Дейвид Лис
Спайдърмен (1) (Вражеска атака)

Едно

В Ню Йорк имаше всичко. Това обикновено е плюс за всеки град, но не важи особено, когато става въпрос за магазин за змии.

Дали обаче все пак това не беше плюс? Може би този странен, отблъскващ и потенциално опасен търговски обект, посветен на безкраките влечуги, въплъщаваше в себе си всичко, заради което обичаше града. Така си мислеше Спайдърмен, докато влиташе през отворения прозорец на втория етаж.

Беше планирал да се приземи на пода, но той вече бе зает, затова в последния момент се завъртя във въздуха и се хвана за тавана, след което погледна надолу към десетките гърчещи се и съскащи твари.

Беше настроил компютъра си да следи аварийните честоти и да го информира за всичко от обществено значение — пожари, грабежи и прекалено честите прояви на злодеи, вършещи своите суперзлодейски деяния. Освен това се заиграваше и с кодираните сигнали, за да улови всичко… тъй де, беше забавно.

Беше събота вечерта и приятелката му Мери Джейн се бе захванала с нещо и не искаше да му каже какво е, затова той бе потърсил друго, с което да ангажира вниманието си. И ето ти на — змии. Беше си избрал змии, затова и получаваше змии. Замисли се, че тук някъде дълбоко се крие някаква поука. Може би, че когато животът ти предостави избор, трябва да избираш по-внимателно?

В типичен нюйоркски стил „Магазинът за змии на Стив“ не беше малко помещение, което да може да се обхване с един поглед. Намираше се в стара, тясна, многоетажна постройка, издигната от червени тухли, всяка стая от която бе посветена на отделен вид влечуги. Отровни, неотровни, удушвачи… Който от каквото пълзящо нещо имаше нужда, щеше да го намери тук. В името на удобството на забързания любител на змии.

Както и на забързания крадец на змии, ако случаят беше такъв. Зачуди се. Всички терариуми бяха натрошени и макар че може би някои от влечугите липсваха, нямаше как да е сигурен. А като бонус бе започнала и да го боли главата от миризмата.

Кой да ти предположи, че змиите миришат?

Тогава го видя. Сянка в коридора извън помещението. Приклекнала мъжка фигура, държаща нещо в ръка. Може би чанта, която предвид обстоятелствата вероятно бе пълна със змии. Човекът се размърда точно толкова, колкото да позволи на Спайдърмен да го огледа по-добре на светлината, процеждаща се през прозореца.

Главата на сянката се завъртя, след което фигурата хукна надолу по коридора. Спайдърмен се пусна от тавана и се хвана за касата на вратата. Абсурд да слезеше на пода. Надникна в коридора и видя крадеца на змии да тича нагоре по стълбите!

Кой се качва нагоре, когато се опитва да избяга? Или човек с добре обмислен план, или човек без никакъв план. Спайдърмен се ухили под маската си.

Гонитбата започваше.

 

 

Истинското му име беше Питър Паркър и преди осем години беше ухапан от радиоактивен паяк. Такива неща се случват само в Ню Йорк, нали така? Премеждието бе дарило Питър с умения. По-специално: с уменията на паяк. Правеше невероятно дълги скокове, захващаше се към почти всякакви повърхности и усещаше заплахите, което му позволяваше да подскача, отскача и прескача всичко, което останалите хора дори нямаше да усетят, че ги застрашава.

Ухапването бе подобрило тялото му, което се бе сдобило с невероятни сила, издръжливост и рефлекси, но мозъкът му бе свършил останалото. Беше си измислил вече станалия легендарен костюм в червено и синьо, който му осигуряваше анонимност, защита и удобство, а и да не говорим, че според Питър той изглеждаше и готино в него. Беше си сглобил и механизми за изстрелване на паяжината, с чиято помощ се придвижваше из града и опаковаше жертвите си.

Питър винаги бе обичал науката, затова изобретяваше и човъркаше всичко още от секундата, в която бе запълзял по пода. И макар това да му помагаше да преследва мистериозни сенки нагоре по стълбищата, той усещаше, че животът има какво друго да му предложи, освен безкрайна слава на спасител на откраднати змии.

„Дневната“ му работа беше в научна лаборатория, което му позволяваше да фокусира ума си върху предизвикателни и важни изследвания, нещо, по свой собствен начин важно и вълнуващо, което го превръщаше в нещо повече от „работа от девет до пет“.

Затова на Питър му се налагаше да търси време, през което да е Спайдърмен. Освен желание, това бе и отговорност, на която той посвещаваше всяка свободна минута, за да помага на града и жителите му по всеки достъпен му начин. Залавяше банкови обирджии, крадци на коли и джебчии, спасяваше хора от срутващи се сгради и носеше пострадалите до болниците.

Освен това прекарваше доста от времето си лице в лице е типове, които също носеха маски и имаха свои собствени уникални заложби. Престъпници от рода на Носорога, Скорпиона, Гущера, Шокър, Електро… Списъкът беше безкраен. Сякаш всеки следващ ден се пръкваха все повече и повече суперзлодеи. И те като него бяха получили способностите си по стечение на някаква случайност или съвсем преднамерено, но за разлика от него, не решаваха да ги ползват в името на добруването на обществото. Затова някой трябваше да ги държи под око. Понякога това водеше до впечатляващи сблъсъци. Стъкла, тухли и бетон се превръщаха в прах, пламъци, електрически искри, експлозии и разруха.

Не мислеше, че срещата му е крадец на змии ще бъде чак толкова драматична. Щеше да е една забавна история, която да сподели с Мери — единствения човек, на когото бе поверил тайната си. Очертаваше се лесен случай.

Не трябва да си мисля такива работи, си каза той, докато скачаше нагоре от една площадка на друга толкова бързо, че човешко око не би могло да проследи движенията му. Може да се урочасам.

 

 

Спайдърмен се изстреля към четвъртия и последен етаж точно навреме, за да види как крадецът нахълтва в една стая в края на коридора.

Мъжът беше наистина бърз. Не като притежаващ суперсили, но наистина бърз като атлет. Светлината тук горе беше достатъчна и Питър за първи път успя да го огледа малко по-добре. Твърдо още нямаше двайсет години. Къса коса, боядисана в цвета на тенис топка, големи кафяви очи и набождащ мустак. Лицето му беше заоблено по бебешки и спокойно можеше да носи тениска е надпис „Представа си нямам какви ги върша“.

Когато Спайдърмен влезе в стаята, момчето бръкна в отворен терариум, сграбчи някаква змия и я запрати по преследвача си.

Мерникът му си го биваше. А и змията беше голяма. Дебела колкото ръка и два пъти по-дълга. Все още беше на кълбо, защото явно кротко си бе спяла и сънувала своите си змийски сънища, преди да бъде награбена от крадеца. Сега се размотаваше и гърчеше тревожно, докато летеше към Спайдърмен.

Щеше да е лесно да се отдръпне от пътя й, но тя все пак беше живо същество и дори пълзящите гадини заслужаваха меко приземяване. Не беше експерт по змиите, но си спомни, че големите обикновено не са отровни. Дори и така да беше, ако я хванеше по правилния начин, нямаше да може да го ухапе. Подскочи напред и хвана влечугото във въздуха, като го стисна точно зад главата. Приземи се, остави го на пода и се извърна, докато изтръскваше от ръкавицата си всичко, което животинката би могла да е оставила върху нея. Знаеше, че отговорът е „нищо“, но все пак си беше змия, а змиите са гадни.

След като въпросната змия беше в безопасност, Спайдърмен вдигна погледа си точно навреме, за да види как крадецът скача през прозореца, сякаш може да лети.

Ама ти сериозно ли?

Затича се към отвора в стената и подаде глава навън, като видя как крадецът на змии се приземява на една тента два етажа по-надолу, отскача към втора, по-ниска от първата, и по-накрая се озовава на улицата. Стиснал торба, пълна със змии в едната си ръка, младежът хвърли бърз поглед нагоре, след което се затича в посока към реката.

Спайдърмен изстреля паяжина към стената на близката сграда и се хвърли напред, след което повтори и потрети… Това бе най-близкото възможно нещо до истински полет и не бе започнало да му омръзва. В маската си имаше микрофон и слушалки, затова докато се носеше на запад, той набра Мери. Не съществува по-добър начин да започнеш разговора си с гаджето от думите: В момента преследвам някакъв пич с цяла торба змии, но за пореден път тя не вдигна.

За кратко му загуби следите, може би заради добрия му старт, но след това го видя как се насочва към пристанището на Манхатън. Доста глупаво от негова страна. Можеше да се скрие в някой от корабите на пристан или в бракуваните плавателни съдове, но от там насетне единственият възможен път за отстъпление беше в реката. Да не говорим, че възможността на Спайдърмен да види всичко от птичи поглед правеше измъкването на крадеца почти невъзможно.

Досега никога не бе посещавал пристанището, както и не се бе качвал на кораб, ако трябва да бъдем съвсем точни, така че преживяването щеше да е нещо ново. Също като магазина за змии, но без гадната част. Представи си безбожно луксозно място, където през деня гъмжи от големци и съпровождащи ги дами, хранещи дребните си кученца е вкусни лакомства.

Истината му се представи под формата на нещо като огромен паркинг, осеян със зле поддържани сгради, боята по фасадите на които се белеше, сякаш бяха болни от екзема. Доковете му създадоха впечатление за набързо нахвърляни в реката кокали, към които се виждаха привързани черните точки на кораби, безжизнени като повалени дървета.

Крадецът си избра един от доковете и се забърза към нещо, което приличаше на бракуван кораб, покрит с огромни петна от ръжда и водорасли. Нямаше очевиден начин да се проникне в него, така че нещата вървяха към задънена улица. Докато пореше въздуха напред, Спайдърмен изстреля снопче мрежа, което се уви около крадеца и един от бетонните стълбове на дока.

Мисията изпълнена.

Почти.

Това беше едно от нещата, които отчайваха Спайдърмен. Беше заварил престъпника насред деянието, беше го заловил и в ръката му все още висеше торбата, пълна със змии. Сега щеше да се обади в полицията, но вероятността крадецът да не бъде осъден беше много голяма. Щеше да заяви, че Спайдърмен го е отвлякъл и му е подхвърлил уликите. Да се докаже обратното, щеше да е ужасно трудно. Да, говорехме за някакъв си крадец на змии, но хора, виновни за далеч по-тежки престъпления, се бяха измъквали, след като бе дал всичко от себе си, за да ги спре.

Споменът за един конкретен от тях продължаваше да го преследва.

Хайде да решаваме проблемите един по един, а? — си каза Спайдърмен, издърпа чантата от ръката на оплетения крадец и я отвори. Очакваше да види отблъскваща и гърчеща се плетеница от люспи, втренчени очи и изплезени раздвоени езици, но вътре нямаше нищо живо. Първо си помисли, че змиите са умрели, но после осъзна, че те изобщо не са били живи.

Крадецът беше бягал е чанта, пълна е гумени змии.

 

 

Житейският ми опит ми подсказва, че не трябва да питам — каза Спайдърмен, — но въпреки това ще го направя. Защо си влязъл в магазин за змии, за да крадеш гумени играчки?

Паяжината около гърдите на момчето явно не му говореше нищо.

— Кой си ти? — настоя той.

— Сериозно? — попита Спайдърмен. — За какво плащам на пиар екипа си?

— Ти си един от супергероите!

— Значи „Кой си ти?“ беше по-скоро философски въпрос?

— Съжалявам — каза крадецът, — понякога се изнервям.

— Напълно разбираемо, като се има предвид, че си заловен по време на извършването на много тъпо престъпление — увери го Спайдърмен. — Така, а сега да си поговорим защо си откраднал чанта с гумени змии, става ли?

— Не съм ги откраднал — заяви крадецът.

Спайдърмен въздъхна.

— Добре, да започнем отначало. Аз съм Спайдърмен.

— А аз си помислих, че си Дявола на доброто.

— Да ти приличам на Дявола на доброто?

— Донякъде — отвърна крадецът. — Ама не съвсем. Имаш по-малко рога и повече… таковата… паяжини.

Спайдърмен се прокашля театрално в свития си юмрук.

— А сега да чуем твоето име.

— Анди! — бодро отвърна момчето.

Изглеждаше много доволен, че знае отговора на този въпрос.

— Добре, Анди. Залових те по време на обир на магазин за змии, а ти избяга с чанта, пълна с гумени играчки. Дай малко подробности.

— Нямах възможност да открадна нищо — започна Анди. — Ти се появи и ми обърка плановете. Нищо лошо не съм направил. Гумените змии са си мои. Плащал съм за тях.

Не питай, каза си Спайдърмен. Нищо няма да спечелиш, като попиташ.

Въпреки това попита:

— И защо си ги взел със себе си?

— За да не са самотни змиите, които взема от магазина.

Спайдърмен реши да пощади чувствата на Анди, затова не се плесна с ръка по челото пред него.

— Имах списък — продължи момчето. — Един човек търсеше точно определени видове змии.

— Обикновените не му вършеха работа ли? — подсказа Спайдърмен.

— Да, обаче ти се появи и нещата тръгнаха на зле, така че не съм откраднал нищо. Не съм загазил, нали?

— Защото си влязъл с взлом в чужда собственост и си нанесъл щети ли? — сухо го попита Спайдърмен. — Гарантирано няма закон, който да го забранява.

— Стига де, Спайди — запротестира Анди. — Какво толкова е станало?

— Всъщност доста неща са станали, като не на последно място е фактът, че ме нарече „Спайди“. Нарушил си закона, затова ще повикам полицията. Ще си стоиш овързан така, докато не пристигнат.

— Но аз нищо не съм направил — каза Анди, а по лицето му се бе изписал детински ужас.

— Мисля, че това вече го изяснихме — каза Спайдърмен. — Няма да е зле да си провериш записките.

— Знам, че не трябваше да го правя — каза Анди. — Беше идея на брат ми. Каза, че сме щели да спечелим лесни пари, но трябваше да се сетя, че нещо ме менти. Явно не ме е искал наоколо, защото щеше да върши нещо за Скорпиона.

— Чакай малко…

Спайдърмен беше позволил на мислите си леко да се отнесат, но Анди бе привлякъл цялото му внимание.

— Скорпиона? Онзи Скорпион ли? Едър един такъв? Лесно се ядосва? С опашка?

— Да, за него говорим — лицето на Анди светна. — Познаваш ли го? Да не сте приятели?

— Не, не сме приятели, защото, това тук може да ти е убягнало, аз съм от добрите, а той е от лошите. Подобни различия не водят до дълготрайни взаимоотношения. Ти обаче не ми изглеждаш толкова лош, колкото… подведен, да го кажем. Какво ще кажеш за следната идея? Ти ми казваш всичко, което знаеш за Скорпиона, а аз те пускам.

— Нищо не знам — простичко каза Анди, — освен че ползва една строителна площадка за скривалище или нещо такова. Там си е събрал нещата и планира нещо.

— Това ми звучи като полезна информация.

Анди изглеждаше доволен.

— Брат ми обича да се хвали, когато пие — отвърна той, — а той ще пие, докато диша.

Сигурно щеше да е проява на прекален оптимизъм, но всъщност се оказа, че хлапето знае къде е въпросната сграда. Брат му показал къде е, докато… изненада-а-а, пиел.

След като разбра, че няма какво повече да научи от Анди, Питър напръска мрежата с разграждащ агент.

— Добре, изчезвай оттук.

Хлапето погледна към сака си.

— Може ли да се върна в магазина и да взема малко змии?

— Анди… започна Спайдърмен със заплашителен тон, както родителите говорят на малките си деца.

— Добре, ясно — кимна Анди. — Никакви кражби повече.

Спайдърмен въздъхна за пореден път.

— Анди, какво правиш по цял ден, като изключим разговорите с пияния ти брат?

Хлапето сви рамене.

— Не знам. Правя си разни планове.

— Чуй ме сега. Изглеждаш ми свястно хлапе. Имам една идея, която е далеч по-добра от това да те тикна зад решетките. Има едно място в Малко Токио — каза Спайдърмен. — Казва се П.И.Р. и там отиват бездомните, които имат нужда от помощ. Със сигурност ще се зарадват на един доброволец в повече, а ти ще усвоиш няколко забележителни умения при работата си там. Всички печелят. Какво ще кажеш?

Анди отново блесна.

Страхотно. Обичам да помагам.

— Добре тогава. А сега си бий камшика оттук, преди ченгетата да са довтасали.

След тези си думи Спайдърмен се обърна, изстреля нишка от ръката си и зацепи въздуха. Дотук случката се бе оказала забавна, малко разочароваща интерлюдия към нещо, което се очертаваше с далеч по-голям потенциал. Да прецака плановете на Скорпиона, обаче щеше да направи нощта много по-интересна.