Дейвид Лис
Спайдърмен (14) (Вражеска атака)

Четиринайсет

Хари не направи опит да прикрие неудоволствието си, докато кметът бавно вървеше към масата им. Изтупан като манекен в безупречния си костюм, Осбърн трябваше да се здрависва, да позира за селфита и да подписва автографи по пътя си. Това осигуряваше на Хари достатъчно време да надене покер физиономията си, но той явно бе решил, че не желае да го прави.

— Значи не знаеше, че ще идват тук, така ли?

— Ама ти сериозно ли? — отговори Хари. — Представа си нямам как е разбрал, че съм тук. Понякога си мисля, че е наредил на някого да ме следи.

Питър знаеше, че това няма да е за първи път. Още преди години Норман бе поставил сина си под наблюдение, но това бе по времето, когато младежът бе син на известен и богат изобретател, който посещава обществено училище. Питър не смяташе, че Норман има основателна причина да следи порасналия си син, но в същото време знаеше, че може да очаква от този човек абсолютно всичко.

Норман бе свикнал да прави всичко, което поиска.

— Питър! — щастливо възкликна кметът, когато най-накрая премина през шпалира от избиратели и стигна до масата.

Прегърна Питър, докато сина си само потупа по рамото.

— Как разбра къде да ни намериш? — студено попита Хари.

— Защо мислиш, че съм знаел? — върна репликата Норман, докато сядаха. — Реших да пия едно кафе. Светът е малък, подобни съвпадения се случват всеки ден.

Така си беше. Ню Йорк беше най-големият малък град в света. В интерес на истината, кметът реално не бе отрекъл нищо. Просто бе предложил алтернативна версия.

— Е, какво ново около теб? — попита той Питър. — Още ли си на тръстиката в онази лаборатория?

— Шефът ми разработва някои доста интересни неща в момента — отговори той, като знаеше, че наставникът му би предпочел подробностите да останат несподелени. — Много вълнуващи неща.

— Не се и съмнявам, не се и съмнявам — каза Норман, — но знам с какъв бюджет разполага, така че съм наясно, че не може да ти плаща толкова, колкото заслужаваш. Ще печелиш луди пари, ако решиш да дойдеш при нас в „Оскорп“.

— Не можеш ли поне веднъж да го оставиш на мира? — каза Хари, сложи лицето си в ръце и изпъшка.

— Много любезно от ваша страна, господин Осбърн — каза Питър и зае обичайната си роля на човек, който пречи на тези двамата да се хванат за гърлата, — но започнах работа в тази лаборатория, докато бях в университета, и искам да видя докъде ще стигнат нещата там.

— Разбирам — каза Норман. — Тиодор Пейтън още ли работи там? Ако не знаеш, да ти кажа, че преди време работеше в „Оскорп“. Много го бива с числата, но е много труден характер за колега.

— Разбирам необходимостта бюджетите да бъдат съблюдавани — каза Питър.

— В „Оскорп“ бюджетът е най-малкият проблем — продължи Норман, — но няма да настоявам. Надали би искал да получаваш милостиня от таткото на свой приятел. Винаги си бил пробивна личност, Питър. Оценявам това, дори се възхищавам, че проправяш свой собствен път, но част от прокарването на пътя е и да позволиш на хората, които си впечатлил междувременно, да помогнат тук-там.

— Не иска да работи за „Оскорп“ — заяви Хари. — Колко пъти трябва да го тормозиш, докато го разбереш най-накрая?

Норман се засмя, сякаш Хари е казал някаква шега.

— Разбрано, господа.

— Е, как върви кметуването? — попита Питър.

— По-малко задължения, но повече разочарования, отколкото при ръководенето на компания, това мога да ти кажа със сигурност — започна Осбърн. — Всеки иска нещо, но отказва да даде нещо в замяна. Доста поучително преживяване.

— Бас ловя — каза Питър, като се опиташе да запази неутралния тон на разговора. — Пътешествието на Хари, изглежда, ще е много вълнуващо.

— Да — усмихна се Норман. — Пътешествието на Хари. Според мен проблемът е по-скоро не какво ще прави Хари по време на пътешествието си, а след това. Грешка е да се гледа на него като на почивка от реалния живот, при положение че може да бъде възможност за съставяне на планове за него.

— Радвам се, че се видяхме, Питър — удари с длан по масата Хари и се изправи. — Трябва да тръгвам.

— Стига де, Хари — театрално поклати глава Норман и Питър си го представи как разиграва същата сценка по време на безброй бизнес срещи. — Не се дръж като дете.

— Не се шегувам — заяви Хари. — Тръгвам си.

Без дори да изчака някакъв отговор, той бе стигнал до вратата, преди Питър да си даде сметка какво се случва.

— Съжалявам за това — каза Норман. — Напоследък не е на себе си. Сигурно си забелязал.

— Може и така да е — отговори Питър. — Искам да кажа, че той винаги е бил с малко по-буен нрав.

— В това няма нищо лошо — отбеляза Норман, — стига да насочваш енергията си към неща, които имат значение.

Погледна часовника си и продължи:

— За разлика от сина си обаче, аз трябва да присъствам на важни мероприятия… Щеше да ми казваш как вървят нещата в лабораторията. Спомена някакъв революционен пробив…?

— Абсолютно съм сигурен, че не съм казал подобно нещо — каза Питър, защото никога не би споделил каквото и да било за проучванията им, особено с друг учен.

— Ей, няма как да те подхлъзне човек — каза Норман. — Ценя високо лоялността ти, не забравяй, че обектът на верността може да бъде променен.

— Наистина и аз трябва да тръгвам — каза Питър.

— Благодаря ти, че наглеждаш Хари — каза кметът, докато ставаха от столовете си.

— Той ми е приятел — отговори Питър. — Винаги съм насреща, когато има нужда от помощ.

— Знам, че се познавате от дълго време — каза Норман Осбърн, като посрещна погледа на Питър с неочаквана рязкост, — но е моя работа да му помагам.

 

 

Работното време в лабораторията вече бе започнало и Питър установи, че Пейтън е в добро настроение. Поне си помисли, че вероятно е така. Пейтън винаги демонстрираше живеца на мраморна статуя, но пък костюмът му бе допълнително изгладен, а папийонката му беше в малко по-светла тоналност от обичайното. Сигурно трябваше да има причина за това.

— Закъсняваш, както винаги — отбеляза той, — но поне не си преуморен.

След тези думи връчи на Питър цял наръч тестове, които да проведе през деня.

— Опитвам се — отговори Питър, — но нали знаеш как е? Живот, това-онова…

Пейтън го изгледа със стоманен поглед.

— Да, запознат съм донякъде с идеята за живота. Сега, ако обичаш, би ли се заел с данните, които ти дадох?

Питър се захвана за работа и даде старт на няколко компютърни симулации. Когато бе готов да се заеме с анализирането на резултатите, при него дойде Аника, за да му помогне.

— Получи ли съобщението ми онази вечер? — небрежно го попита тя.

— А, да. Извинявай, че не ти отговорих — каза той. — Разсеях се нещо.

— Няма проблеми — каза тя и започна нервно да върти кичур от черната си коса. — Може ли да те попитам нещо?

— Да не е за тоалетната, на която водата й не се пуска както трябва? — колебливо предположи той. — Защото представа си нямах, че това може да бъде проблем.

Тя се засмя и хвана ръце зад гърба си, след което плесна с тях пред себе си, а накрая ги натика в джобовете на дънките си.

— Изобщо не съм видяла бележката с номера на водопроводчика на бюрото ти — каза тя. — Но да приемем, че ще продължим този разговор друг път. Преглеждах някои тестове, които си провеждал, и според мен анализът ти е брилянтен.

— Благодаря, госпожице стажант.

Тя игриво го шамароса наужким.

— Сериозна съм. Това, че не мога да обработвам информация като теб, не означава, че не мога да оценя висотата на анализа ти. Искам да кажа, че е фантастичен и дори Тиодор признава, че си наистина много умен…

— Тогава защо винаги ме тормози?

Тя повдигна рамене.

Питър усети да го завладява някакво желание да си признае, че той е Спайдърмен. Мога да й се доверя! — си помисли той изневиделица. Фактът обаче, че представата как го прави е съпроводена с образ на самия него как се хили неконтролирано, означаваше, че най-вероятно трябва да се противопостави на този импулс.

Нямаше причина да започне да се доверява на нови хора, камо ли на такива, които са почти напълно непознати, но му беше омръзнало да лъже, дори в разговори, за които се предполагаше, че са напълно искрени. Колко пъти го бе правил с леля Мей, с Хари, дори с Мери, както преди да й каже, че е Спайдърмен, така и след това? Понякога за самата нея беше по-добре да не знае в каква опасна ситуация се е забъркал или колко малка е била вероятността да се справи.

Наистина ли щеше да е толкова зле да сподели с някой нов човек?

Очевидно нямаше да е сега, но за момичето пред него се предполагаше, че е гений на технологиите. Може би щеше да е в състояние да му помогне с костюма. Нямаше ли да е по-добре да има човек, който да му помага, отколкото винаги да е сам? Тайната му реално нямаше да я излага на опасност, нали така? Не и ако никой не научеше какво знае тя.

Нямаше да е като да каже на Хари или леля Мей… Онова само щеше да намали товара на вината, че ги лъже. Щеше да е егоистично, защото очевидно ще го е направил, за да не си мислят за него, че е нехранимайко.

Не, при Аника щеше да е като изграждане на свой щаб. Беше интелигентна, енергична, оптимистична и ненормално красива. Опа, това последното беше без значение.

Другите обаче бяха истински плюсове.

Даваше си сметка, че идеята му е откачена. Имаше си проблеми с Мери, която, между другото, наистина обичаше. Чувстваше се уязвим и това бе начинът, по който реагираха нормалните хора. Беше чел за нормалните хора и си мислеше, че разбира как работи мозъкът им. Малкият мъжки мозък понякога възприемаше красивите жени като изход от подобна ситуация, но флиртът с Аника изобщо нямаше да улесни живота му.

Време е за лъжи, си каза той.

— Лесно се разсейвам — каза той и сам усети колко тъпо прозвучаха думите му още докато излизаха от устата му.

Подобно изявление го изкарваше мързеливец, но никога не бе успявал да измисли как да заобиколи истината, без да му се наложи да измисля още по-грандиозна или засукана лъжа.

— Освен това никога не ме е бивало в спазването на срокове. Според мен Пейтън се е уморил да приема лошите ми страни заедно с добрите.

— С други думи, няма да ми кажеш, така ли? — попита тя, като сложи ръце на хълбоците си.

— Какво имаш предвид? Току-що ти обясних.

— Лесно се разсейвам — имитира го тя. — Това не е отговор. Това е не-отговор. Кой би се вързал на подобна плитка измишльотина?

В общи линии — всеки, помисли си той. Учителите, на които не им пукаше или които бяха прекалено заети, за да настояват за истински отговор, близки приятели и членове на семейството, които уважаваха правото му на лични тайни, хора, на които им беше все едно. Отговорът може да не ги удовлетворяваше, но го бяха приемали.

— Помага, когато човек споделя — каза Аника, — но ако не искаш да си говориш с човек, когото не познаваш добре, можеше просто да го кажеш.

— Не, не е това — започна Питър. — Искам да кажа, че ако съществува непознат, с когото да бих желал да споделям, то това си ти. Ти си от подходящия вид непознати.

Дрънкаше глупости и усещаше как сам се закопава.

Тя се ухили самодоволно:

— Приятно ми е да го чуя.

— Не е нещо лошо… Не е наркотици или хазарт, или нещо такова… Просто имам много отговорности извън работата.

Това прозвуча добре.

— Имам задължения, от които няма как да се освободя и понякога все едно водя два живота. Трябва да върша и онези неща. Тоест мисля, че трябва. Не съм сигурен, че има кой да ги прави, ако не съм аз, но в същото време съм толкова уморен, че не мога да се отдам изцяло на работата си тук, а толкова много я обичам.

Облегна се в стола и дълбоко издиша. Откакто се помнеше, не беше достигал толкова близко до това да си признае, освен с Мери, разбира се. Почувства се много добре.

Аника седна срещу него.

— Почувства се добре, нали — попита го тя, сякаш прочела мислите му. — Дори без да ми казваш всичко.

— Именно!

— Би ли изслушал съвета на човек, който е на по-малко години от теб и има по-малък житейски опит от твоя?

— Отворен съм за всякакви предложения.

— Добре. Бях в твоето положение, когато влязох в университета — започна тя. — Няма да навлизам в подробности, но бях раздвоена. Цветът на кожата ти ми показва, че нито един от родителите ти не е индиец, но искам да ти кажа, че когато майка ти и баща ти са от друга страна и са се блъскали през целия си живот, за да могат децата им да имат възможностите, които те никога не са имали, добрите оценки са нещо, което се очаква от теб по подразбиране.

След кратка пауза тя продължи:

— По-голямата ми сестра отговори на очакванията им и те откачиха, когато аз не го направих. Беше си напълно в реда на нещата, а аз не можех да им кажа защо нямам добри оценки, както няма да кажа и на теб. И естествено, те не повярваха на оправданията ми.

— И какво се случи?

— Случи се това, че седнах да си помисля кое е важно за мен. Отне ми известно време да реша какво искам да постигна в живота. Не това, което другите искат, а това, което аз искам. Оказа се, че искам да се занимавам с наука и затова пренасочих усилията си. Можех само да се надявам, че когато кандидатствам, четворката по „Средновековна европейска история“ няма да ме закопае.

— Да, личи си, че си ударила дъното.

— Беше като края на света — продължи тя, без да се поколебае, — макар да успях да предотвратя да се случи най-лошото.

Питър си помисли, че сравнението не е съвсем коректно, защото едно е да се изправиш срещу средновековната история, друго е — срещу Лешояда, но съветът все пак си го биваше. Гледаше да заобикаля проблема от известно време насам, а не да се опита да го реши. Чудеше се каква е ползата от това да си Спайдърмен, но не си бе задал въпроса дали иска да е Спайдърмен. Рано или късно трябваше да го направи и реши, че няма да е сега, поне докато не докара работата с Фиск докрай.

— Да, родителите ми не са имигранти — започна той, — но нещата и без това са доста сложни.

Разказа й, че е отгледан от леля си, а това доведе до чичо Бен, как е можел да спре крадеца и не го е направил, като си мислел, че това не е негов проблем. Същият крадец, който по-късно убил чичо му.

Беше се научил да разказва историята, без да се разплаква, но продължаваше да му е трудно да говори за това, да си спомня. Знаеше, че има моменти, които остават в сърцето ти завинаги. Има неща, за които не можеш да спреш да съжаляваш.

— Всеки път, когато трябва да избирам — продължи той, — усещам натиска да взема правилното решение, не само за конкретния момент, не само за мен, но и как решението ми ще повлияе върху всички. Ужасявам се, че ще направя нещо или няма да направя нещо, от което последиците ще са ужасяващи.

Очите й се разшириха.

— Не можеш да живееш така — каза тя. — Не би могъл да предвидиш какво ще се случи с онзи крадец. Ами ако е крадял, за да плати за лекарствата на умиращото си дете и като го спреш, ти би го обрекъл на смърт? Никога не знаеш какво ще се случи, затова можеш да взимаш най-добрите решения въз основа на информацията, с която разполагаш.

— Да, но направих погрешен избор — настоя той. — В онзи ден.

— Спри. Не си знаел, че вземаш неправилно решение — отсече тя. — Не е същото, като да си позволил на някой убиец или терорист да избяга. Когато нещо изглежда обикновено, няма как да знаеш дали после няма да се окаже извънредно важно.

— Не съм сигурен, че мога да се съглася — каза той.

Беше престъпление. Трябваше да го спра…

— Прояви малко здрав разум — намръщи се тя. — Ако се притесняваш за всяко решение, ако се опитваш да предвидиш всяко възможно развитие на обстоятелствата, сигурно подлудяваш приятелите си. И приятелката си…

След секундно колебание тя добави:

— … ако имаш.

Аника стреляше в тъмното. Макар да изглеждаше, че това е неподходящ момент да й каже за Мери, знаеше, че ще е жестоко да не го направи. Усещаше, че между тях двамата има някаква връзка и в един друг свят не се знае какво би могло да се случи, но той не живееше в друг свят.

— Да, имам приятелка — каза той — и наистина си мисля, че според нея понякога съм труден за понасяне.

Не успя да разчете съвсем точно изражението й, но му се стори, че долавя разочарование. Момичето замълча и настанаха няколко неловки секунди тишина.

Тя смени темата и си поговориха за любимите си ресторанти в града. Питър спомена за сандвичите на Таймс Скуеър, а тя му се присмя, но в крайна сметка се съгласи да ги пробва. Моментът беше наистина странен, но Питър се радваше, че са си поговорили.

Денят наистина беше чудесен, защото тя беше в лабораторията.