Елизабет Хойт
Скандални желания (16)

Шестнайсета глава

— Извадихме от строя четири от спиртоварните на Викария в Уайтчапъл — каза Хари на Мик късно същия следобед. — И преобърнахме една от каруците му, пълни с бъчви с джин.

Облегналият се на стената Бърт потвърди казаното от другаря му с шумно изсумтяване:

— Беше си доста хубава гледка. Навсякъде се разля джин и ония ми ти бедни дрипльовци се спуснаха да го лижат от канавката по средата на улицата, преди войниците да дойдат и да ги разгонят.

Мик трепна. Той никога не бе изпитвал каквато и да е симпатия към онези, които правеха или продаваха джин, но мисълта, че някакви нещастни пияници са се опитвали да лочат разлетия алкохол от гнусния канал, беше гротескна.

— Какви войници?

Хари почеса главата си.

— През последните няколко седмици войници патрулират из „Сейнт Джайлс“.

Мик се намръщи. Войниците не се появяваха просто така изневиделица. Някой им бе наредил. Някой ги бе изпратил.

— Кой е начело им?

— Капитан Тревилиън — каза Бърт.

— А кой му дава заповеди на него?

— Това още не сме успели да разберем — призна си Хари. — Никой не знае. Само дето Тревилиън е истински гадняр. Арестува всеки продавач на джин, до когото се докопа, макар повечето да са стари сводници.

Мик изсумтя.

— На Викария това със сигурност не му се харесва.

Хари се изкиска.

— Да, не му харесва, няма съмнение в това. И от неговите хора има арестувани.

Мик се облегна назад на стола си и се замисли. Викария сигурно беше притеснен от появата на Тревилиън, но той и преди се беше оправял с войници — най-често като ги беше подкупвал. Те нямаше да го спрат задълго.

Мик пренесе тежестта си напред и столът стъпи отново на земята и с четирите си крака.

— Добра работа сте свършили, момчета. Само че имам още една задача за вас и тя е важна. — Мик погледна в очите и двамата. — Имам нужда да пазите мисис Холингбрук и Мери — с живота си.

Хари и Бърт си размениха предпазливи погледи.

— Разбира се — каза Хари. — А ти къде ще си, Мик?

Мик стисна челюстта си и каза тихо:

— Отивам в Лондон, за да кача Бран на кораб, пътуващ към най-далечната точка на тази земя. А след това отивам да убия Викария.

Бърт свъси рунтавите си вежди.

— Не можеш ли да изпратиш друг да свърши това?

— Не, това е нещо, което трябва да бъде направено както трябва — каза мрачно Мик. — И ще се погрижа за него лично.

Хари нервно облиза устните си.

— Защо?

— Бран каза, че Викария няма да спре, докато не убие мисис Холингбрук или моята Мери Дарлинг, и аз му вярвам.

Бърт се изкашля и понечи да се изхрачи, но след това огледа хубавия кабинет и се отказа.

— Бран е шибан предател. Как вярваш на думите му? Това може и да е някакъв капан.

Мик се загледа в документите по бюрото си, без наистина да ги вижда. Докато бяха разговаряли в конюшнята, Бран беше пребледнял и облян в пот — и доколкото можеше Мик да прецени, беше изпълнен с разкаяние.

— Той предаде всички ни, ай, но за това… вярвам, че каза истината. Мисля, че вече не изпитва каквито и да е топли чувства към Викария — Финула умря по негова заповед.

Лицата на Хари и Бари станаха още по-мрачни при напомнянето.

— Можеш да разчиташ на нас, Мик — заяви Хари от името и на двамата.

— Добре — каза тихо Мик, — защото ви поверявам най-ценното си притежание.

— Разбрано — отвърна Хари.

— Те са горе, в детската стая. Не искам да ги изпускате от поглед, след като замина, разбирате ли? Ще тръгна довечера след вечеря.

Едрият мъж кимна и излезе от стаята, последван от Бърт.

Мик въздъхна и отново огледа документите пред себе си. Без Бран и с Хари и Бърт заети да пазят жените му, Мик беше наясно, че проникването в къщата на Викария щеше да е трудно. Отпусна се назад в стола си, за да помисли.

Остана в кабинета си до вечерта. Беше съставил план, който трябваше да сработи. Единствено проблемът с липсата на хора, на които наистина можеше да се довери, продължаваше да го тормози, когато влезе в столовата.

Сайлънс вече беше на масата и за миг всички мисли за онова, което му предстоеше да свърши, изчезнаха. Той си спомни за настоятелността й да й каже за Бран, за притеснената й загриженост, когато чу, че е бил предаден. Тя — тази жена — бе успокоила душата му.

Беше облечена със светлозелена рокля, която той беше поръчал да ушият за нея, и да я види върху нея го накара да почувства дълбоко задоволство. Видът й беше по-благоприличен, отколкото би му се искало — беше наметнала дантелен шал върху раменете си и го бе затъкнала в изрязаното деколте, — но роклята беше от него и тя я бе облякла. Очите му се присвиха, оглеждайки колко красиво седеше тя на масата му. Трябваше да й поръча още рокли. Няколко ежедневни и поне една по-елегантна, с която можеше да отиде на опера.

Тя му се усмихна и това запрати топла вълна към сърцето му.

— Защо ме гледаш така? Трябва ли да се притеснявам?

Той издърпа един стол и седна срещу нея.

— Мисля си за роклите, които ще поръчам да ти направят.

Усмивката остана на устните й, но очите й някак си бяха тъжни.

— Така ли? Значи мислиш, че ще живея с теб известно време?

Той замръзна с ръка във въздуха, докато вдигаше чашата си с вино.

— Съмняваш ли се?

Тя сви рамене.

— Не сме го обсъждали и не знам какво мислиш. Вие сте много труден за разгадаване, господин Ривърс.

Той отпи от виното, докато обмисляше думите й. Тя не беше казала, че не иска да живее с него, а просто, че не знае неговото мнение.

— Аз искам да останеш — каза той бавно и остави чашата си на масата. — Мога да ти дам много прекрасни рокли — пълни стаи с рокли, ако такова е желанието ти.

— Много щедро от твоя страна — каза тя нежно.

Той я погледна остро. Този разговор трябваше да съдържа някакъв подтекст, който му се изплъзваше.

— Може да живееш тук с малката Мери Дарлинг и да правиш каквото искаш. Ще ти купя карета, има и градина, за която да се грижиш.

— Колко мило.

Устата му се стегна. Притискаше го. Тя винаги го притискаше. От спора им този следобед за Бран досега. Вече я бе допуснал в своя свят, беше й дал тази къща и самия себе си.

— Какво още искаш? Трябва да признаеш, че това е повече, отколкото си получила от съпруга си.

— Да — каза тя невъзмутимо, — но Уилям се ожени за мен.

Главата му се отплесна назад, сякаш го бе зашлевила в лицето. Той тръгна да казва нещо, но в този момент в стаята влязоха мисис Битнър и прислужничките, за да сервират вечерята.

Той изчака да си тръгнат, като през това време усилено мислеше какво да отговори.

Когато вратата най-накрая се затвори след тях, каза:

— Не искам да се караме заради паметта на съпруга ти. Знам, че е означавал много за теб.

Тя кимна.

— Благодаря ти.

— Ако искаш още неща от мен — каза той внимателно, — книги или дрехи, или дори камериерка, трябва само да ми кажеш. Ще изпълня всяко твое желание, доколкото ми е по силите.

Тъгата в очите й вече беше очевидна.

— Да, знам това, Майкъл.

— Ти ще си господарката на „Уиндуорд Хаус“. Ще оставя къщата в твои ръце, за да се разпореждащ, както ти харесва. — Той усети, че в него се надига паника, отчаяние, с които никога преди това не се бе сблъсквал. — Ще идвам да те виждам, колкото често мога, може би три или четири дни в седмицата.

Тя остави вилицата си много внимателно.

— Нямаш намерение да живееш тук за постоянно?

— Знаеш, че това е невъзможно. — Челюстта му се стегна. — Бизнесът ми е в града.

— Имаш предвид пиратския бизнес.

Той се втренчи в нея — объркано и ядосано.

— Да.

— Ще продължиш да обираш хора, за да си изкарваш хляба — каза тя. Лицето й бе толкова неподвижно, че изглеждаше като издълбано от мрамор, но сладките й лешникови очи сякаш горяха. Горяха като тези на майка му. Той не бе успял да й даде онова, което искаше. Не се беше доказал като достоен.

Мик вирна гордо главата си. Той нямаше да се усмихва престорено или да мрънка за нещо, което не е получил от нея.

— Ай, аз съм пират. Никога не съм крил този факт.

— Не, ти никога не си крил греховете си, нали, Майкъл? — Устните й бяха изтънели, а лицето й бе напрегнато. — Но се надявах, че след като имаш Мери Дарлинг и мен в живота си, би обмислил да се оттеглиш. Заради нас. Заради мен.

— Не се ли промених достатъчно заради теб? — Той се изсмя силно. — Откъде си мислиш, че идват парите за тази къща, за храната, която ядем, за дрехите на гърба ти? От пиратски грабежи.

— Но аз нямам нужда от парите ти, Майкъл. — Тя сви рамене и огледа изисканата столова. — Много е хубаво, но е ненужно.

— Моите богатства може и да са ти ненужни, но за мен не е така — каза нетърпеливо той. — Не забравяй, че съм живял в канавката и няма да се върна там, дори заради теб.

— Но такава опасност няма — каза тя и най-накрая повиши глас. — Виждала съм тронната ти зала. Можеш да живееш като крал с богатствата струпани там. Можеш да живееш от корабостроенето.

— Не! — Той вече клатеше глава, докато споменът на гладното му детство пляскаше с опърпани крила точно пред очите му. Дори с бизнеса с корабостроенето парите не бяха достатъчно. Парите никога не бяха достатъчни. — Не, ти не разбираш. Ти не можеш да разбереш. Парите — пиратският ми живот — това е всичко, което представлявам. Това е силата ми. Не мога просто да се откажа.

— Защо? Пиратският ти живот представлява да обираш хора като съпруга ми — извика тя, надигайки се от масата. — Имаш ли някаква представа какво страдание причиняваш на невинни хора?

Той се изсмя.

— Повечето от тях далеч не са невинни, без значение с какви хубави илюзии си живееш ти.

Тя се подпря с ръце на масата и се наведе към него.

— Уилям беше невинен, аз бях невинна. Уилям щеше да отиде в затвора, ако не бях дошла при теб. Не се преструвай, че онова, което правиш, не оставя жертви след себе си, защото знам, че не е така. Ти ни нараняваш, Майкъл, нараняваш ни ужасно. Аз не мога да живея с мъж, който избира да причинява вреда на другите заради пари.

Той се втренчи в нея — бе толкова страстна, толкова гневна. Искаше му се да се наведе през масата и да сложи край на този спор по най-примитивния начин, по който един мъж можеше да бъде с една жена.

Вместо това си пое дъх и каза:

— Съжалявам.

Тя наведе глава, сякаш за да успокои емоциите си.

— Какво искаш да направя? — попита той, като с усилие контролираше гласа си.

Тя, неговата смела Сайлънс, вдигна глава и го погледна право в очите.

— Искам да бъдеш мъжът, който знам, че можеш да си. Да бъдеш баща на Мери. Да бъдеш мой съпруг.

— Ще ми отрежеш топките, нали? — меко попита той. — Ще ме превърнеш в половин мъж, ще ме подчиниш на волята си? Ще ме накараш да пия чай, държейки чашата с два пръста?

— Не — каза тя и бавно поклати глава. — Не ме интересува дали някога ще пиеш чай и как ще го пиеш. Искам да направиш нещо далеч по-просто. Далеч по-лесно. Просто спри. Моля те, моля те, спри с пиратството, Майкъл. Заради мен. Можем да живеем заедно тук. Да се оженим и да имаме семейство. Не виждаш ли? Всичко това е на една ръка разстояние. Достатъчно е да направиш този избор. Да избереш мен.

Студ пропълзя в гърдите му. На нея може и да й се струваше лесно, но за него неговите пари — неговият пиратски живот — бяха единственото нещо, с което разполагаше, за да се защити срещу нуждата. Срещу убийствения глад. Пиратството го беше спасило, когато беше изоставен, беше го хранило, когато беше гладен, беше му дало живот и бъдеще, когато неговият живот и неговото бъдеще бяха разрушени. Майка му може и да го беше изоставила, Бран може и да го беше предал, дори Сайлънс някой ден можеше да го напусне, но поне щеше да има пиратството. Поне имаше парите. Парите му бяха неговата сила. И дори заради тази жена той нямаше да стане отново слаб.

Той я погледна в прекрасното й, изпълнено с решимост лице.

— Не.

Тя остана загледана в него още миг и той сякаш видя отчаяние в очите й.

След това тя се обърна и излезе от стаята.

 

 

Сълзите вече бяха изсъхнали по бузите на Сайлънс, когато същата вечер Майкъл влезе в спалнята й. Тя го погледна откъм леглото, докато той остави купчина ножове и един пистолет на скрина й и започна да се въоръжава.

— Какво правиш? — попита тя.

Той остана неподвижен за миг, сякаш не бе знаел, че е будна.

— Ще отведа Бран обратно в Лондон, а след това имам да свърша една работа. Няма да отнеме много време. Хари и Бърт ще ви пазят с Мери, докато се върна.

Беше точно преди полунощ. Ако тръгнеше сега и яздеше до Лондон, сигурно тази „работа“ щеше да му отнеме по-голямата част от оставащата нощ. Най-вероятно утре щеше да се прибере доста след зазоряване.

— Каква работа?

Той се стегна за част от секундата — и ако тя не го наблюдаваше, нямаше да забележи, — след това поклати глава и Сайлънс осъзна, че няма да й каже.

Сърцето й се сви.

— Не исках да тръгвам, без да ти кажа довиждане. — Той отиде до леглото с малък нож в ръката. — И имам нещо за теб.

Тя погледна първо към него, а после към ножа и примигна сънливо. Да не очакваше и тя да стане пират?

— Трябва да знаеш как да се защитаваш — да защитаваш и Мери Дарлинг. — Гласът му беше нежен. — Ела, ще ти покажа.

Не й каза, че ако се наложеше сама да защитава Мери Дарлинг, то това щеше да значи, че Хари и Бърт са мъртви. Но нямаше и нужда да го казва…

Сайлънс стана от леглото и застана пред него в нощната си риза.

— Трябва да ръгаш, ето така — бързо и рязко — инструктира я той. — Недей да замахваш, защото ножът ти лесно може да се усуче.

Той й показа как да удари и ръката му нанесе светкавичен удар във въздуха. Сайлънс го погледна със съмнение.

— Аз не съм толкова бърза.

— Ще станеш, ако се упражняваш — каза той. — Утре ще донеса дрехи с подплънки и ще можеш да се учиш на мен как да използваш ножа.

Тя повдигна вежди.

— Искаш да те наръгам с нож?

— Ай — сериозно каза той. — Трябва да се научиш как да убиваш човек.

Тя поклати глава и скръсти ръце. Беше й студено.

— Дори да ми покажеш, никога няма да го направя.

— Тогава го осакати. Цели се в очите, гърлото и корема. Това ще отблъсне и най-лудият.

Тя потрепери. Викария луд ли беше? Предполагаше, че е така, след като преследваше толкова безмилостно Майкъл. След като беше изпратил някого да убие една жена със сярна киселина. Ако беше, за да защити Мери Дарлинг от подобно чудовище, щеше да се научи как да борави с нож.

— Вземи го — каза Майкъл и й подаде ножа. — Усети тежестта му. Испански е. Това означава, че е направен от добър майстор.

Не го попита откъде се беше сдобил с този малък смъртоносен нож. Взе го и забеляза, че е много красив. Острието беше гравирано с цветя! Дръжката беше извита и пасна съвършено в дланта й. Тя го претегли. Ножът беше по-тежък, отколкото изглеждаше.

Майкъл застана зад гърба й и се пресегна с дясната си ръка, за да задържи нейната и да й покаже как да нанесе удар. С лявата си ръка я държеше през кръста и я караше да се движи. След няколко минути Сайлънс едва си поемаше въздух, а дишането на Майкъл си оставаше равномерно.

— Можеш да го държиш в джоб под полите си или в жартиера си — каза той.

Сайлънс сбърчи нос.

— Няма ли да се отърква?

Клепачите му се спуснаха надолу.

— По-добре да не го прави. За нищо на света не искам нежната ти кожа да се ожули.

Тя се извъртя в обятията му, пускайки ножа да падне на земята, и погледна нагоре към него. Черните му очи изглеждаха изморени, а по лицето му Сайлънс видя тревогата му за нея. Синьо-черната набола брада беше покрила челюстта му, а широките му, чувствени устни бяха леко раздалечени. Тя се пресегна да го погали по косата и къдриците му се увиха около пръстите й. Не й беше казал каква работа има в Лондон, но тя знаеше, съдейки по отказа му да отговори на въпроса й, че имаше нещо общо с пиратството — нещо опасно. Ами ако го раняха — или дори по-лошо, ако го убиеха тази нощ? Тя можеше никога повече да не го види.

Тази мисъл я разтърси. Свят без Майкъл щеше да е свят, потопен в безкраен мрак. Дори да живееше разделена с него, тя искаше винаги да знае, че той е жив, там някъде.

Застана на пръсти и леко прокара устни по топлата му уста, вкусвайки виното, което бяха пили на вечеря.

Чу го, че изруга, след което я грабна на ръце. Понесе я към леглото и я положи нежно върху него.

— Защо? — прошепна той, докато се надвесваше над нея, подпирайки се на една ръка. — Защо ти трябва да си онази, която ме преследва в сънищата ми? Виждал съм те да плачеш нощ след проклета нощ, след като те отпратих полусъблечена от двореца ми. Ако можех да върна времето назад, бих отрязал дясната си ръка, вместо да те нараня по този начин. Никога ли няма да ми простиш, Сайлънс, любов моя?

— Вече съм ти простила — отвърна тя и сложи дланта си върху бузата му. — Отдавна, много отдавна.

Казваше истината. Сега тя разбираше какъв беше той тогава, когато постъпи така, разбираше и какъв беше днес. Това беше един и същи човек — нейният Майкъл, жесток и нежен, властен и мил. Ако го обичаше заради доброто в него, трябваше да го обича по някакъв начин и заради лошото.

— Скъпа. — Той прокара топлите си устни по скулата и надолу към челюстта й.

— Майкъл — прошепна тя с копнеж, с надежда. — Не можеш ли…?

— Тихо. — Той извърна главата си и положи бузата си до нейната. — Нека не спорим.

Тя преглътна буцата в гърлото си. Вече го бяха обсъждали на вечеря и бяха стигнали до задънена улица: той беше отказал да се откаже от пиратството. Нямаше какво повече да се каже по този въпрос — той беше прав: да го обсъждат сега, щеше само да доведе до кавга, а това беше последното, което тя искаше в минутите, преди той да се отправи към опасност.

Затова се усмихна — или поне се опита да го направи, защото устните й трепереха, — и прокара пръсти през красивата му коса.

— Ще си легнеш ли с мен, Майкъл О’Конър?

Той се надигна да я погледне и й се стори, че в черните му очи имаше нещо, приличащо на любов.

— Дори да бях на прага на смъртта, щях да стана и да дойда при теб.

Щеше да обича този мъж до края на живота си. Сайлънс седна в леглото и свали презглава нощната си риза, разголвайки се изцяло за него. След това легна обратно и разтвори обятията си.

— Ела при мен тогава.

Той не се нуждаеше от повторна покана. Впи устни в нейните като хищен пират, какъвто беше. Тя разтвори уста, прие го, улови езика му и го засука. Той изръмжа и легна върху нея, приковавайки я към леглото. Усещането от палтото и бричовете му върху голата й кожа беше влудяващо. Тя се отърка в него, наслаждавайки се на триенето между плата и бедрата и корема й, опитвайки се да изблъска от съзнанието си талазите тъга. Тя не можеше да го промени, в крайна сметка само той можеше да го стори. А ако той отказваше, то тя трябваше да приеме решението му. Да го приеме и да потърси начин да се възстанови от скръбта.

Той се бе преместил по-надолу, като се прехвърляше от едното й зърно към другото и ближеше и хапеше нежно. Тя сграбчи чаршафите в ръцете си, ахвайки от яростния му начин на правене на любов.

— Разтвори краката си за мен сега, сладка моя — дрезгаво й нареди той, докато сядаше назад на петите си, за да разтвори предницата на панталона си.

Тя се подчини, разтвори бедра и се загледа в него, докато той се приготвяше за нея.

Той хвана в дланта си дебелата си ерекция.

— Бихте ли желали това сега, мадам?

— Да, моля — прошепна тя. Искаше да гравира в съзнанието си образа му такъв, какъвто беше сега, готов да я люби.

Той кимна, хвана я за бедрата и я придърпа към себе си. Намести задника й в скута си и потърка върха на члена си във входа й.

Тя проплака от удоволствие, от очакването за това, което щеше да последва: да свърже тялото си с това на Майкъл. Да му се отдаде.

Бавно, бавно той навлезе в нея. Ъгълът беше много остър, но може би точно заради него пенисът му сякаш се плъзна по някаква много чувствителна част вътре в нея. Тя усети, че всеки момент ще се разпадне — а той дори още не беше напълно влязъл.

— Сладко ли е така, скъпа моя? — попита я той, дишайки тежко.

Тя само въздъхна в отговор — струваше й се твърде трудно да произнесе и една дума.

Изведнъж той се озова върху нея и я притисна към леглото с тежестта си. Членът му потъна до самия си край в нея. Той беше върху нея, в нея, толкова силен, толкова мъжествен.

— Отговори ми, любов моя. Това ли е, което искаш?

О, тя много добре знаеше какво всъщност я питаше. Тя разтвори лениво очи, докато той се плъзгаше навън и после пак навътре в нея, а пенисът му се отъркваше в чувствителната й кожа и тялото му доминираше над нейното.

— Да, това искам.

— А това? — попита той с мрачно изражение. — А това доставя ли ти удоволствие?

Той изви бедрата си, забивайки таза си в нея, разкрачвайки краката й, докато тя не се разтвори напълно пред него, напълно уязвима.

Тя преглътна, заливана от вълните на удоволствие, на ръба да потъне в сълзи.

— Знаеш, че да.

— Ах, добре. — Гърдите му се повдигаха и отпускаха все по-бързо. — Защото не мога да си представя нищо по-сладко от члена си в твоето котенце. Това е най-хубавото и най-правилното нещо на света. Това е, за което ти и аз сме създадени.

Тя преглътна сълзите си, защото той й казваше, че го е грижа за нея, доколкото му беше възможно.

— Достатъчно ли е? — дрезгаво попита той, като движенията му ставаха все по-бързи, а членът му се отъркваше в клитора й.

Тя затвори очи и потъна в любенето му, отблъсквайки всичко останало настрани.

— Сайлънс — повтори той. — Достатъчно ли е?

Тя отвори очи с огромно усилие и му се усмихна.

— Обичам те.

Очите му се разшириха при думите й. Изрева, докато продължаваше да я пронизва. Усещането, че той вече е загубил контрол над себе си, както и приливът на емоции я накараха да свърши — внезапно, силно. Един топъл мехур започна да се раздува вътре в нея, достигна до корема й, до гърдите й, до крайниците и върховете на пръстите й, докато не се разтресе цялата от любов и завършеност.

Докато не помисли, че може да умре от екстаз и от мъка.

Той рухна върху нея, дишайки тежко, и грубото отъркване на дрехата му в нежните й зърна изпрати последваща шокова вълна към центъра й.

— Благодаря ти — каза той, докато я галеше по косата. — Благодаря ти.

Но тя извърна глава, опасявайки се, че той може да види мъката, която се трупаше в очите й.

След още един миг той се надигна от нея и започна да се оправя, докато тя лежеше там, а нощният въздух охлаждаше влажното й тяло.

— Ще се върна до обяд утре, любов мой — измърмори той и се наведе, за да я целуне по устата.

Тя се насили да се усмихне и това беше най-трудното нещо, което беше правила досега в живота си. Само че не искаше той да я запомни тъжна и изпълнена с мъка.

Той се намръщи.

— Добре ли си?

Тя повдигна вежди и каза небрежно:

— Начинът, по който правиш любов, може да бъде доста опустошаващ.

Той се ухили и тя се загледа в него алчно, опитвайки се да запечата образа му.

— Тази вечер ще нося аромата на тялото ти върху мен — каза той дяволито. — И всеки път щом се помириша, ще знам, че ти ме чакаш тук.

След това се извърна и излезе от стаята с отсечена походка.

Сайлънс остана да лежи там. Усещаше как семето му се стича от тялото й и преброи от едно до сто.

След това стана и бързо се изми. Облече се с обикновената си кафява рокля, с която беше, когато той дойде за нея в „Кеър Хаус“… преди сякаш безкрайно много време. Нямаше много багаж за събиране — испанската кама и няколко неща за Мери. Поколеба се дали да вземе малката книжка с храбрите моряци, но накрая взе и нея. В крайна сметка тя беше подарък от него за Мери.

Отиде за малко до стаята на Майкъл и след това отвори вратата към коридора — и завари Хари да дреме на един стол. Успя да направи само една крачка, преди очите му да се отворят.

— На нощна разходка ли отивате? — приятелски я попита той, но тя не се подведе — видя, че той гледа малката торба, в която беше събрала багажа си.

Сайлънс изправи раменете си.

— Отивам си у дома, Хари.

 

 

Тъкмо се зазоряваше, когато Мик пое нагоре по алеята към „Уиндуорд Хаус“. Беше и физически, и умствено изтощен. Лесно намери кораб, на който да качи Бран — курсът му беше към Западните Индии и щеше да е дълго плаване. Момчето не му каза нито дума по целия път към Лондон. Изглеждаше съсипан — съсипано бе и тялото, и душата му, но Мик не намери сили да се опита и да говори с него.

Качването на Бран на кораба беше последното нещо, което премина безпроблемно тази нощ. С подкуп, измама и груба сила Мик успя да проникне в дома на Викария… само за да установи, че Чарли Грейди е изчезнал. Или някой го беше предупредил, или проклетият му късмет беше проработил. Мик се видя принуден да се измъква и да се надява, че ще има друга възможност да нанесе удара си. Затова когато най-сетне видя дома си, го обзе някакво чувство на облекчение.

Дръпна юздите на коня си и за момент остана загледан в къщата, чиито тухли изглеждаха розово-оранжеви на светлината от ранните слънчеви лъчи. Зелените филизи около основата бяха пораснали още и вече имаха жълти пъпки. Скоро нарцисите щяха да цъфнат. Мик се усмихна уморено. Очакваше с нетърпение момента, в който щеше да покаже на Мери Дарлинг красивите цветя, когато цъфнеха. Двамата с детето щяха да наберат букет за Сайлънс и да й го дадат, а после тримата заедно щяха да седнат на обяд или на чай или нещо друго, и той щеше да слуша как Сайлънс го хока за това, че храната му е прекалено мазна, докато той щеше да я изкушава с някакво екзотично лакомство.

Господи, хубаво беше да си е у дома.

Мик заобиколи къщата и нетърпеливо хвърли юздите на коня в ръцете на един полузаспал коняр. След това мина през кухнята, където махна с ръка на Битнър и мисис Битнър, които се наслаждаваха на сутрешния си чай. Лад, който дремеше край огнището, стана и размаха опашка.

— Сър… — извика Битнър след Мик, но той не спря.

Взе стъпалата по две наведнъж, но когато стигна горния етаж, се закова на място. Къде беше Хари? По дяволите, ако Хари или Бърт спяха, щеше да им го удържи от дела им от следващия набег. Мик влетя в стаята на Сайлънс, но спря, когато видя, че леглото е празно. Мина през междинната врата и видя, че и неговата стая е празна. Само чифт чорапи бяха положени спретнато на възглавницата му.

Мик остана за миг неподвижен с поглед, втренчен в чорапите, докато някакво ужасно предчувствие започна да пълзи нагоре по гръбнака му. Той бавно ги взе в ръце. Не бяха еднакви, петата на единия изглеждаше просто отвратително. Разпозна, че това са чорапите, които Сайлънс беше плела в каретата по целия път от къщата на сестра й до тук. Не бяха още готови, когато пристигнаха в „Уиндуорд Хаус“, но сега очевидно вече бяха завършени и бяха оставени на леглото му внимателно сгънати — като подарък.

За момент Мик повдигна грозните чорапи с ръка, а мозъкът му отказа да работи. С усилие накара краката си да се движат и се качи по стълбите до горния етаж, за да провери детската стая.

Една прислужничка спеше в леглото до празното креватче на Мери.

Мик грубо я разтърси, за да се събуди.

— Къде са те?

Момичето потърка очите си.

— Заминаха през нощта с мистър Хари и мистър Бърт, сър.

Но Мик вече се бе обърнал, замаян, невярващ.

Тя го бе напуснала. Сайлънс го беше напуснала и беше взела Мери Дарлинг със себе си.