Дейвид Лис
Спайдърмен (10) (Вражеска атака)

Десет

Стоеше там от залез-слънце с бинокъл, провесен през врата, облечена и готова за всичко — черен клин и горнище с дълги ръкави. Кожените й ръкавици без пръсти позволяваха точност, като в същото време осигуряваха защита срещу грапави повърхности.

Докато се подготвяше, Мая си мислеше за сънищата си, в които на лицето си имаше отпечатък от длан. Може би това трябваше да стане запазеният й знак. Нейният запазен символ, точно както омразният й враг носеше своя черен паяк на гърдите си. Беше загърбила идеята, макар да не я бе отхвърлила изцяло.

Носеше си пакетче със сурово кашу, в случай че й потрябва бърза закуска, богата на протеини, както и две бутилки вода, защото обезводнеше ли се, й се доспиваше. Не можеше да си позволи да губи концентрация. Не и с такъв опонент.

Силуетът на града се извисяваше на заден план, докато тя фокусираше зрителното поле на бинокъла върху прозорците на апартамента. В досието, което Фиск й бе дал, имаше повече почернен редактиран, отколкото четим текст. Вътре фигурираше името на Бингъм, най-близките му живи роднини, къде е ходил на училище и почти нищо друго. Дори адресът му бе зачертан.

За неин късмет, Мая знаеше как да се ориентира в системата. Търсенето на информация щеше да е добър подход, но намирането на оригиналния документ щеше да е по-лесно, както и най-вероятно щеше изобщо да мине незабелязано. Работата беше там, че и в нередактираната версия нямаше кой знае колко повече.

За двата часа, откакто се бе настанила тук, бе успяла да го зърне на няколко пъти, но не научи нищо съществено от това. Може би постъпката й бе абсурдна. Господин Фиск й бе казал да остави човека на мира, следователно тя трябваше да го е послушала. Имаше си своите недостатъци — наясно бе с това, но бе убедена, че той прави всичко в неин интерес. Може да се опитваше да крие разни неща от нея, но никога не би я наранил.

И все пак защо му трябваше човек, който да се движи като Спайдърмен? Нима не й вярваше, че може да се справи с това, което трябваше да се случи? Да не би да смяташе, че няма да пожелае да направи това, което би поискал от нея?

Понякога господин Фиск нараняваше хора. Беше посетила Нето в болницата същия този следобед и това й припомни за сприхавия му нрав. Въпреки всичко обаче господин Фиск никога не бе поискал от нея да нарани някой друг.

Тогава за какво са всичките тези тренировки?

Да не би да смяташе, че не е готова?

В живота нещата не бяха само черни и бели. Животът бе сив, а тя вярваше, вярваше с абсолютна убеденост, че ако господин Фиск искаше някой да пострада, то този някой заслужава да пострада. Защото бе убедена в това, тя можеше да бъде дясната ръка, от която той се нуждаеше. Трябваше само да му покаже докъде е готова да стигне.

Да, методите му можеше да са брутални, но живееха в жесток свят. Мая бе пределно наясно с това, а господин Фиск правеше града по-добро място за живеене, помагаше му да просперира, и то не само за богаташите и привилегированите. Това бе достойна цел. Не просто добра, а справедлива, като Мая бе готова на всичко за тази кауза.

Ако Спайдърмен пострадаше в процеса, още по-добре.

Господин Фиск често казваше, че смята, че Мая е способна на всичко, че никога не е считал глухотата за пречка пред потенциала й. Да, обаче сега тя беше в ролята на зрител, докато някакъв непознат вършеше онова, което би трябвало да е нейна работа. Не само че го вършеше, но и по начин, който бе вбесил господин Фиск.

Защо го бе позволил?

Щеше да разбере какво е намислил този човек и щеше да покаже на господин Фиск, че няма нещо, за което да не може да й се довери. Щеше да му докаже, че каквото и да можеше Бингъм, тя го може по-добре.

Час по-късно Бингъм излезе през прозореца на апартамента си, облечен в костюм на Спайдърмен. При това доста качествен.

Благодарение на бинокъла й „Оскорп“ от военен клас мъжът сякаш стоеше на две крачки от нея. Костюмът изглеждаше истински, буквално като втора кожа, по абсолютно същия начин, по който изглеждаше този на Паяка. Цветовете бяха правилни, но с леки отклонения. Нишките на мрежата бяха малко по-приближени, макар че тя се съмняваше човек без нейната наблюдателност да би забелязал.

Сигурно самият Спайдърмен нямаше да отчете разликата.

Защо тогава Бингъм не бе носил този костюм по време на битката на строителната площадка? Какво бе намислил сега? Проследи го как скача през пожарния изход, изстрелва някаква нишка и отлита в нощта.

Е, има само един начин да разберем…

Тя свали бинокъла, затича се и скочи на съседния покрив.

Не беше лесно да поддържаш скоростта му. Бингъм се движеше бързо, по-бързо от нея, но ако тя имаше неговите системи за паяжина, щяха да са с изравнени възможности. Опита се да не мисли за това. Явно господин Фиск разполагаше с технология за паяжина, която бе дал на Бингъм.

Не на нея.

Не му е сега времето да мислиш за това, мина през ума й. Трябваше да се концентрира върху преследването на Бингъм. Освен това беше по-добре да забрави за съмненията и да заживее в света на изтерзаните си мускули. Това тичане щеше да я изцеди до краен предел.

Ню Йорк не осигуряваше безкрайно трасе от равни покриви, което означаваше, че да преследваш човек, който може да се залюлее от сграда на сграда, е сериозно предизвикателство. Мая скочи от покрива на една сграда на пожарната стълба на съседната, покатери се на покрива, хукна по него и се хвърли срещу една водосточна тръба, като я сграбчи, без да отделя много време в притеснения дали е захваната добре. Заскача от климатик на климатик, като се оттласкваше по рушащите се тухлени стени. Изкатери се по една от тях, като се захващаше по черчеветата на прозорците и местата, където липсваха тухли.

За неин късмет, Бингъм не се бе запътил надалеч. В една странична уличка имаше италиански ресторант с места и извън салона. Той се захвана за стената — още едно от нещата, които тя не можеше да прави, и се загледа, а Мая се сви в сенките. Нищо не се случи до момента, когато един просяк не мина и не започна да моли редовните посетители на алкохолния бар за милостиня.

Бингъм се активира. Залюля се и насочи мрежите си към просяка. С едно шляп мъжът бе запратен през цялата улица и залепен към стената на отсрещната сграда. Клиентите се развикаха от ужас и изненада. Една възмутена жена се разкрещя на Бингъм да престане да атакува горкия човечец. Той обаче не се спря. Без да промълви нито дума, скочи нагоре и с помощта на една нишка изчезна в нощта.

Мая се изправи на секундата с намерението да го последва. Трябваше да види какво предстои да се случи.

Само че това беше всичко. Бингъм се върна в апартамента си по същия път, по който бе излязъл от него — през прозореца към външната аварийна стълба.

Какво цели?

Какво ли се е надявал да постигне?

Тормозът над някакъв си клошар няма да срине имиджа на Спайдърмен. Шепа хора биха решили, че това не е героят, за какъвто са го смятали досега. Историята би могла да стигне до вестниците, но дори и това не бе сигурно, след като Джона Джеймсън вече не бе в „Бъгъл“. Той беше единственият журналист, който призоваваше за спирането на Спайдърмен.

След като не ставаше дума за нанасяне на удар по репутацията на Спайдърмен, какъв бе смисълът от всичко това? Дали просякът не е бил мишена по някаква причина? Надали. Ако паяжината беше като истинската, скоро би се разпаднала, иначе на ченгетата щеше да им се наложи да я режат, за да го свалят.

Каквото и да беше — пробно излизане или тест на екипировката, не можеше това да е всичко. От което следваше, че сюжетът тепърва ще се изяснява.

Имаше избор да се промъкне или да действа директно.

Вече бе насъбрала доста информация. Добре би било да се върне, да се порови още малко, дори може би да се изправи пред господин Фиск с това, което бе научила. Той може би щеше да се впечатли от упоритостта й и от способността й да се мери с човек, който притежава свръхспособности или специални технологии, или и двете. Да, най-добре щеше да е да приключва за тази вечер.

Забрави.

Ако решеше да се промъква, можеше да го направи в апартамента на Бингъм, но от друга страна, идеята не звучеше добре. Скоро след като се бе върнал, на вратата му се бе появил разносвач на пица, от което следваше, че вероятно мъжът щеше да прекара вечерта вкъщи. Освен това, въпреки че Мая не обичаше да си самоналага ограничения, както и да бе напълно уверена, че може да прави всичко, което човек със слух би могъл, все пак това бе крайно нереалистично. Да се промъква в чужд апартамент, докато обитателят му е там, беше направо глупаво.

Следователно оставаше директният подход.