Дейвид Лис
Спайдърмен (17) (Вражеска атака)

Седемнайсет

Когато телефонът иззвъня, той беше в лабораторията. Обаждаше се Мери с предложението да проведат „онзи“ разговор.

— Какво ще кажеш за сандвичите? — попита я той. — В името на последователността?

— Не можеш да ме излъжеш — каза тя. — Чисто и просто харесваш салама там.

— Виноват. Как мина интервюто?

— Добре, в интерес на истината — отговори тя и възбудата си пролича в гласа й. — Мисля си, че ме хареса.

Ето това е един от моментите, каза си той наум, когато ми трябват няколко секунди да реша какво да кажа. След което заговори директно:

— Мери, играеш си с огъня — каза той. — Има само две неща, които се случват, след като притиснеш човек като него. Или започваш да работиш за него, или биваш унищожен.

— Или го побеждаваш — заяви тя. — Ти не си ли падаше по третите варианти?

— Аз имам известни преимущества.

— Аз също. Питър… — започна тя, но сама се спря. Знаеш ли какво, дай да отложим този разговор за по-късно. Не искам да се караме точно сега.

— И аз не искам да се караме — заяви той, — но не мога просто да си седя и да гледам как се излагаш на опасност.

— Ти не ми позволяваш да правя нищо — остро каза тя. — Нямам нужда от разрешението ти, Питър.

— Не съм казал това — отговори той, но знаеше, че не може да победи. — Имам чувството, че извърташ думите ми така, че да отбележиш точка, а не да ме чуеш какво ти казвам. Обаче си права… Няма да говорим за това сега. По-нататък, без да се караме.

— Няма да се караме, ако не говориш глупости — заключи тя, след което се уговориха за час. — Доскоро.

 

 

Да си пада по колега, особено по-възрастен от нея, беше лоша идея. Да си пада по по-възрастен мъж, който си има приятелка, беше още по-лоша идея. Аника реши, че вече няма да си пада по Питър. Решението си беше нейно и щеше да се придържа към него.

Това не означаваше, че не могат да са приятели. Никъде не е казано, че не можеш да си приятел с по-възрастен от теб, умен, забавен и невероятно сладък мъж, с когото работиш. Всъщност щеше да се налага да полагат усилия да не са приятели. Очевидно бяха на един акъл, имаха сходно чувство за хумор и доста общи интереси. Разбираха се прекрасно. Не беше тя виновна, че човекът си има приятелка, която не го разбира или не го подкрепя в момент на нужда.

Поне нещата звучаха по този начин, когато случайно дочу телефонния разговор помежду им. Проверяваше дали е бил изпратен невралният симулатор, който бяха поръчали вчера. Питър седеше на отсрещния компютър.

Правилното беше да стане и да се отдалечи. Подслушването не е достойна постъпка. Докато се чудеше как да постъпи, вече бе чула онова, което чу. Беше късно да върне пиленцето в яйцето, така че трябваше да реши как да постъпи, след като знаеше, че приятелката му се отнася зле с него.

Аника мисли по въпроса цял ден. Повечето от задачите пред нея бяха механични, което оставяше ума й свободен да си разсъждава върху каквото си ще. От време на време се връщаше върху изследванията им, които бяха изумителни.

Тя имаше леля, която преди години бе загубила крака си в автомобилна катастрофа. Жената вече наближаваше осемдесет години, но се справяше доста добре с протезата си, а на Аника й харесваше да разсъждава какво биха значили лабораторните им изследвания за хора като нея. Способността да се движи толкова лесно след катастрофата, както го е правила преди нея, бе нещо, което тотално ще промени живота й. Беше щастлива, че участва в това.

По-голямата част от текущата й задача беше да вкарва данни и да проверява резултати, но освен това помагаше и на Питър да провежда тестове. Правеха и изчисления във връзка с проблем в една от формулите на синтетичната невронна мрежа. Аника се сети първа как е възникнал проблемът — в реда на прехвърляне на стойностите, което беше чисто механична грешка, изкарала целия модел извън релси. Едно щеше да бъде, ако просто го бе забелязала, но тя се бе досетила посредством анализ, след който бе тръгнала в обратен ред и бе стигнала до първоизточника.

Питър и Тиодор я бяха наблюдавали и двамата бяха много впечатлени.

Аника без никакво затруднение си представяше как работи в тази лаборатория известно време. Със сигурност до края на годината, а защо не и по-дълго, ако реши да си почине малко, преди да кандидатства за магистърска степен. Това нямаше как да се случи, ако не бяха в добри отношения с Питър, което означаваше, че трябва да са честни помежду си и да са приятели. Това й звучеше напълно разумно.

Може би мъничко го преследваше. Ако знаеше, че прави нещо нередно, това означаваше ли, че то продължава да е нередно? Май не. Тя просто… изследваше чувствата си. Така бе най-добре казано.

По-късно следобеда Питър се запъти към вратата. Като затвори файла, който бе приключила още преди петнайсет минути, тя грабна раничката си и планира крачките си така, че двамата да излязат по едно и също време.

— Днес свърши страхотна работа — каза й той, докато чакаха асансьора. — Спести ни цял тон главоболия.

— Всеки би се справил — отвърна тя и отметна с пръсти един кичур коса пред очите си.

— Не мисля така — каза той с усмивка. — В теб живее един математически магьосник.

Тя усети как страните й пламват.

— Благодаря.

Вратите на асансьора се отвориха и те пристъпиха вътре.

Няма какво да се чудиш, каза си тя. Давай направо.

— Само да ти кажа, че без да искам, чух караницата ви с приятелката ти.

— Не беше точно караница — каза той. — По-скоро нещо като пламенно разногласие.

Засмя се малко нервно. Сигурно му се искаше този неловък разговор изобщо да не се бе случвал.

Ако ще е гарга…

— Не ми се ще да си пъхам носа, където не ми е работата — продължи тя, — но ако искаш да поговориш с някого… В смисъл, вече сме си говорили, така че ще е по-скоро като продължение на разговор, а не като нов разговор. Само казвам, че ме бива в слушането. В момента много дрънкам, но обещавам да не го правя, ако решиш да споделиш с мен нещо наистина важно.

— Благодаря ти, Аника — каза той. — Оценявам го.

Обаче не звучеше сякаш го мисли. Звучеше като човек, който се чувства много неудобно и отчаяно се моли разговорът да приключи. Когато вратите се отвориха, той й пожела приятна вечер и почти спринтира.

Това беше. Сега вече щеше да му е супер неловко около нея. Искаше й се да бе имало начин да разбере кой би бил правилният подход, но нямаше. Ако знаеше как стоят нещата с приятелката му, ако бе имала малко вътрешна информация, сигурно щеше да й по-лесно, но това нямаше как да се случи.

Освен ако…

Щяха да ходят на онова място със сандвичите, което й бе споменал. На Таймс Скуеър. Мисия за набиране на информация.

Беше наясно, че обикновените хора не правят така. Нямаше да й става навик, само този път и никога повече. Реши, че така няма да й тежи на съвестта. Еднократна постъпка би могла да се определи по-скоро като „проява на ентусиазъм“, а не като „откачена“.

Изчака няколко минути. Последното нещо, което искаше да се случи, е да се натъкнат един на друг в метрото. Крачейки достатъчно бавно, за да хване следващия влак след неговия, тя даде старт на мисията за набиране на информация.

 

 

Срещата с асоциацията на живущите протече в доста свадлива атмосфера. Не всеки се радваше, че постройката се дели от хора с различни доходи, като се налагаше да упражни сериозен самоконтрол, за да не заблъска главите на някои една в друга. Вечерният секретар или още не бе дошъл, или бе в тоалетната, или нещо друго, така че представа си нямаше дали е получил някакви важни съобщения.

Освен това Майкъл Бингъм беше в кабинета му, когато влезе.

Фиск прецени, че не би трябвало да се учудва, че човек с почти идентични умения като тези на Спайдърмен може да мине незабелязан през охраната, но това беше сериозно нарушение на установения протокол. Изобщо не се бяха разбирали така.

Ако мъжът просто си седеше и търпеливо го чакаше, щеше да е едно. Със сигурност пак щеше да е неприемливо, но не чак до степен да побеснееш. Майкъл Бингъм обаче му ровеше из чекмеджетата на бюрото.

— Уилсън — каза той, докато вдигаше погледа си нагоре.

Носеше избелели дънки и тясна тениска, която да подчертае фигурата му.

— Чудех се дали изобщо ще се появиш.

След тези думи той взе шепа кламери, пусна ги в джоба си и затвори чекмеджето.

— Сигурно искаш да си седнеш зад бюрото. Не знам как е. Аз никога не съм имал бюро, но явно хората обичат да седят зад тях.

Кимна към големия стол.

Фиск се приближи до него. Беше толкова свикнал да респектира хората с размерите си, че вече дори не го забелязваше, но сега го направи. Този незначителен червей се опитваше да доминира. Над него. Над Уилсън Фиск. Щеше да е смехотворно, ако Бингъм не беше толкова опасен.

Беше много важно да покаже, че му пука.

— Какво искаш? — попита той, докато сядаше в стола си.

— Просто реших да се отбия — каза той — и да ти докладвам за напредъка. Не си говорим много и помислих, че е по моя вина. Не съм толкова общителен, колкото са повечето хора. Чувствам се неудобно, когато около мен има някой.

Фиск продължи да го гледа, като демонстративно не го покани да седне.

Той обаче седна.

— Не съм напълно убеден, че взаимоотношенията ни са взаимноизгодни — каза Фиск. — В някои случаи си действал без моето одобрение. Може би трябва да помислим върху това.

— Можеш да си мислиш, колкото си решиш — каза Бингъм, — аз обаче ще покажа на всички кой е истинският Спайдърмен. Включи си телевизора довечера, Уилсън. Чака те голямо забавление.

— Не съм одобрявал нищо за довечера — отговори Фиск. — Нито случилото се на строителната площадка. Какъв беше смисълът да се биеш, облечен в този абсурден костюм? И защо там?

Това наистина бе вбесило Фиск. Никой не знаеше, че тази сграда е негова, защото бе регистрирана на дъщерна компания, но дори най-сложната плетеница от кухи компании и ООД-та можеше да бъде разплетена от човек с достатъчно време и инат. Как Бингъм бе привлякъл Спайдърмен там? Как бе наел биячите? Този проект, макар и в самото си начало, вече излизаше извън контрол.

— Просто тренировка — каза Бингъм. — Исках да съм сигурен, че мога да се справя с него, но не бях готов да покажа на света каква е истината. Скоро обаче всички ще научат. Аз съм Спайдърмен. И ще им го покажа.

— Според мен — започна Фиск, — преди да действаш, трябва да споделяш плановете си с мен за одобрение.

Бингъм се облегна назад.

— И двамата знаем, че нещата не се случват по този начин, Уилсън — започна той. — Аз съм свободен дух. Казах ти го от самото начало. Може би си мислиш, че съм… Знам ли… Прекалено шантав, за да помня за какво сме говорили и за какво сме се разбрали.

При тези думи той завъртя пръст покрай ухото си.

— Може да си мислиш, че дъската ми хлопа, и можеш да казваш каквото си поискаш, но да знаеш, че си в грешка.

— Тогава защо си тук? — попита Фиск с тон, който прерасна в ръмжене.

— Както казах, исках да те осведомя какво ще се случи — каза Бингъм и бързо се изправи. — Да речем, в знак на професионално уважение.

— Мога да направя така, че да не излезеш от тази сграда.

Бингъм отново се ухили.

— Можеш да се опиташ.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Спри — каза Фиск. — Това не може да продължава.

Трябваше да прозвучи спокоен, сговорчив. Ако го натиснеше, Бингъм щеше да реагира в отговор. Повечето хора можеха да бъдат сплашени, но не всички.

— Ако искаме да успеем, трябва да действаме заедно.

Бингъм се обърна.

— Мислех си, че точно това правим.

След което продължи към вратата, отвори я и мина покрай Мая Лопес. Тя се закова на място и го проследи как се отдалечава. Бингъм захлупи уста с шепата си.

— Добър вечер, госпожице! — бавно и силно произнесе той.

След това щастливо се закиска и пое към асансьора.

Фиск стисна юмруци и изгледа Мая за секунда, като едва се сдържа да не изригне. Тя изчака противния им гост да си тръгне, след което влезе в кабинета и затвори вратата.

— Какво правеше той тук? — попита Мая, след което побърза да добави: — Кой е този?

— Някой, който трябваше да ми донесе една информация — равно отговори Фиск, с което даде да се разбере, че не иска този разговор да продължава. Стискаше и разпускаше юмруците си, като мигаше бързо, а това бяха знаците, че е на път да загуби самообладание. Трябваше да се овладее. Трябваше да задържи тази ситуация под контрол.

— Не изглеждаше надежден — каза тя. — Сигурен ли си, че можеш да му вярваш?

— Аз решавам това! — излая Фиск.

Яростта бе като живо същество под кожата му, което се опитва да се освободи. Никога не си бе позволявал да загуби контрол пред Мая, поне не напълно. Е, бяха се случвали дребни инциденти, но нищо сериозно. Сега обаче усещаше, че е тръгнал по наклонената плоскост. Представяше си как удря с юмруци по бюрото си и го разтрошава наполовина, докато тя го гледа с ужас в очите.

Мая бе едно от малкото истински добри неща в живота му. Не успешни, а добри. Верността й, отдадеността й бяха като пример за онова, което се опитваше да постигне. Не тъпотията с раздаването на апартаменти на бедняци. Това бе цирк за пред хората. Без никакво значение. Никакви подаяния не можеха да изкоренят бедността по света. Единственият начин беше подобряването на управлението на града. Не от спечелили избори глупаци като Осбърн, а от истински водачи.

По пътя към постигането на целта си Фиск бе направил неща, след които нямаше връщане назад. Имаше обаче двама души на света, които го виждаха такъв, какъвто наистина е. Съпругата му Ванеса и Мая, която не бе негова кръвна дъщеря, но бе най-близкото до това. Не искаше да пуска на свобода звяра, докато тя го гледа.

Тревожеше го нещо друго.

Нещо, което бе видял.

Откъде Бингъм знаеше, че тя е глуха?

Обърна се към Мая.

— Човекът, който току-що напусна кабинета ми — започна той. — Имала ли си нещо общо с него?

— Прегледах досието му — отговори тя. — Нищо повече.

Нямаше причина Фиск да не й вярва. И въпреки това…

— Ако все пак си имала, кажи ми — продължи той. — Ще ти простя, ако си честна с мен, но ако скриеш истината, тогава ще имаме… проблеми помежду си. Кажи ми.

Внезапно си даде сметка, че се е надвесил над нея. Нямаше намерение да се приближава и да я заплашва. Отстъпи назад.

— Кажи ми — повтори той, този път по-тихо.

Мая поклати глава.

— Не съм… — каза тя с треперещ глас. — Не бих…

Звучеше изплашена, но това бе напълно нормално. Беше го виждала да наранява хора, когато изглеждаше така. Нямаше как да не се ужасява, че би наранил и нея, ако изгуби контрол над себе си. Мразеше се за това.

А още повече се мразеше за това, че ако му бе дала погрешния отговор, може би той щеше да й даде причина да се страхува.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

— Добре — съгласи се той, а гласът му прозвуча нормално. — Затвори вратата на излизане.

Изчака я да се отдалечи, след което погледна бюрото си.

Вдигна юмрук.

Трябваше да се овладее.

Трябваше да се контролира.

Всички рационални мисли се изпариха и природата му взе връх.