Дейвид Лис
Спайдърмен (16) (Вражеска атака)

Шестнайсет

Представа си нямаше какво прави вътре секретарят на Фиск.

Чуваше се доста стържене, малко удряне и нещо като ръмжене.

Мери бе доволна, че е отказала кафето, но в същото време и леко съжаляваше. То щеше да й позволи да се поуспокои, но пък от друга страна, нямаше нужда нервно да потреперва, докато интервюира Фиск.

Телефонът й иззвъня и тя се замисли дали да не го игнорира. Инстинктът й подсказваше, че ще е по-добре да не разговаря с някого, когато секретарят я повика, но след това размисли. Щеше да изглежда като натоварен репортер, което би създало впечатлението, че е човек, който по всяко време поддържа контакти с хората.

Освен това беше Питър.

Беше страшно недоволна от начина, по който се разделиха снощи. Има някои неща, за които наистина трябва да поговорим. Ужасен начин за край на разговор. Не беше по нейна вина, разбира се, а и Питър не беше някой лигльо, но все пак… Беше важно и той нямаше да иска да го чуе, но ако щяха да остават заедно, трябваше да проведат този разговор.

Докато това не се случеше, тя не искаше той да се притеснява излишно, така че прие позвъняването.

— Здрасти — каза тя. — Не мога да говоря дълго. Ще взимам интервю.

— Репортерствай, репортерко — започна той, значи беше в добро настроение, а не „трябва-да-отида-в-Исландия-за-да-се— бия-с-робот-убиец“. От кого ще взимаш интервю?

— Обещаваш ли да не откачаш?

— Разбира се.

— Уилсън Фиск.

Кратко мълчание.

— Започвам да откачам.

— Питър… — изръмжа Мери.

— Репортерите, които се опитват да го разобличат, изчезват — каза той. — Знаеш го.

— Само ще му взема интервю… Да го опозная.

— За да го разобличиш по-нататък — прекъсна я той. — Не ми казвай, че греша.

Тонът му я вбеси.

— Ти пък не ми казвай какво да правя — заяви тя. — Аз как не ти казвам?

— Казваш ми доста неща — контрира я той.

— Не, аз те съветвам, а ти си ми благодарен, че го правя. Това обаче е различно. Ти ми налагаш ограничения.

— Никакви ограничения не ти налагам — каза той. — Опитвам се да те опазя жива.

Вратата към кабинета на Фиск се отвори.

— Трябва да затварям.

— Чакай! — каза Питър. — Ако ти се отвори възможност, питай го къде държи доказателствата за престъпленията си…

Мери прекъсна връзката, пусна телефона в чантичката си и се изправи.

— Господин Фиск ще ви приеме — каза секретарят.

 

 

Беше огромен.

Всички знаеха, че Уилсън Фиск е едър човек, но нищо от това, което Мери бе чела, нищо от репортажите по телевизията, които бе гледала, нито една от историите на Питър как се опитвал да избегне юмруците му, не я бяха подготвили за гледката пред нея.

Сякаш се бе изправила до статуя на създание от фолклора или пък от друг свят. Да, беше висок, но също така беше и широк в далеч по-големи пропорции, отколкото който и да е друг човек, когото някога бе виждала. Когато се здрависаха, тя си спомни как бе играла с баща си, преструвайки се, че е малко момиченце, което се ръкува с трол. Разликата в размерите бе не просто видима, тя бе абсурдна.

И на всичкото отгоре той притежаваше чар, който я изненада. Бе облякъл костюм, който — естествено, беше шит по поръчка, и се държеше непринудено. Излъчваше аура, която подсказваше, че не съществува нищо, което да би правил с по-голямо удоволствие от това да бъде интервюиран от по-младшия репортер на „Дейли Бъгъл“.

Мери не таеше илюзии, че той не е проучил трудовата й биография. Със сигурност знаеше какво е писала и кога е била назначена. С Питър се бяха постарали да няма никакви медийни доказателства за връзката помежду им. Питър бе асоцииран със Спайдърмен по времето, когато работеше като фотограф на свободна практика, но не би се учудила, ако Фиск знаеше за близостта между тях.

Помисли си, че ако досега не си бе направил труда да се порови за нея, по-нататък щеше, още преди да е приключила с него. Но не днес. Днес щеше да е приятно. Днес щеше да се прокарва път.

— Е, разкажете ми нещо повече за историята — започна Фиск. — С какво мога да ви помогна?

Мери се бе подготвила и изрецитира встъплението си, сякаш спонтанно го измисля. Каза, че била нова в „Бъгъл“ и пишела материали за хората, които се възползвали от обещанията му за нови жилищни проекти. Надяваше се, че след като той знае, че е новак, и не го крие, това ще свали гарда му.

— Това не са само обещания — каза той. — Смесените жилищни комплекси като тези са били тествани и преди, но винаги са се проваляли заради алчността както на богатите, така и на бедните им обитатели. Ако можеш да дадеш десет жилища на работещите бедни, защо да не им дадеш пет, а останалите да продадеш с печалба? Ако ще има печалба, защо да я изпускаш? По време на моето… заточение, осъзнах, че страдам от същата тази алчност, присъща на мнозина. В мен — може би в по-силна степен. Никакво богатство не може да я задоволи, затова никога не спирах да мисля как мога да изкарам още повече пари.

— Какво се промени? — попита го Мери. — Заради преживяното по време на изгнанието ли?

— Заради престоя ми в Япония, където се бях отдал на медитация и самоопознаване. Разбира се, че не съм напълно готов изцяло да се откажа от материалните блага, но сега поне се стремя да има някакъв баланс. Искам да печеля, но искам да намеря обема богатство, който да ми бъде достатъчен. Не ми трябват пет яхти или петдесет спортни коли. На никого не му трябват толкова. Признавам си, че съм с голямо его и търся разкош и слава, но вместо да задоволявам само своите най-лоши страни, аз се опитвам да ги насоча към нещо по-продуктивно. Вместо просто да забогатявам, искам да съм силата, която да помогне на самия град да забогатее.

— И искате да получите славата и признанието за това?

Той се усмихна.

— По природа аз съм амбициозен човек и понеже не мога да променя същността си, мога да променя начина, по който да изразявам тази амбиция. Вижда се, че и другите строителни предприемачи започват да променят практиките си, така че да заприличат повече на моите. Да строят имоти на приемливи за трудещите се цени. Да дават по-високи заплати. Да им осигуряват повече странични придобивки. Всичко това се случва, защото съм променил стандартите. Животът на хората се подобрява. Без моя пример надали щеше да има инициативи като П.И.Р. на Мартин Ли, които да прекрояват живота на бездомните.

— П.И.Р. не е ли отпреди вашето завръщане в Ню Йорк? — попита Мери.

Може би беше грешка да му противоречи, но ако не покажеше малко агресивност, той щеше да остане с впечатлението, че тя е безполезна блюдолизка, или да заподозре, че преследва друга, скрита цел.

— Може и да е съществувал — каза той, — но ако проверите хронологията, ще установите, че той сериозно повишава финансирането и обхвата й, след като аз дадох старт на програмите си и създадох фондацията „Фиск“.

Мери не беше сигурна дали това е вярно, но си го записа. По-късно щеше да провери тези твърдения и да реши какво да пише в тази връзка.

— Така се случи промяната — продължи Фиск. — Ето така могат богатите хора да помогнат на този град. В крайна сметка историята ще е по-благосклонна към бизнесмените като мен, отколкото, да речем, към костюмираните злодеи. Дори някои от тях да се опитват да постъпват правилно, по-често създават хаос, отколкото да помагат.

Мери си го записа, като се постара изражението на лицето й да остане неутрално.

— Не сте съгласна с мен — каза Фиск. — Виждам го по лицето ви.

Тя му метна най-обезоръжаващата си усмивка.

— Тук сме, за да чуем вашето мнение, господин Фиск.

— Аз обаче искам да чуя и вашето — каза той и размърда напред-назад между тях огромната си ръка. — Ако ще изграждаме някакви взаимоотношения помежду си, а това е важно за успешния журналист, трябва да знам нещо и за вас. Така че бихте ли ми казали какво мислите за Спайдърмен и другите от неговото котило.

Тя кимна.

— Всеизвестно е, че имате конкретни причини да не харесвате костюмираните борци с престъпността, а аз не съм убедена, че можем да живеем без тях. Съществуват лоши хора с невероятни сили и умения, а ние имаме нужда от някого, който да им окаже отпор.

— Възможно е — каза той, — но аз вярвам, че те се търсят едни други. Така наречените добри се бият с така наречените лоши. Забавляват се, а ние, останалите хора, трябва да разчистваме след тях. Аз вярвам, че ако спрем да ги окуражаваме, те просто ще изчезнат.

Ще се сетя за това следващия път, когато Електро спре тока на града, помисли си Мери, но на глас не каза нищо.

— Основното ми притеснение е, че начинът, по който се управлява този град, не трябва да се съобразява с хора със специални умения или с някого, който се възприема за необикновен — настоя той. — Градът трябва да стане място, където да живеят обикновените хора.

— Вие смятате ли се за необикновен?

Той се засмя толкова басово, че Мери усети костите си да вибрират.

— Сам влязох в капана. В определени отношения, да. Натрупах състояние, което ми бе отнето почти цялото от една прекалено старателна правораздавателна система, с която бе злоупотребено. Успях не само да надмогна тази спънка, но и да се възстановя. Станах по-добър човек благодарение на трудностите пред себе си.

Изведнъж Мери се усети така, сякаш тя е влязла в капана на думите му. Последният отговор звучеше прекалено отработено. Докато разсъждаваше върху това, той погледна часовника на монитора си.

— Опасявам се, че не разполагам с повече време за вас, г-це Уотсън — каза Фиск. — Благодаря ви все пак, че пишете по тази тема.

— За мен е удоволствие — каза Мери и се изправи.

Той направи същото и за втори път ръката й се изгуби в неговата.

— Харесвам ви — каза той. — Не се колебаете да задавате въпроси и да изразявате своето мнение, но без да се стремите да убиете жертвата си. През тази врата са влизали прекалено много репортери, които са се стремели да ме подхлъзнат или да ми заложат капан — поне според тях, в който да падна и да си призная, че съм някакъв престъпен гений.

— О, не ме разбирайте погрешно — каза Мери. — Аз съм много амбициозна.

— Не се и съмнявам — каза той, — но към пътя водят по-различни пътеки. Нито една от тях обаче не се пресича с тази на Уилсън Фиск. Вие сте далеч по-мъдра от това.

— Благодаря ви — каза тя с най-чаровната си усмивка.

Докато излизаше от кабинета му, Мери се чувстваше така, сякаш се нуждае от душ, но и бе доста доволна от себе си. Бе хвърлила заровете и беше сигурна, че рискът се бе оправдал. Уилсън Фиск щеше да се опита да я манипулира в своя изгода, но тя винаги щеше да е крачка напред. Тя щеше да манипулира него.