от вода, а другаде все още димяха. Питър събираше тухли, повдигаше подпорни греди и дървени парчета. В началото дори не забеляза.

Хората му викаха.

— Не направи ли вече достатъчно? — попита го някой.

— Върна се за още ли? — изкрещя друг.

— Разкарай се оттук, боклук!

След това я видя. Избутваха една носилка. Лицето на Аника, покрито с мръсотия, сажди и кръв, се мярна за секунда, преди парамедикът да дръпне чаршафа върху него. Не изглеждаше истинско. Не можеше да е истина…

След това някой го хвана за китката.

— Да вървим — каза полицаят. — Ще трябва да отговориш на няколко въпроса.

Усети как се връща в действителността. От белезниците на ръката му се отрази проблясък светлина. Приближиха се още няколко полицаи, като някои дори разкопчаха кобурите си. Трябваше да се маха. Бяха умрели хора. Аника беше умряла. Някой бе причинил това, някой, който изглеждаше досущ като него. Трябваше да оправи нещата, но нямаше как това да се случи, ако позволеше да го задържат.

— Съжалявам, но арестувате погрешния човек — каза той.

Със свободната си ръка изстреля паяжина към близката сграда, изтръгна се от захвата на полицая и се издърпа нагоре.

Юри Уатанабе мълчеше. Мястото на експлозията беше на няколко пресечки, но се виждаше като на длан от покрива, на който стояха.

— Как може някой да направи това? — попита Спайдърмен, като гледаше между постройките. — Толкова е лишено от смисъл, все едно е на случаен принцип. Хора умряха, Юри, и някой иска да натопи мен.

— Не е просто някой, а Фиск — каза тя с гняв в гласа. — Направо ми вони на него. Бил се е фалшивия Спайдърмен на негов строеж. Сега вече знаем, че е негов… Информацията не е толкова добре прикрита, колкото си е мислел.

От гърлото й излезе звук, наподобяваш ръмжене.

— Не може да е съвпадение. Фиск е организирал всичко.

— Трябва да ме е следил — предположи Спайдърмен, но гласът му сякаш идваше някъде отдалеч, дори за собствените му уши. — Сякаш е знаел, че няма да мога да устоя на подобно нестандартно престъпление. Когато се отзовах на сигнала за кражбата в магазина за змии, тогава започна всичко. Защо обаче? Какво печели от всичко това?

Уатанабе поклати глава.

— Иска хората да повярват, че си преминал на страната на злото — заяви тя. — Това е единственото смислено обяснение.

— Няма значение защо го иска… Причините могат да са милион. Мотивите са за полицаите от филмите. Истинските ченгета работят с доказателства, следователно трябва да спрем. Фиск, преди да е спретнал още нещо като това.

Спайдърмен се опита да се концентрира. Фалшивите заложници, Шокър, бомбата, Аника, Мери. Ако нещата се бяха развили съвсем малко по-различно, Мери щеше да е убита от взрива. Мислите му се въртяха в кръг и не водеха наникъде.

— Ще го заловя — каза той и стисна юмруци толкова силно, че изпита болка. — Отивам да го заловя сега. В този момент.

— Не — отсече Уатанабе. — Чуй ме. Ами ако той иска да отидеш да го хванеш? Както седят нещата сега, това може да го накара да изглежда още по-добър. Не му играй по свирката. Не можеш да си позволиш да го оставиш той да командва парада.

— Значи нищо да не правим? — попита той. — Ами справедливостта за умрелите тази вечер?

— Справедливост ще има — каза Уатанабе и сложи ръка на рамото му, от което той потръпна. — Обещавам ти. Може да отнеме повече, отколкото ни се иска, но ако продължим, ще го вкараме зад решетките.

Той си пое дълбоко дъх, опита се да прочисти мислите си, но усещаше едно-единствено нещо — огромната топка ярост в гърдите си. Отмъщение. Справедливост. Възмездие. Както и да го наречеше, той знаеше, че няма да намери покой, докато не се разправи с Фиск. Щеше да е най-важното нещо, свършено от Спайдърмен. Може би щеше да е последното нещо, свършено от Спайдърмен, но щеше да се случи.

— Добре — каза той. — Да действаме. Да го хванем.

Уатанабе кимна, след което се извърна към мястото на експлозията. Теренът около образувалия се кратер беше огрян като посред бял ден, а над отломките се издигаше лек дим. Във въздуха се долавяше остра миризма като от тенджера, оставена да загори на котлона. Останаха за още малко, за да отдадат почит към загиналите, а мълчанието им говореше повече, отколкото всичките им думи досега.

От своя собствен покрив Бингъм наблюдаваше фалшивия слабак Спайдърмен. Макар лицето му да бе скрито зад маска, той си представяше гнева, яростта и може би страха, които другият изпитва. Страх, че светът му е започнал да се сгромолясва.

Имитаторът бе минавал между капките толкова дълго време, че явно бе започнал да си въобразява, че той е истинският Спайдърмен. Изправил се пред истината, лице в лице с истинския Паяк, онзи нямаше да знае какво да прави. Щеше да се щура насам-натам, щеше да пробва какво ли не, но щеше да си остане слаб и безпомощен. Бингъм не изпитваше нищо друго по негов адрес, освен съжаление.

А жената до него. Дори в тъмнината Бингъм виждаше значката на колана й. Ченге. Имитаторът имаше нужда от помощта на полицията. Толкова жалко, че чак да ти стане жално.

И все пак…

Намесата на едно ченге можеше да създаде проблеми на Фиск. Дебелакът щеше да иска да знае за нея, но Бингъм нямаше да му каже. Нека Фиск сам решава собствените си проблеми. Бингъм не работеше за никого, независимо какво си мислеха хората. Сам си беше господар. Всеки, който си мислеше, че го контролира, щеше да го разбере по трудния начин.

Що се отнася до фалшивия Паяк, Бингъм можеше да се разправи с него по всяко време. Дори сега, ако поискаше. Само че така нямаше да е забавно. Искаше да погледа още малко как рибата се мята на кукичката. Щеше да го преследва и да го тормози, докато не реши, че е дошло времето да нанесе финалния си удар.