Дейвид Лис
Спайдърмен (18) (Вражеска атака)

Осемнайсет

Питър си мислеше само за салам.

Да, освен това и малко се притесняваше как се развиват взаимоотношенията им с Мери, но знаеше, че всичко ще се оправи. Бяха заедно отдавна и всеки трябваше да направи някакви компромиси, ако искаха да останат заедно. Тя вече се бе примирила с неща, които далеч надхвърляха границите на поносимото за всяка приятелка. Каквото и да поискаше от него, той щеше да се постарае тя да го получи.

Мери го чакаше на опашката, когато Питър влезе през вратата. Погледна часовника си, преди да й даде лека целувка.

— Водиш опасен живот — каза той, — като подраняваш така.

— А ти явно си в чудесно настроение, щом идваш почти навреме.

— Точно навреме — каза той и почука по часовника си.

Знаеше, че с ръчен часовник на китката прилича на някакво изкопаемо, но той бе на чичо Бен и на него му харесваше да го носи.

Опашката пред тях беше доста дълга, а след още само няколко минути зад Питър се натрупаха още хора. Той се огледа с надеждата да види място, където да седнат.

— И така — започна той, — може би това не е най-доброто място за сериозен разговор, но тъй като ще оправяме нещата и без това, можем да почнем да го правим веднага.

— Значи няма опасност да си развалиш удоволствието от сандвича?

— Сандвичът ми ще е супер — призна си той — и ще ми е много неприятно нещо да ми развали удоволствието от него.

— Радвам се, че си наясно е приоритетите си.

— Абсолютно.

— Добре — започна тя. — Мисля, че си прав, че няма да е кой знае какво, ако чуеш това, което ще ти кажа. Питър, сериозна съм и наистина трябва да ме чуеш. Не механично да се съгласиш, а да чуеш какво искам да ти кажа и да направиш съответните промени въз основа на него.

— Ясно — измърмори той, но вече се бе разсеял.

Раздразнена, Мери се огледа и веднага разбра каква е причината. На опашката пред тях имаше две ченгета. Тъкмо щяха да си взимат сандвичите, но единият от тях каза нещо в радиостанцията си и двамата хукнаха, забравили за храната си. Покрай витрината пробягаха още двама униформени.

— Става нещо голямо — каза Питър.

— Искаш ли да ти поръчам нещо?

Нали нямаш нищо против? Прибери го в хладилника. Ще дойда по-късно, ако успея.

— Недей закъснява много — каза тя, — защото може и да не те дочака.

— Ще рискувам.

Целуна я и хукна към вратата. Нещо се мярна в периферното му зрение, нещо като познато лице, но нямаше време да проверява. Не беше моментът да казва здрасти на когото и да било. Ако е бил човек, когото е трябвало да познае, щеше да му се наложи да преживее грубостта му. Една от ползите да си известна блейка беше никой да не се учудва, когато се държиш като такава.

 

 

В секундата, когато влезе в заведението, Аника почувства абсолютната убеденост, че допуска грешка. След това разгледа менюто над касата и прецени, че би могла да преживее последствията.

Далеч вдясно хората получаваха сандвичите, които си бяха поръчали, някои в торбички за вкъщи, други на табли, и след като ги видя, реши, че няма начин да си тръгне, без да ги опита. Мястото наистина изглеждаше добро.

Ето го и Питър как говори с жена с червена коса. Беше наистина красива. Аника се бе надявала да изглежда гаднярка, но не беше така. Освен това изобщо не се караха. Изглежда, се разбираха съвсем добре. Нормална двойка с нормални проблеми, каквито имат всички нормални двойки.

Аника реши, че трябва да разбере повече. Беше учила толкова усърдно в училище, че бе изгубила представа как живеят нормалните хора. Щеше да си вземе храната, да се прибере да се порадва на котката си и да преосмисли живота си. Трябваше обаче да огледа по-добре менюто. Опашката не се движеше бързо, но тя искаше да е готова, когато дойде редът й.

След това забеляза някакъв смут. Полицаите се развикаха в пращящите си радиостанции и хукнаха извън ресторанта, за да се присъединят към колегите си отвън. Няколко секунди по-късно Питър профуча покрай нея, като дори не я забеляза.

Защо му е да го прави? — зачуди се тя. Каква работа има той с полицията? Трябваше да сподели няколко теории с котката си, когато се прибереше.

Аника въздъхна. Сега поне нямаше да й се налага да се притеснява, че ще я забележат.

Нямаше ли да е чудесно, помисли си Питър, ако мога да прекарам малко време с приятелката си и един великолепен сандвич? Сякаш градът заговорничеше срещу него. Нито обикаляше, нито подслушваше полицейските честоти. Дори си бе изключил телефона.

Не, кризата трябваше да разпери ръце пред лицето му, а той, естествено, не можеше да я игнорира. Ако някой пострадаше само защото той е решил да се порадва на приятелката си…

По-добре да не мисли по този начин. Питър не възприемаше нещата по този начин.

Докато клечеше в сенките между две сгради, той заобиколи купчина боклук и се покатери по една стена чак до покрива. Там се преоблече в костюма си на Спайдърмен и се заслуша в полицейските разговори по станцията в маската си. На запад от Сентръл Парк, в една аукционна къща на име „Роузманс“, някакви откачалки били взели няколко души за заложници. Имало деца или може би имало деца с тях. Докладите бяха противоречиви, като данните за броя и вида на заложниците се разминаваха, както и тези на извършителите. Някой каза, че бил сам човек с пистолет. Друг каза, че бил човек със суперсили.

Когато пристигна, видя, че трафикът в района все още не бе овладян.

Винаги бе рисковано да се забърква с полицията… Понякога срещаше някой прекалено ентусиазиран, който искаше да се прочуе като човека, арестувал Спайдърмен. Ако щеше да помага обаче, се нуждаеше от повече информация, и в този момент видя самотен полицай, който тъкмо бе отклонил зяпачите от местопроизшествието. Двама тийнейджъри се бяха опитали да преминат, а той ги бе върнал, без да се държи като идиот. Явно бе запознат с факта, че по природа тийнейджърите вършат глупости.

Струваше си да се пробва с него.

Скочи долу и се приземи точно на тухлената стена до полицая.

— Мамка му! — възкликна мъжът и отстъпи крачка назад. — Ти си Спайдърмен!

— Позна от първия път — отговори Питър. — А ти кой си?

— Джеф Дейвис — отвори униформеният. — Знаеш ли какво става тук?

— Надявах се ти да ми кажеш, за да разберем мога ли да помогна с нещо.

— Цялата тази работа ми е много подозрителна — поклати глава ченгето. — Докладва се за какво ли не, но нищо не е потвърдено. Агентите с инфрачервените камери и микрофоните са разположени наоколо, но досега не са уловили нищо. Районът е голям, има магазин със склад, но това не обяснява нищо… Нямаме никакви отговори.

— Например като „Кой взима заложници в аукционна къща през нощта“?

— Именно!

Ченгето докосна носа си с пръст и допълни:

— Тук нещо намирисва.

— Ти го каза — отговори Спайдърмен. — Благодаря за помощта.

Отскочи нагоре, като се заоттласква напред-назад между двете сгради, докато не стигна покрива. Оттам той погледна надолу към аукционната къща и склада й. Можеше да се влезе от няколко места, включително едно от покрива, като всички те изглеждаха спокойни.

Изпита благодарност към полицая за оказаната помощ. Прииска му се да бе внимавал, когато човекът си бе казвал името. Джеферсън ли беше, или нещо от рода?

 

 

Вътре в „Роузманс“ всичко бе тихо и спокойно. Нямаше я дори охраната, защото всички бяха евакуирани. След обстойно претърсване на мястото Спайдърмен извади телефона си и се обади на Юри Уатанабе.

— Да си чувала нещо за ситуацията в „Роузманс“? — я попита той. — Вътре съм, но тук няма никого. Абсолютно пусто е.

— Не трябва да подценяваш ситуация със заложници — каза тя.

— В това е въпросът — отговори той. — Тук няма заложници. Повтарям, тук няма заложници. Нито един.

— Сигурен ли си? — попита го тя. — Половината от участъка са на адреса. Всички се отнасят към това като към приоритетна криза. Дори са повикали екипа за неутрализиране на отровни и взривни вещества. Говори се, че може да е заложена „мръсна“ бомба.

— За „мръсна“ не знам, за „прашна“ съм по-съгласен — каза Спайдърмен, докато прокарваше пръсти по стената. — В някой от тези сандъци може да има нещо скрито, но нямам усещането тук да е пипал някой лошко. Прилича ми на фалшива тревога или…

Спря, напълно убеден, че Уатанабе си мисли същото като него.

— Отвличане на вниманието.

 

 

Аника гледаше Мери, която се намираше на опашката малко пред нея. Не изглеждаше ядосана, че Питър я е зарязал. Поръча два сандвича — вероятно единият за него, и зачака да я повикат. Подпря се на стената и се загледа в телефона си, но не беше нервна, нито се обади да се оплаква на някого. Беше спокойна, точно като Питър.

Не е ли ужасно? — помисли си тя тъжно.

Аника тъкмо поръчваше, когато Мери взе сандвичите си. Отиде и застана на мястото на другото момиче, като се опитваше да долови отрицателни вибрации, но без успех. Извади своя телефон и се зачете в новините. Най-доброто, което можеше да направи, беше да спре да мисли за това, че е преследвала друг човек.

След което чу писъците.

Погледна нагоре и видя един от тях в ресторанта — от хората с костюми, но не от добрите. Носеше нещо като жълто зимно палто, а на главата си бе метнал жълта качулка с оранжева ивица по средата. На гърба му имаше някакво механично приспособление, а металните ръкавици на ръцете му бяха свързани с кабели към устройството.

— Аз съм злият Шокър! — извика мъжът с глас, приглушен от маската. — Идвам тук да причиня хаос и разрушение!

Обърна се към вратата и ръкавиците заизлъчваха вибрации, от които на всички им се разтресоха зъбите. Металът около вратата се огъна и заусуква около самия себе си, като хвана в капан всички в помещението.

Аника усети как я завладява паника.

— Успокой се — каза един мъж, който пристъпи напред.

Беше облечен така, сякаш идваше тук направо от фитнес залата, а мускулите издуваха горницата на анцуга му. Искаше да се прави на герой, но се виждаше, че е предпазлив, защото се движеше бавно с вдигнати нагоре ръце.

— Може ли да поговорим?

— Не му е времето за разговори! — обяви Шокър.

От ръкавиците му излетя поредната вълна от вибрации. Мъжът отхвръкна назад и падна на пода, като се гърчеше, но все още беше жив. Сякаш го бяха ударили с електрошок, бухалка или нещо от рода. Това бе ясен знак, че Шокър не иска да убива никого. Поне тя се надяваше да е така.

Така и така телефонът беше в ръцете й, затова Аника пусна камерата, превключи на видео и започна да записва. Полицията щеше да се радва на всяко едно доказателство. Щеше да им го предостави, когато всичко това свърши, а ако не оцелееше, поне хората щяха да кажат, че е била предвидлива до самия си край.

— Подгответе се за най-лошото! — извика Шокър, сякаш искаше да е сигурен, че ще го чуят добре дори в дъното на залата.

Приличаше на човек, който няма никакъв опит в общуването с хора. Нима не беше злодей, когото всички познаваха?

— Ще има насилие. Ти там! — посочи той някакъв тийнейджър с пуловер с качулка. — Страдаш ли от някакво сърдечно заболяване?

Какво, по дяволите… — помисли си Аника.

Момчето поклати глава.

Шокър изстреля срещу него залп от ръкавиците си.

— Тогава опитай силата ми!

Имаше нещо много сбъркано в цялата ситуация и като Аника не бе единствената, която го усещаше. Хората се споглеждаха объркани. Никой обаче нищо не каза, за да не привлече вниманието на побъркания.

Тогава се появи Спайдърмен.

Той изскочи от задната стая, прелетя през залата и се заби с краката напред в гърдите на Шокър. Злодеят се залюля и устройството на гърба му се удари в стената и изпука.

— Ей! — извика той. — Внимавай!

— Гледай си работата — каза Спайдърмен. — Сега ще ти видя сметката, Шокър.

— Залата е пълна със заложници, Спайдърмен — отвърна злодеят.

Колкото и силно да говореше, гласът му беше лишен от емоции също като на четвъртокласник, рецитиращ репликите си по време на училищна пиеска.

— Ако се опиташ да направиш нещо, ще ги убия.

— Мислиш, че ми пука за тези загубеняци ли? — попита Спайдърмен, като посочи свилите се граждани. — Нито са богати, нито са известни. Това, за което ме е грижа, е да се прославя, че съм те заловил. Ако в процеса умре някой, това означава, че ще съм заловил още по-гаден престъпник.

— Няма да ме хванеш — каза Шокър. — Заложил съм бомба в ресторанта. Ако се опиташ да ме спреш, всички ще загинем.

— Не и аз, защото имам свръхчовешки бързи рефлекси — отговори Спайдърмен. — Аз ще се измъкна. Ако ти ще умреш, защо да ми пука, че ще отнесеш със себе си и заложниците?

— Писна ми! — извика един от заложниците.

Беше набит мъж с шушляково яке. Вдигна едно кошче за отпадъци и го запрати силно към витрината. Стъклото се разстроиш и той, заедно с десетина други, избягаха от ресторанта.

Аника се зачуди дали би успяла да ги последва. Трябваше да мине през зрителното поле на Шокър, за да се добере до отвора, но той явно вече не обръщаше внимание на заложниците.

Беше се захванал да обикаля около Спайдърмен, ако това изобщо беше той.

С всяка изминала секунда това й се струваше все по-недостоверно. Беше толкова заета с учене в миналото си, че не се интересуваше от костюмираните герои, които се бяха нароили. Все пак харесваше Спайдърмен. В новините той постоянно пускаше шеги и спасяваше хлапета, които се бяха заблеяли, докато пресичат улицата. Според нея твърдението, че не му пука за евентуалните жертви, беше някаква постановка, с която цели да разколебае Шокър, но не й се струваше правилно да постъпва така.

— Заложниците ти бягат — каза Спайдърмен. — Не смяташ ли, че трябва да направиш нещо?

Погледна някакъв мъж, който се бе свил от страх на пода до него, и го хвана за китката. Дръпна го силно и го запрати по злодея, който се дръпна встрани, за да го избегне. След това двамата се сборичкаха.

Това бе шансът пред нея. И други се прехвърляха през счупената витрина, но тя сякаш смяташе, че е важно да запише това, да съхрани информацията. Така и направи. Това бе част от пъзела и макар тя да не знаеше какъв всъщност е той, някой трябваше да види всичко.

Ресторант, в който има бомба.

По-добре беше да не забравя този факт, така че тръгна към отвора, но бавно, вдигнала телефона си към двамата биещи се мъже. Или може би преструващи се, че се бият. Все повече и повече това заприличваше на сценка.

Изненадващо, Шокър погледна нагоре.

— Трябва да се махаме — каза той и двамата хукнаха към кухнята. Заедно.

О, не…

Аника свали телефона и се забърза към строшената витрина. Ако успея да…

Проблесна светлина.

А след това — нищо.