Дейвид Лис
Спайдърмен (13) (Вражеска атака)

Тринайсет

Планът беше да се срещнат с леля Мей за закуска, но Питър някак си успя да не чуе алармата на телефона. Когато се обади на леля си, тя се засмя и му предложи да отиде в П.И.Р., където работеше, за да пият по едно кафе.

Точно такива неща караха Питър да се чувства неудобно. Леля му толкова бе свикнала да гледа на него като на ненадежден човек, че дори не й правеше впечатление, че племенникът, когото бе отгледала като син, не идва навреме. Отдавна се бе примирила, че е вятърничав, разсеян или откъснат от реалния свят учен перко. Истината беше, че Питър искаше да го смята за надежден, искаше да е човек, на когото хората вярват, че държи на думата си. За съжаление, когато не нарушаваше думата заради битка със злодей или спасяване на някого, той бе тотално изтощен от усилията да води този двойствен, изключително изцеждащ силите му живот.

Отне му съвсем кратко време да стигне от апартамента си до приюта на П.И.Р. в Малкото Токио. Когато влезе през вратата, той на секундата чу как леля му успокоява някого. Длъжността й в П.И.Р. уж беше административна, но както често се случва в подобни благотворителни организации, работата бе повече от персонала, в резултат на което всеки вършеше това, което трябва да се свърши в момента.

В случая леля Мей разговаряше с някакъв бездомник в камуфлажни дрехи, чийто ляв крак липсваше и човекът се придвижваше с патерици. Около тях се бе насъбрала цяла тълпа, а по лицата на някои от зрителите се четеше страх.

Питър устоя на порива да се втурне да й помага и се загледа как тя ще овладее ситуацията. Така успя да си припомни какъв невероятен човек е леля му.

— На всеки се случват лоши дни, Стив — тъкмо произнасяше тя с твърд глас. — Всеки се отчайва и се изкушава да си го изкара на околните, които се опитват да му помогнат, но това не решава проблемите. Дължиш извинение на този млад човек, че си му се разкрещял по подобен начин.

Мъжът в камуфлажа се извърна към Харис — писарушка, който често излъчваше социална неадекватност. В момента обаче зад невероятно дебелите стъкла на очилата му се виждаше изражение, смесица от страх към мъжа без крак и благоговение към леля Мей, която бе успяла да упражни контрол върху събитията.

— Наистина съжалявам, младежо — каза мъжът с боботещ, изпълнен с разкаяние нисък глас, от който прозорците се разтресоха, след което се подпря на една от патериците си и свали шапка. — Понякога имам проблеми с гнева, но наистина не трябваше да ти говоря по този начин.

Писарушката кимна.

— А сега — заяви леля Мей — нека ти покажа къде можеш да хапнеш и докато го правиш, Харис ще прегледа документите, за да видим дали не можем да оправим проблема със социалните ти помощи.

— След като си сменя бельото — промърмори Харис.

Държа се много безстрашно — каза Питър, докато отпиваше от димящата си купичка мача в близката чайна.

— Със Стив ли? — махна с ръка леля Мей. — Той е от онези, които предимно лаят, без да хапят. И друг път съм се справяла с изблиците му. Лесно се пали и не мога да го виня, а след това винаги се чувства зле. Ако беше някой, когото не познавах толкова добре, със сигурност щях да съм далеч по-предпазлива.

— Удивително е как отделяш време да опознаеш всеки, който идва в приюта.

— Работата в места като П.И.Р. се свежда до това да си винаги в готовност. Всички само за това мислим по цял ден, но не трябва и да забравяме основната си цел — не само да храним, но и да помагаме на хората. В момента, в който установя, че ги оставям да страдат, за да мога по-скоро да се върна към преките си задължения, ще е по-добре да започвам да си търся друга работа.

Питър отново сръбна от зеления си чай. Обичаше землистия му аромат и се зачуди защо не си го е поръчвал по-често. Да, вярно. Защото обикновено бе прекалено зает, за да виси по чайни. Самият факт, че е закъснял само с няколко часа за уговорката с леля си, а не я е отменил изцяло, показваше, че дотук денят му се стича чудесно.

— Наистина съжалявам за тази сутрин.

— Знам, че си зает — каза тя, — освен това ти винаги си се разсейвал лесно, но имаш добро сърце. Никога не съм се съмнявала в това, Питър. Е, как вървят нещата в лабораторията?

Питър й разказа накратко какво се случва на работа, както и последните новини около Мери, която тя направо обожаваше. Леля му изслуша всичко, усмихна се и показа искрена радост от това, че е в течение какво се случва в живота му. Искаше му се да има повече време, за да бъде по-добър и далеч по-малко безотговорен племенник. Не мислеше, че някога през живота си е бил в състояние да прощава като леля си Мей.

Докато крачеха към приюта за бездомни, Питър осъзна, че има нужда точно от това. През целия си живот се бе чувствал като кораб без пристанище, бе се чудел кое има значение и къде да инвестира енергията си. И тя му бе припомнила. Хората бяха от значение. Семейството му и приятелите, а леля Мей възприемаше това на интуитивно ниво. Дребните проблеми и разочарования никога не отместваха фокуса й от истински важните неща.

Изпрати я до бюрото й и тъкмо щеше да си тръгва, когато един усмихнат мъж в безупречен костюм се приближи до него.

— Това трябва да е племенникът, за когото съм слушал толкова много — каза той.

Леля Мей заблестя от гордост.

— Питър, бих желала да ти представя нашия благодетел Мартин Ли.

Беше слушал ли слушал за господин Ли. Самоук преуспял мъж, който бе съумял да се превърне в един от най-големите бизнесмени в града. От чутото от леля Мей Питър бе разбрал, че Мартин Ли на практика е обратното на Фиск. Вместо да иска да прави пари от страданията на хората и да се преструва на филантроп, Ли бе решил да благодари на града, който му бе предоставил възможността да изгради себе си.

— Радвам се да се запознаем — каза Питър.

Мислеше си, че ако на света има повече хора като Мартин Ли, нямаше да има нужда от Спайдърмен.

— Това, което правите тук, е изключително важно — допълни той.

— Нямаше да е кой знае какво, ако не беше леля ви — каза господин Ли. Тя крепи това място.

Леля Мей отново махна с ръка и се засмя, но очите й се премрежиха от удоволствие. Питър се зачуди дали отглеждането му не й се е сторило като да си блъска главата в стената, след което е получила възможността да се труди упорито и да види плодовете на труда си.

— Леля ви ми каза, че сте забележителен учен.

— Имах късмет — каза Питър — да работя с велик изобретател и да се уча от него.

— Благодарността е важна частица от успеха — каза господин Ли. — Сигурен съм, че сте зает човек, но ако ви остава малко свободно време, помислете си дали да не отделите малко време за благотворителност. Мисля си, че ще изпитате удовлетворение от това, както и да разберете що за уникален човек е леля ви.

— С удоволствие — каза Питър и му се прииска да се запише на секундата, но не желаеше да разочарова още някого.

Стиснаха си ръцете и Ли се оттегли.

— Изглежда добър човек — каза Питър на леля си, когато се прегръщаха за довиждане.

— Без никакво съмнение — съгласи се тя.

Времето му стигна точно колкото да се добере до Уест Вилидж за уговорката си с Хари Осбърн. Не след дълго Хари щеше да замине за Европа и когато вече го нямаше, Питър щеше да се ненавижда, че е пропуснал възможността да бъде с приятеля си.

Срещата им беше в „Кофи Бийн“, където ходеха още като гимназисти. Питър подмина страховитата стара постройка, която толкова го бе ужасявала още като младеж, че се бе чудел дали не е обитавана от духове. Може би все още беше младеж, защото не поглеждаше към нея, без да си помисли дали вътре не се случва нещо свръхестествено.

Точно когато посягаше към дръжката на вратата, Питър хвърли поглед на часовника си и установи, че е подранил с цели две минути. Днес се очертаваше невероятен ден. Когато влезе, видя Хари да го чака, седнал пред една маса.

— Мислех си, че най-накрая ще те победя — каза той, докато се здрависваха.

— А аз си блъсках главата в стената, че съм дошъл навреме — отговори Хари. — Подранил си. Явно идва краят на света.

Питър се ухили и седна. Беше се научил да се преструва, че ненадеждността е просто забавна част от характера му, но това не означаваше, че и Хари като леля му го намира за човек, на когото не може да се разчита.

— Видя ли се с Мери онази вечер?

— Да. Започнала е работа в „Бъгъл“.

— Знам — каза Хари. — Супер, а? Сигурно си много развълнуван.

— Така е — отговори Питър, — обаче не знам, имам чувството, че нещо помежду ни куца. Държи се някак си отчуждено.

— Говори ли с нея за това?

— Снощи щяхме да си поприказваме, но… — Питър се спря. — Аз не съм говорил, обаче ти си, нали? Наясно си какво става, така ли е?

Хари вдигна ръце. Тримата бяха приятели от години и Хари бе съумял да превърне ролята си на трето колело в изящно изкуство. Умееше да е приятел както на Мери, така и на Питър, като всеки един от тях можеше да му се доверява, всеки уважаваше позицията му между чука и наковалнята.

— Питър, ако беше нещо, което да чуеш от мен, щях да ти кажа — отговори той, — но няма да го играя семеен консултант.

— Чувам, че човек можел да си позволи тарифите ти. — Питър се опита съзнателно да не проявява излишно притеснение.

Двойките постоянно имат търкания помежду си, така че каквото и да тревожеше Мери, щяха да го преодолеят. Реши да се наслади на времето с приятеля си.

Позволи си да се отпусне, докато разпитва Хари за плановете му за пътешествието. Когато бяха по-млади, му беше трудно да не му завижда. Дори и сега идеята за няколко месеца в Европа бе чиста фантазия за него. Не можеше да си позволи дори да помечтае за подобно нещо. Не заради парите — не че разполагаше с пари де, а заради всичко, което го задържаше в Ню Йорк. Никога не му бе хрумвало да загърбва задълженията си, но подобна перспектива бе нещо, за което да си позволи малко да помечтае.

Вече бяха обядвали и се наслаждаваха на второто си кафе, когато атмосферата в ресторанта неуловимо се промени. Всички разговори секнаха по едно и също време. Няколко души ахнаха. Питър почувства някакво напрежение. От опит знаеше как реагират хората, когато се случва нещо ужасно, но в същото време паяшкият му усет не се бе раздвижил.

Погледна нагоре и когато видя какво се случва, само усилието на волята му попречи да изпъшка. В „Кофи Бийн“ току-що бе влязъл кметът на Ню Йорк и баща на Хари, Норман Осбърн.