Дейвид Лис
Спайдърмен (11) (Вражеска атака)

Единайсет

Вселенска мъдрост гласи, че човек, който има пица, има нужда и от питие. Почука на входната му врата със стекче безалкохолни в ръка.

Когато й отвори, беше облечен в анцуг. Не беше едър, но със сигурност жилав и с релефни мускули. Под ниското му чело двете дебели вежди аха-аха да се съединят в една, широкият му нос със сигурност е бил чупен неведнъж, а устните му бяха тънки и безкръвни.

Най-много обаче я впечатлиха очите му. Бледосини и малки, а погледът му — някак си странно премрежен. Сякаш си мислеше за нещо друго, дори когато се опитваше да намери смисъл в присъствието на непозната с безалкохолни на прага си.

Мая го възнагради с най-лъчезарната си усмивка. Не беше облечена особено впечатляващо, като мразеше — ама буквално мразеше — да използва външния си вид, за да въздейства на мъжете. От друга страна пък, нямаше нищо лошо в това да се държи приятелски.

— Реших, че не би отказал да пийнеш с пицата.

Той примижа срещу нея с поглед, в който се четеше, че е поне на хиляда километра оттук.

— Ти съседка ли си ми, или какво?

След тези думи провря глава през вратата и се огледа.

— Не харесвам съседи. А пък любопитните изобщо не ги обичам.

— Не съм ти съседка — каза Мая, като се опитваше да задържи усмивката на лицето си, докато в същото време през ума й минаваше мисълта, че идеята май е била много лоша. Все пак обаче й бе дала ход, така че защо да не вдигне залога.

— Аз съм просто един човек, който си мисли, че сигурно си се изморил от цялото това люлеене из града.

Последва светкавично движение, някакви чанти се разпиляха по пода и тя се оказа в апартамента на Бингъм. Ръката я болеше. Бе притисната с гръб към стената. Беше я сграбчил със скоростта на пепелянка и я бе издърпал вътре. Едно от кенчетата се бе отворило и съдържанието му се изливаше на пода.

Бингъм затръшна вратата и завъртя лицето си към нея. Погледът му вече изобщо не беше премрежен или отнесен.

— Кой те изпраща? — каза той и се приближи още повече.

Мая се почувства в свои води. Беше го виждала да се бие на записа от охранителната камера. Не беше много, но за нея бе достатъчно. Той замахна с юмрук като уличен побойник, но срещна само въздуха. Докато се извърташе, тя влезе в сляпата му зона отзад и му нанесе отсечен удар в бъбреците. Мъжът изсъска и се запрепъва напред.

Мая отстъпи крачка назад и вдигна ръце.

— Само донесох няколко напитки — каза тя. — Не съм дошла да те наранявам.

Огледа се наоколо. В апартамента имаше нещо странно. Отсъстваше всякакво обзавеждане. Виждаха се само пластмасови сгъваеми маса и столове. Кутията с пица бе отворена върху един от тях. Никакъв телевизор, никакви книги или списания. Нищо, с което да се занимава, освен няколко пластмасови кутии, пълни е някакви странни предмети.

Кутийка е кламери, кутийка е ластици, третинка от неизползвано хотелско сапунче. И това бяха най-нормалните. Имаше кутийки с пръст, такива с оръфани връзки за обувки, със смачкани салфетки. Имаше и буркани. Някои от тях съдържаха течност в различни оттенъци на жълтото. Мая реши, че не иска да се замисля върху съдържанието им. В друг имаше нещо, което приличаше на стотици мъртви хлебарки.

При никакви обстоятелства не искаше да бъде в затворено помещение с колекционер на мъртви хлебарки.

Без да каже нито дума, той отново й се нахвърли, бърз и смъртоносен. Също като убиеца на баща й той притежаваше невероятни умения, но се биеше далеч по-стереотипно. Замахна с юмрук. Тя се престори, че ще отвръща на удара му, но вместо това направи крачка назад. Не бе дошла тук, за да се доказва. Не бе дошла да го пребива. Търсеше информация. Ако го наранеше, това можеше да й навлече големия, ама наистина големия гняв на господин Фиск.

— Спри. На една страна сме — каза тя. Работя за господин Фиск. Точно като теб.

Бингъм замахваше да я удари пак, но отново не я уцели. След което се спря.

И се разсмя.

— Откъде знаеш? — попита той, а по тялото му личеше, че е поуспокоен.

— Бърза съм — каза тя. — И двамата сме бързи, нали така?

Всъщност изобщо не беше бърза като него, но можеше да се бие далеч по-умно. Ако й беше осигурен достъп до технологията, до „тренировъчната“ му програма или там каквото беше, можеше само да гадае на какво щеше да е способна. Отмъщението за смъртта на баща й бе неин главен приоритет. Първото нещо щеше да е да накара Спайдърмен да си плати, а след това щеше да направи всичко, което господин Фиск пожелаеше.

Той свали гарда си, но все още бе стиснал юмруци, което не убягна от погледа й.

— Та значи, я повтори коя беше ти — попита Бингъм.

Тъй като битката бе приключила, той се обърна да си вземе парче пица от кутията. Дълго избира, след което се обърна към нея и й се ухили.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Не можеше да си представи да яде храна, която е прекарала известно време в този апартамент.

Той се обърна и заразглежда падналите на пода кенчета. Това също му отне доста време. Може би не беше толкова умен, за колкото го бе помислила. След малко той вдигна едно от тях.

— Нещо за пиене? — отново й се ухили мъжът.

— Няма нужда — каза тя. — Искам само да си поговорим.

— Ти не чуваш нищо — широко й се усмихна той. — Пълен глухар си! Четеш по устните ми.

Тогава й светна. Задал й е същите тези въпроси — за пицата и напитката, когато е бил с гръб към нея, а тя не е разбрала. Мая никога не бе крила, че е глуха. Нека хората си мислят каквото си щат. Ако искаха да я подценяват, беше за тяхна сметка. Въпреки това тя се почувства така, сякаш е издала своя слабост, от която той може да се възползва.

— А защо не звучиш като глуха? — открито я попита Бингъм, сякаш това бе някакъв въпрос от голямо значение.

— Защото много съм се трудила да звуча като човек, който може да чува — отговори тя и скръсти ръце. — А сега имаш ли нещо напротив аз да ти задам няколко въпроса.

— Дошла си, защото те е изпратил господин Фиск ли? — попита той и отхапа от пицата така, сякаш откъсваше главата на човек. — Кажи на господин Фиск, че да ми изпраща малкото си глухо момиченце тук, никога не е било част от сделката.

Мая се намръщи. Щеше да е далеч по-лесно, ако се отпуснеха малко, като й се прииска Бингъм да й бе предложил да седне, макар че като се замислеше, не беше сигурна, че иска да седне на някой от тези столове.

— Според мен разговорът не започна както трябва — каза тя.

— Не знам… Забавно беше, когато те хванах — каза Бингъм. — Като те дръпнах вътре. Това си беше чудесно начало.

След това се намръщи:

— После не беше чак толкова чудесно.

— Искам само малко информация — заяви Мая. — За господин Фиск.

Бингъм изсумтя:

— Кофти за теб, защото аз не съм му никакъв прислужник. Не работя за него, глухарке. Аз съм наемник. На-ем-ник — повтори той, насичайки думата. — Чаткаш ли? Това означава, че ме пита дали ще му свърша някаква работа. Ако аз реша, че искам и цената ме устройва, действаме. Ако не, не действаме. Така стават нещата. Само дето няма работа, дето не мога да я свърша. Това знаеше ли го за мен? Знаеше ли, че съм специален?

— Не — сладко отговори Мая. — Искам да кажа, че съм чувала, че имаш някакви страхотни умения…

Спря се, за да го изчака да каже нещо.

— Нищо не знаеш още — отговори той. — Крадец, убиец, касоразбивач, разузнавач, човешко динамо, космически изследовател. Специални части и мокри поръчки. Каквото и да се сетиш, вече съм го правил. Обучен съм.

Стори й се, че мъжът малко поизпъчи гърди.

Светът беше странно място, но Мая бе готова да се обзаложи, че този пред нея не е бил в космоса. И какво точно означава „човешко динамо“? Независимо от всичко обаче господин Фиск бе поверил тази работа на Бингъм, така че поне кражбите и разбиването на сейфове бяха истина.

— Е, каква беше мисията ти за тази вечер? — го попита тя. — Тази, която ти е възложил господин Фиск.

Тя извади визитка от джоба си и му я подаде. Той я погледна за секунда, след което се усмихна иронично.

— Всеки може да си напечата такава — заяви той. — Знаеш ли обаче какво? Вярвам ти. Искаш ли да разбереш защо ти вярвам?

Защото си човешко динамо?

Тя поклати глава.

— Заради начина, по който говориш за него — продължи той. — Разбираш ли, хората се издават с всяка своя дума, а ти звучиш така, сякаш ще се пръснеш от удоволствие по цял ден, всеки ден, да ближеш подметките на огромните му обуща. Ето затова знам, че не ме ментиш. Гледай значи какво си мисля аз, госпожице Специален асистент.

Спря и размаха визитката й във въздуха.

— Мисля си, че не си чак толкова специална асистентка, колкото ти се иска да си. Мисля си, че Кингпин не ти е казал ни най-малко толкова за работата ми, колкото на теб ти се ще — каза той, след което добави: — Може да си го попитала, а той да си е замълчал. Може да не ти е стигнала смелостта да питаш. Очевидно си куражлийка, ама стане ли дума за него… Не съм много сигурен. Все пак си дошла тук да ме шпионираш и да ме разпитваш. Мен, човека, който може да измете пода с теб. Ей това си мисля.

Мая присви очи. Бингъм не беше ужасно умен, това поне стана ясно. В същото време обаче притежаваше някаква животинска схватливост, която го правеше опасен. Нямаше да й е от полза да го подцени отново.

Можеше обаче да го използва. Човек като него, на когото със сигурност в училище не му е било лесно, който цял живот е бил наясно, че не е достатъчно умен, със сигурност притежаваше слабост, от която би могла да се възползва.

— Много добре — заяви тя, решила да кара малко по-бавно. — Не грешиш, но само защото господин Фиск е решил да не ми казва всичко, не означава, че това важи и за теб. Можем да се разберем за нещо.

Не беше сигурна какъв смисъл би могъл да се вложи в думите й, но реакцията му бе повече от красноречива.

Изсумтя.

— Добър опит — каза той, — но не казвам нищо, което може да навреди на хонорара ми. Трябват ми пари… за моите си неща.

— Добре, тогава ми кажи следното — започна тя. — Откъде си научил тези движения? Как се научи толкова добре да имитираш Спайдърмен?

— Да го имитирам? — задави се Бингъм. — Не имитирам никого. Аз съм Спайдърмен.

Мая се втренчи в него, без да знае какво точно да каже.

— Гледай… Гледай това — каза той и вдигна тениската си.

Тя веднага забеляза превръзката около стомаха му. След това си даде сметка, че това всъщност е колан от онзи вид, който боязливите туристи носят в чужд град, за да не се налага да оставят документите и парите си в хотела или за да не им ги откраднат от джобовете или раниците. Бингъм бръкна в него и извади стара черно-бяла снимка, която разгърна. Беше трошлива и залепена е тиксо на гърба, където се бе разполовила преди много време. Подаде й я.

На снимката се виждаше Спайдърмен, който се люлее между сградите. Гледаше към фотоапарата, сякаш знаеше, че го снимат. Имаше нещо в ъгъла и постановката на нея, заради което изглеждаше, сякаш се е втренчил във фотографа. Не, нещо повече. Сякаш се бе втренчил в нея.

Мая внимателно я сгъна. Не можеше да понесе дори мисълта, че Спайдърмен би могъл да прочете мислите й. Е, в края на краищата щеше да ги разбере. Тя щеше да е последният човек, когото той ще види, когато тя отмъсти за баща си.

На гърба на снимката имаше нещо, отпечатано със ситни символчета. Логото на „Дейли Бъгъл“ и дата отпреди шест години. Върна я на Бингъм, като я пусна в секундата, в която пръстите им се допряха. Не искаше той да я докосва. Усещането беше ужасно.

— Видя ли? — попита той.

— Не — каза тя, — честно казано, не видях.

Той изсумтя и върна снимката в тайния си колан.

— Никой не вижда, докато не стане прекалено късно. Скоро ще бъде прекалено късно и за теб, глухарке.

Изненадващо, той посочи стълбището.

— Разкарай се, докато все още можеш.

След това й обърна гръб и Мая остана с твърдото убеждение, че продължава да й говори, като нарочно казва неща, които тя няма как да чуе.

Отвори вратата и излезе от апартамента му по-объркана от всякога. Какво си е мислел господин Фиск, като се е доверил на толкова непредвидим човек? Кое би могло да е толкова важно?

Той бе човек, който никога не играеше на сляпо, който планираше всеки свой ход като гросмайстор. Защо, за бога, бе допуснал подобна непредсказуемост в своя рационален до болка свят?

Опитът й обаче й напомни, че не трябва да се двоуми. В миналото бе имало случаи, когато не е била в състояние да обхване мащабите на стратегиите на наставника си. Макар да я бе срам да си го признае, бе имало случаи, когато бе изпитвала съмнения в неговата добронамереност. Той обаче всеки път бе успявал да докаже своята далновидност, прецизност и справедливост. Сега можеше и да се чуди, но в крайна сметка щеше да прозре мъдростта на постъпките му. Знаеше, че ще стане точно така.

Знаеше и обаче, че няма да забрави.