Дейвид Лис
Спайдърмен (12) (Вражеска атака)

Дванайсет

След като приключи в лабораторията, Питър отдели няколко часа да патрулира по улиците в ролята си на Спайдърмен. Беше важно да се появява ежедневно, ако е възможно. Ако си позволеше да отсъства, щяха да тръгнат слухове. Дали не е ранен? Дали не е убит?

Когато начело на „Дейли Бъгъл“ беше Джона Джеймсън, вестникът бе склонен на крайности. Веднъж, когато бяха заминали с леля Мей на екскурзия през уикенда, титулната страница гласеше: „ФАЛШИВИЯТ ГЕРОЙ Е ПРЕКАЛЕНО ЗАЕТ, ЗА ДА ОБЪРНЕ ВНИМАНИЕ НА ГРАНДИОЗЕН ПОЖАР“.

С опакован в раницата си костюм той се срещна с Мери за късна вечеря. Не беше на някакво лъскаво място, защото Питър възприемаше себе си като човек с простовати вкусове, поне така казваше, когато станеше дума за цените на храната в Ню Йорк. Избра една бърза закусвалня до Таймс Скуеър, защото храната в нея беше изумително вкусна, на разумна цена и относително непозната на туристите.

— Със сигурност знаеш как да впечатлиш едно момиче — иронизира го Мери, докато чакаха на опашката да им дойде редът.

— Ти обичаш това място — напомни й той.

Тя му се усмихна.

— Обичам това място.

С претъпкани сандвичи с пълнеж, който изпадаше от хлебчето, те си намериха място отзад. Питър умираше от глад. Ускореният му метаболизъм се нуждаеше от много храна и често трябваше да нагъва енергийни блокчета през деня само за да успее да се фокусира. Искаше да покаже на този сандвич кой е началникът тук, при това бързо, но от опит знаеше, че дори и най-разбраното гадже би се начумерило, когато види приятеля си да се храни като разярен варварин.

Освен това изражението на Мери беше много сериозно.

— Какво става? — я попита той.

Тя му се ухили.

— Чувствам се все едно съм в анимационно филмче, а ти си ме представяш като димяща пържола в чиния — закачливо отговори тя. — Защо не се запознаеш с вечерята си, преди да си поговорим?

Бе чувал този тон и не му харесваше.

— Звучиш зловещо.

Тя посочи храната му с пръст.

Тъй като нямаше да изкопчи повече нито дума от нея, Питър се предаде и отхапа голяма хапка. Вкусно, както го помнеше.

— Работя за „Бъгъл“ — обяви тя.

— Страхотно! — ухили те той, след което си затвори устата. Сигурно между зъбите му стърчаха парчета бекон като клони през начупена ограда. Бързо преглътна и продължи:

— Знам колко много го искаше… и колко се труди, за да го постигнеш. Сигурно си на седмото небе от щастие.

— Представа си нямаш — отговори тя. — Мисля си, че е това, Питър. Нещото, което съм родена да правя. Нямам предвид в някакви вселенски мащаби, просто хората си имат призвание, нещо, с което се справят по-добре от останалото. Ти си наясно със своето.

На Питър му се щеше да изпитва подобна убеденост. Беше сигурен, че Мери визира кариерата му като Спайдърмен, но тя не знаеше за съмненията, които изпитва — че тази работа е паяжините може би пречи на истинското му призвание. Сега обаче не беше времето да обсъждат това. В момента говореха за нея.

— Има някои неща, за които наистина трябва да поговорим — продължи тя.

Опа.

Разговори, в които има предговори, никога не предвещават нещо добро. Питър рядко се чувстваше като човек, който има богат жизнен опит, но това поне го знаеше.

Докато понечваше да отговори, телефонът му звънна. Питър бе почовъркал апарата си и сега Юри можеше да му звъни, без да знае истинския му номер. Ставаше дума за пускането на втора линия към същия телефон, което по принцип се смяташе за невъзможно, но хората го правеха постоянно.

Погледна Мери с извинителен поглед.

— Вдигни, щом се налага — каза тя без следа от раздразнение в гласа.

Знаеше кой е той и какви отговорности тежат на плещите му. Дори и да се разочароваше или отчайваше как това влияе върху живота им като двойка, тя никога не се ядосваше. Точно обратното, винаги го бе подкрепяла. Той знаеше, че това е същинска рядкост.

— Лейтенант… — започна той.

Опита се да звучи спокоен и мъдър, но прозвуча като злодей от шпионски филм.

— Какво става? — продължи по начин, който е нищо не допринесе за подобряване на впечатлението.

— Става дума за сътрудничеството помежду ни — каза тя. — Трябваш ми.

— Сега ли? — попита той.

— Света ли спасяваш или нещо от рода?

— Не, вечерям с приятелката си.

— Имаш приятелка?

— Съществува ли причина, заради която да не може да имам приятелка?

— Не знам — отговори тя. — Просто никога не съм си представяла, че можеш да водиш нормален живот… Бях решила, че когато не се лашкаш из града… знам ли… се прибираш в някакво леговище или нещо такова. Освен това звучиш доста тъпо.

— Аз съм нормален човек — каза той. — Толкова съм нормален, че чак да се ужасиш от мен. Освен това — много не-тъп.

Мери му метна една усмивка.

— Тогава кажи на приятелката си, че трябва да тръгваш — заяви Уатанабе. — Ще ти пусна съобщение с адреса.

— Важно ли е?

— Само ако искаш да заловиш Уилсън Фиск — каза тя и затвори.

Питър погледна Мери.

— Трябва да тръгваш — каза тя.

— Наистина съжалявам, Мери — извини се той. — Ще ми кажеш ли онова, което започна, преди да изчезна?

— Може да почака — заяви тя. — Бягай да си вършиш нещата. Понякога беше неестествено сговорчива. Каквото и да поискаше, от каквото и да имаше нужда, той щеше да се погрижи.

Целуна я набързо, уви си останките от сандвича и се запъти към вратата, но по пътя натам се обърна назад към нея.

— Дори не си помисляй да пишеш за това място в „Бъгъл“ — каза той с най-сериозния си тон в смисъл сериозен съм. — Ще стане прекалено претъпкано.

— Трудна работа — отговори тя. — Не искам да съм репортерката, която е пропуснала да напише най-великия материал за сандвичите.

Той изскочи навън.

Бингъм увеличи образа на проследяващото устройство. Ресторант в близост до Таймс Скуеър.

Идеално.

Натоварените места осигуряваха перфектното внимание и ако фалшивият Спайдърмен харесваше това заведение, щеше да приеме нещата лично.

Точно това му трябваше. Запъти се към аварийното стълбище.

Значи това е представата ти за подходящо място за разговор?

Намираха се на покрива на една от сградите в западните квартали, засенчена от кулата „Фиск“. Уатанабе бе облякла дълго палто, а късата й коса се вееше на вятъра, но не изглеждаше да изпитва никакъв дискомфорт.

— Струва ми се идеално за среща, без някой да те види или подслушва — каза тя, — но ако искаш, следващия път можем да се видим в някой ресторант.

— Добре казано — отговори той. — И без това не ходя на много срещи.

— Никой не е идеален — репликира го тя. — Е, ще ми помогнеш ли да хванем Фиск, или не?

— Какво имаш предвид?

— Доста време размишлявах какво мога да направя, ако разполагам с човек със способностите на Спайдърмен.

Когато той понечи да протестира, тя вдигна ръка.

— Не ме прекъсвай. Зададох си въпроса каква полза би имало от теб в разследването. Както казах и преди, ти можеш да се добереш до места, до които аз не мога.

— Не можеш да издействаш заповед за претърсване ли? — я попита той. — Нали така се правеха нещата?

— Да, така би трябвало да се правят, но живеем в действителността, в която Фиск има голямо влияние върху полицейската система. Не знам точно колко голямо, не знам на кого мога да имам доверие, но подозирам някои хора, включително прекия си началник. Предупредиха ме да не проявявам самоинициатива в този случай, така че ако ме хванат, рискувам работата си.

— Защо не оставиш някой друг да се захване? — попита Спайдърмен. — Защо ти да вадиш кестените от огъня?

— Защото никой не се е захванал — отговори тя. — Не знам дали е защото Фиск е подкупил когото трябва, или защото последния път, когато се опитахме да го заковем, се случи такова пиар фиаско, което участъкът още се опитва да забрави. Сега, когато той се опитва да го играе свети Уилсън, началниците са още по-предпазливи. В крайна сметка, ако не се захвана аз, никой няма да свърши работата.

— Но защо ти? — настоя Питър.

— Участвах в събитията отпреди осем години — каза тя. — Бях новобранец, но все пак имах някаква роля. Когато властите затегнаха обръча около него, Фиск се изплаши и му се наложи да затвори устата на много хора. Работих по доста от убийствата и никога няма да ги забравя. В бъркотията пострадаха жени, деца и дори съседи. Фиск е все още на свобода. Ето защо аз.

Кажи какво имаш предвид? — попита Спайдърмен.

Фиск може да има подлоги в полицията, но аз имам хора в неговите структури — каза тя с поглед, забит във високата сграда. — Не си мисли кой знае какво. Не са на ръководни позиции. Пощальон тук, маркетинг специалист там. Хора, които да ми подават късчета информация, които да си сглобявам.

След тези думи тя се обърна с лице към него и продължи:

— Тръгнала съм по една следа. Не звучи като нещо важно — разчетно-платежна ведомост, но си мисля, че може да бъде свързана с други данни, които вече имам.

— Искаш да проникна в кулата „Фиск“, за да открадна някакъв си документ?

— Не да откраднеш — каза тя, — а да копираш. Ще ти дам фотоапарат, ако ти потрябва.

— Имам си — отговори той. — Не е в това въпросът.

— Документът ще е сложен върху бюро — започна тя, без да го остави да продължи. — До сутринта трябва да бъде махнат оттам. Контактът ми ще загуби работата си, ако разберат, че го е забравила навън, така че трябва да се случи тази нощ. Не те е страх да влезеш в кулата на Фиск, нали?

— Естествено, че не, но наистина ли ти трябва Спайдърмен за това? Искам да кажа, не че се надувам, но все пак има работа и работа. Можеш да си наемеш частен детектив в случая.

— Леле, да не ти нараних самочувствието? — го попита Уатанабе. — Ако знаеш някой частен детектив, който да се наеме да влезе в кулата „Фиск“ тази нощ, без да остави следи, моля те, дай ми визитката му.

Приближи се крачка към него.

— Виж сега, съжалявам, че не е достатъчно славно и героично за теб. Не е като да се биеш с хора носорози или скачащи гущери, но това е полицейската работа.

— Наистина ли смяташ, че документът ще ти е от полза?

— Изучавах какво се е объркало последния път заяви тя. — Знам съвсем точно от какво имаме нужда и какво можем да направим. Ако ми помагаш с тези малки прецизни удари, мисля, че ще успеем да съберем достатъчно материал срещу Фиск в рамките на една година. Максимум година и половина.

Година и половина. Питър се бе надявал по-скоро на нещо като по-следващия четвъртък. Ако ще приключва с кариерата си на Спайдърмен, както обмисляше, то арестуването на Фиск щеше да е един бляскав край. Фиск се бе измъкнал. Ако успееше да го вкара зад решетките, може би градът вече нямаше да има нужда от Паяка.

Година и половина обаче…

Никога не се бе замислял сериозно да си определя някакъв срок. Изведнъж мисълта да прави това още цели осемнайсет месеца му се стори ужасно обременяваща. Как обаче можеше да каже „не“? Как би могъл да откаже помощта си на този детектив, която знаеше какво прави и имаше план?

— Ще го направя.

— Благодаря ви, ваше височество — каза тя.

Да избегне охраната на Фиск, нямаше да е проблем. Това го беше установил много отдавна. Просто трябваше да мине по заобиколен маршрут — първо покрива, след това надолу по вентилационните шахти, след като се справи с няколко досадни жици. Отне му около час. След това му оставаше само да извърта охранителните камери в безопасна посока и да внимава.

Имаше места в кулата, където не би посмял да припари без предварително разузнаване и подготовка, но помещенията на служителите на четиресет и осмия етаж не би трябвало да са проблем. И така, Паяка се провря, намери бюрото, чийто номер му бе дала Уатанабе, и с помощта на вградената в костюма си камера копира двайсетината страници на документа.

Лесна работа.

Телефонът му позвъня точно когато привършваше. Непознат номер, така че го остави на гласовата поща. След това реши да я провери, в случай че беше нещо важно.

Здрасти, Питър.

Аника. Опа!

Обаждам ти се просто ей така. Аха, нищо конкретно. Исках да те питам едни неща по работа. Ами-и-и… За процедурите в лабораторията. Тъй де. Не знам. Ако можеш, обади ми се… Ако не, ще се видим в лабораторията. Както решиш, няма проблеми. Извинявай, че ти се обаждам вечерта. Няма нужда да ми връщаш обаждането. Освен ако не искаш. Добре. Чао.

Много сладко. Обаче и предвещаващо проблеми. Дали го харесваше? Щеше да се наложи да й каже, че има връзка, при това възможно най-скоро. Номерът беше да го направи така, че да не я накара да се чувства засрамена. Харесваше я и не искаше да се чувства неудобно, когато е в нейната компания.

Само че това беше проблем, който трябваше да реши по друго време.

Тръгна да се измъква по пътя, по който бе дошъл, а това означаваше, че го чака повторно гърчене през вентилационните шахти, което надали се вписва в представите на когото и да било за приятно преживяване. На няколко пъти трябваше да спира, защото се опасяваше, че вдига прекалено много шум. Веднъж се закова на място, защото чу гласове. Тъкмо щеше да продължи, когато си даде сметка, че разпознава гласа на единия от говорещите.

Фиск.

Позна го по дълбочината и тоналността, но не различаваше отделните думи. Беше невъзможно заради разстоянието и стените помежду им. Най-добре щеше да бъде да продължи напред.

Само че не можеше да постъпи така.

Спайдърмен тихо махна решетката на вентилацията и се спусна на пода. Не беше сигурен къде се намира, така че бързешката се огледа за охранителни камери. Бяха много и навсякъде, затова той реши, че се намира на някой от етажите на висшия мениджмънт. Никоя от тях обаче не сочеше към него.

От един от кабинетите струеше светлина, което означаваше, че най-вероятно разговорът се повежда именно там. Трябваше да се приближи.

Погледна камерите. Ако им метнеше по малко паяжина, щеше да ги залепи, така че да не се мърдат, и да лавира между зрителните им полета. Устройствата се въртяха толкова бавно, че операторите им можеше да не забележат промяната с часове, а дотогава паяжината му щеше да се е разградила. Дори и да забележеха, първо щяха да си помислят, че е някакъв срив на системата, а не физическа пречка. Което отново щеше да му осигури предостатъчно време.

Избра първата си цел, прицели се и стреля. За няколко минути всички камери бяха обездвижени, а той се шмугна на зигзаг из стаята, за да стигне до вратата на кабинета и да приклекне зад нея.

Тя бе леко открехната, така че дори успя да надникне вътре. Фиск седеше зад бюрото си и говореше с привлекателна млада жена на двайсет и няколко години. Тя бе с гръб към вратата и доколкото Спайдърмен успя да види, беше с високи скули и тъмна коса, хваната на опашка.

— Не си безпристрастна — каза Фиск — и не трябва да бъдеш. Никога не бих те подтикнал да се оттеглиш от ситуация като тази. Просто трябва да се подбере правилният момент.

— Да, но не постъпваш така — отговори младата жена. — Ти решаваш кой е правилният момент, без да се допитваш до мен.

Фиск се усмихна лекичко.

— Решавам кой е подходящият момент от името на двама ни. С баща ти бяхме приятели и не съм забравил какво му бе причинено. Възмездието ще дойде, но само когато е безопасно да действаме.

Спайдърмен не можеше да схване смисъла на разговора извън контекста. По-интересното беше как Фиск се отнасяше с тази жена. Никога не бе виждал някой да му противоречи. Нямаше гняв, нямаше напрежение. Тя беше красива, но помежду им не се усещаше романтична нотка. Допусна, че дори по-жестоките чудовища имат своя мека страна. Все пак и Фиск бе трогателно верен на жена си.

Не, тук флирт нямаше. В гласа му се усещаше по-скоро някакво бащинско отношение. Бе споменал баща й…

— Прекалено много неща не си ми казал още…

— Знанието е сила, Мая — отговори Фиск, — а който се отказва от силата, е глупак.

— Ще трябва да ми се довериш, ако от мен се очаква да ти помагам — отговори жената.

— Не става дума за доверие, а за защита — й каза Фиск. — Партия шах се печели не чрез сляпа атака, а чрез надхитряне на опонента. Когато се обяви мат, последващ ход просто не съществува. Изолирал съм те от някои от подробностите, защото са замесени определени хора, чието поведение е непредсказуемо. Контролирам играта по такъв начин, че никой да не може да ме докосне.

След кратка пауза той продължи:

— Пресата ще представи фактите по начин, по който ние искаме. Няма да им мине през ума да ме критикуват или да допуснат, че съм замесен в някаква непочтена дейност.

Жената се засмя:

— Прекалено си голям, за да те оставят да се провалиш.

За момент настъпи тишина, след което Фиск се засмя за кратко. Рязко и жестоко. При звука Спайдърмен си представи тюленче, което е обхванато от болка.

— Именно — каза Фиск. — Прекалено съм голям, за да позволят да се проваля. Харесва ми този израз. Перфектен е. В момента, в който това се случи — шах и мат. И после няма да има причина да не действаме с пълна сила.

После тя каза: Ще сме прекалено големи, за да ни оставят да се провалим, а той: Ха-ха-ха — зловещо, абсолютно правилно, верни ми робе. Много странно беше. Задава се нещо голямо.

Спайдърмен мяташе ръце, докато разказваше, след което реши да се успокои. Подпря се небрежно на колоната на климатика, както би направил някой спокоен сериозен човек.

— Взе ли документа? — попита го Уатанабе.

— Да, взех документа — отговори той. — Вече изпратих снимките на имейла, който ми даде. Само че не става въпрос за това.

— Точно за това става въпрос — отговори Уатанабе. — Фиск планира нещо лошо? Това не е новина. Той се събужда сутрин с мисълта как да направи нещо ужасно, от което ще пострадат хора, а той ще спечели пари.

— Знам, но това изглежда като да е от друг порядък.

— Възможно е — отговори Уатанабе, но не беше убедена. — Може да е бил просто ядосан, може да е замислял нов план. Но чак пък нещо, което да го направи недосегаем? Не ми се вярва, а и няма значение, защото ние трябва да следваме нашия си план. Събираме доказателства, които подкрепят тезата ни, след което намираме някого, който да повдигне обвинения на нашия човек. Не можем да си позволим да се разсейваме.

Спайдърмен кимна, защото знаеше, че казаното е истина. Фиск не беше просто поредният клоун в костюм, когото да просне на земята и да остави на някоя мистериозна правителствена агенция да го отведе незнайно къде. Трябваше да го спрат с помощта на закона или изобщо нямаше да го спрат. Знаеше, че Уатанабе има право.

Въпреки това изпитваше разочарование.

— Жената, с която разговаряше — каза той. — Нарече я Мая. Това да ти говори нещо?

Тя поклати глава.

— Не, но ще проверя.

След кратка пауза добави:

— Като оставим настрани истеричните ти изблици, тази вечер свърши добра работа. Знам, че няма да получиш медал за нея, но това е начинът, по който ще го закопчаем. Обещавам ти.

— Все едно гребнахме с чаша от морето.

— Успокой се — каза тя. — Ти си просто един човек. Не можеш сам да промениш света. Сега си част от колективно усилие, което в крайна сметка ще успее.

Надяваше се да е права. Обърна се, скочи през ръба на покрива и потъна в нощта, като се чудеше как ли ще изглежда този град, ако операцията на Кингпин наистина го направи толкова значим, че провалът му да изглежда немислим.

 

 

Господин Фиск отговори на позвъняването, извини се и излезе от кабинета. Жена му Ванеса беше отвъд океана, но явно искаше да обсъди нещо с него. Верността му бе едно от нещата, на които Мая се възхищаваше.

Стоеше в средата на помещението и гледаше въртящите се камери, които не се въртяха. Не можеше да направи нищо, поне не и тази вечер, затова реши да не го безпокои. Щеше да каже на охраната, а те щяха да разследват случилото се.

И нямаше да открият нищо.

Взе химикалка от едно бюро и докосна субстанцията около една камера. Лепнеше.

Паяжина.

Със сигурност трябваше да се направи нещо. И със сигурност това трябваше да се случи скоро.