Дейвид Лис
Спайдърмен (15) (Вражеска атака)

Петнайсет

Господин Фиск никога не правеше нещо без причина.

Мая го знаеше, но този път не беше убедена, че наставникът й е прав. Нещо повече, беше сигурна, че греши.

— Миналата вечер е бил в сградата — каза тя. — Или за да открадне нещо, или за да ни шпионира.

От охраната не й бяха помогнали с нищо. Страхувайки се от последствията, те я бяха изпратили директно при шефа.

Господин Фиск кимна замислено. Поне й беше обърнал внимание.

— Тук не може да ни навреди с нищо — каза той изненадващо спокойно. — Няма нищо, което да е от значение и да не е прибрано в някоя каса.

— Може да е чул разговора ни.

— И какво, ако го е чул? Не сме говорили нищо конкретно. Не може да използва нищо срещу нас.

— Ще е грешка да не го приемаме на сериозно — настоя тя.

— Аз го приемам съвсем сериозно — обясни й той. Очите му бяха присвити, а гласът падна с една октава:

— Ето защо съм ангажирал Бингъм.

Мая се постара да запази неутрално изражение на лицето. Не можеше да му признае, че е ходила да разговаря с Бингъм. Нямаше особен опит в лъжите с господин Фиск, а когато бе извършила подобни прегрешения спрямо него, бе съвсем малка, а чувството, което й оставиха тези преживявания, бяха на малко и неблагодарно момиченце. Дължеше всичко на този мъж, но въпреки това сега вярваше, че той греши.

— И преди съм кръстосвал шпаги с тези костюмирани злодеи — каза Фиск. — Всички те живеят заради вниманието, заради усещането, че са в центъра на събитията. Ако им се противопоставиш, само задълбочаваш заблудата им.

— Спайдърмен вече представлява сериозен проблем.

— Той е дребна риба — каза Фиск и махна с ръка. — Ако го нападнем обаче, нещата бързо ще ескалират до нива, които не желаем.

— Може би подценяваш колко той…

Дланта на господин Фиск се стовари върху бюрото. Листа, химикалки и фотографии се разхвърчаха като отломки в близост до бомбена експлозия.

— Тишина — каза той. Мая, ти си много умна, но все още има доста да се учиш. Освен ако Спайдърмен не ни нападне директно по начин, който не можем да игнорираме, няма да говорим за него, докато не приключим с проекта си. Ясно?

Въпросът се заби в нея заедно със стоманения му поглед.

— Да — каза тя и се изправи, без да обръща внимание на разпилените предмети около бюрото. — Абсолютно.

Веднъж, когато беше по-малка, тя се бе заела да ги събира, но това го бе вбесило още повече. Не обичаше да се набляга върху последствията от избухливия му нрав.

Без да разменят нито дума повече, Мая излезе от кабинета. Отвън тя се обърна към господин Сиснерос, секретаря за предобеда.

— В кабинета на господин Фиск се случи малък инцидент. Той кимна и скокна от стола.

— Веднага ще се погрижа.

В същата секунда във фоайето влезе елегантно облечена млада жена.

— Здравейте — каза тя. — Казвам се Мери Джейн Уотсън. Имам уговорена среща с господин Фиск.

— Да, разбира се — отговори господин Сиснерос объркано.

— Аз ще се погрижа — му каза Мая.

Колкото по-дълго Фиск седеше, заобиколен от разпръснатите предмети, толкова повече щеше да е кисел. Обърна се към госпожица Уотсън с думите:

— Аз съм Мая Лопес, специалният асистент на господин Фиск. Ще можете да се срещнете с него след малко.

Посочи встрани с ръка и допълни:

— Моля, седнете. Мога ли да ви предложа кафе или вода?

— Не, благодаря — отговори жената, докато сядаше.

— Мога ли да попитам за какво се отнася срещата ви?

— Работя за „Дейли Бъгъл“ — започна жената. — Разработваме поредица от материали за хора с ниски доходи, които са се възползвали от проектите за предоставяне на апартаменти, и тъй като господин Фиск е част от тази инициатива…

Гласът й заглъхна, вероятно защото смяташе, че това е очарователен начин да приключи изречението.

— Господин Фиск е тази инициатива — поправи я Мая и се приближи. — Другите може да се опитват да се присламчват, но предлагат по-малко жилища с по-ниско качество, като се надяват на медийно внимание, без реално да помагат на града ни. Целта на фондацията „Фиск“ е да подобри живота в града. Надявам се да включите това в материала си.

— Ако е вярно, гарантирано ще го направя.

Мая се обърна, но спря и каза на репортерката.

— В миналото имаше журналисти, които се преструваха, че работят по същите материали, но всъщност целта им беше друга. Искаха така да извъртят дейността на господин Фиск, че да излезе сякаш се занимава с нещо незаконно.

След кратка пауза добави:

— Вие не сте от тях, нали, госпожице Уотсън?

— Току-що бях назначена в „Бъгъл“ — каза тя. — Пиша отделни статии. Няма да е мъдро от моя страна, ако правя неща, които не са ми били наредени.

— Да, така е — съгласи се Мая. — Журналистите, които постъпват по този начин, често установяват, че кариерата им е взела неочакван обрат.

С весела усмивка на уста тя сложи край на разговора:

— Успех, госпожице Уотсън.

Мая излезе от кабинета, а на лицето й се изписа гримаса. По някаква причина тази репортерка изобщо не беше притеснена от прикритата й заплаха. Може би не беше достатъчно интелигентна, за да я разпознае. Или беше по-опасна, отколкото изглеждаше.

Това я накара да се замисли…

 

 

Мая бе поискала да се срещнат в кафене като всички нормални хора, които искат да свършат някаква работа извън офисите си. Той обаче бе настоял да се видят пред количка за хотдог на две преки от кулата „Фиск“. Изпрати му съобщение.

Смятате, че е прекалено опасно да се срещаме на закрито ли?

Отговорът му дойде светкавично:

ХОТДОГ

Там е най-хубавият хотдог в града, ако ще съм наблизо, искам да изям един

Тя подрани с няколко минути, но той вече я чакаше, седнал на пейка близо до количката. Беше преполовил един хотдог и втори го чакаше върху куфарчето му.

— Вземи си — каза й той. — Няма да съжаляваш. Не забравяй соса. Дори да си мислиш, че не обичаш сосове, сипи си. Този тук е невероятен. Сам си го прави.

Тя седна до него.

— Не съм дошла тук за хотдог.

— Няма нужда да си дошла тук специално за хотдога, за да изядеш един — отговори той. — Животът е пълен с гадости и трудности, така че се радвай на малките удоволствия всеки път, когато можеш да си ги позволиш.

Мая не обичаше да се храни на улицата. Това я разсейваше, а градът беше едно хаотично място. Освен това не обичаше преработено месо и хлебчета, направени от рафинирано брашно и бог знае колко още гадости. Тренираше усилено и много внимаваше какво слага в устата си. Кренвиршите не бяха за нея.

Малцина от преминаващите покрай тях ги поглеждаха. Мъжът, с когото имаше среща, не беше точно знаменитост, но все пак Ню Йорк беше град, задвижван от силата на медиите. Изобщо не помагаше и фактът, че кафявата му коса, подстригана плоско отгоре, посивяващите бакенбарди, късите дебели мустаци и масивните вежди му придаваха изключително уникален вид.

— Искам да започна с това, че високо ценя офертата ти — започна Джона Джеймсън. — „Бъгъл“ нямаха смелостта да ми позволят да разпространявам истината. Ето защо ме изритаха. Искам да мога да информирам хората какво всъщност се случва в града им, особено когато се отнася за заплаха от ранга на Спайдърмен.

— Искаме да ви помогнем — каза тя.

— Сигурен съм в това, но изпитвам леко подозрение относно мотивацията на този анонимен благодетел.

— Представлявам организация, в която хора от най-високи нива оценяват работата ви — каза тя. — Това е.

Беше дори още по-просто. Мая искаше да стъжни живота на Спайдърмен. Ако не можеше да го направи физически, щеше да го направи психологически. Щеше да го изтормози дотолкова, че когато се стигнеше до директен сблъсък, а в нея нямаше и капчица съмнение, че този момент ще дойде, той щеше да е значително по-слаб.

— Не мисля, че нещата са толкова елементарни — каза Джеймсън. — Вестник като „Бъгъл“ не може да се ръководи от идиоти, а аз съм го ръководил. Издигнах се бавно и трудно, започнах като репортер, така че съм наясно, че вашите „хора от най-високи нива“, което в превод означава „група алчни копелета“, няма да харчат пари по мен, освен ако не са планирали някаква своя изгода.

Мая се постара с всички сили да не изглежда притеснена.

— Хората, които представлявам, искат да въртят бизнес в град, в който не цари хаосът, който сте заклеймявали през цялата си кариера.

— Така ли било?

Мъжът изглеждаше обзет от сериозни съмнения. Отхапа голяма хапка и театрално задъвка. Беше й трудно да разбира какво казва.

Играеше ролята на начумерен репортер. Мая знаеше, че това е само поза. Хората постоянно играеха игрички. Тя също го правеше.

— Господин Джеймсън, според нас градът е загубил от вашето отстраняване и сме готови да ви осигурим по-голяма сцена от „Бъгъл“, на която да изразявате становището си. Едно радиопредаване би ви отворило всяка врата в града — в домовете, в магазините, в такситата, в офисите. Бихте ли отказали подобна оферта само защото идва от анонимни ваши поддръжници?

— Може би — каза й той. — Искам отсега да сте наясно, че никой не може да ми нарежда какво да говоря и какво не. Вземете ли ме, получавате чист Джеймсън. Без разредители, без лед. Започне ли някой да ми шушне в ухото какво трябва да кажа и какво да не кажа, тръгвам си. Ако това не го пише изрично в договора, договор няма да има.

— Ще предам това на адвокатите и утре сутринта ще ви донеса договорите.

Джеймсън свърши хотдога си и изтри ръце в салфетката. След това се пресегна и стисна ръката на Мая.

— В такъв случай изглежда, че ще имаме сделка — каза той. — Кога ще мога да се заема с тормоза над Спайдърмен?

— Колкото е възможно по-скоро каза Мая и отвърна на ръкостискането. — Започнете с набирането на екип и изготвянето на графици.

След тези думи тя се изправи и си тръгна, докато вадеше малка тубичка антибактериален гел от чантичката си.

Докато се връщаше в офиса, изпитваше чисто задоволство. Господин Фиск щеше да побеснее, ако научеше, но само защото й бе наредил да стои далеч от всичко, свързано със Спайдърмен. В гнева си вероятно не би осъзнал колко добър всъщност е планът й. Нямаше по-добър от Джона Джеймсън в това да настройваш хората срещу Паяка.

Беше я окуражил да се занимава със свои собствени проекти, така че не й бе трудно да осигури време за Джеймсън в една от класните радиостанции. Трябваше само да му навие пружинката и да го пусне да вилнее. Вътрешният му бяс щеше да се погрижи за останалото.