Джон Конъли
Игра на духове (67)

67.

Колекционера стоеше в мазето на Джейкъб Еклънд и гледаше картата и бележките на стената.

Беше проникнал вътре по най-простия начин: като многократно активира алармата. Първия път разтресе един прозорец от задната страна на къщата. Само след десет минути пристигна един мъж със сиво беемве, когото Колекционера си спомняше от ескорта на Паркър и приятелите му за срещата с Майка. Огледа къщата отвън, след което влезе и рестартира алармата. Колекционера почака да си тръгне, преброи до двайсет и отново задейства алармата от същото място. Върна се същият мъж, обиколи още веднъж и се качи в колата си, но не потегли веднага, а се обади по телефона.

Когато Колекционера разтресе отново прозореца, алармата не се включи.

Вече в мазето той се чудеше какво ли друго е намерил и взел Паркър оттук. Стори му се малко странно, че Филип и Майка не са поискали да им предаде материалите. Вероятно бяха стигнали до споразумение с Паркър, осъзнавайки, че неговите цели биха могли да обслужат и техните интереси, и просто продължаваха да охраняват къщата на Еклънд. Колеционера огледа внимателно отбелязаните места на картата и прочете ръчно написаните и напечатаните бележки до тях. Като цяло те представляваха резюме на по-подробна информация, съдържаща се може би в папките, които Паркър бе взел. Въпреки това имената и датите на стената говореха достатъчно, за да му помогнат да добие представа за посоката на мислене на Еклънд и да подскажат отговори на някои от терзаещите го въпроси, основният от които беше защо Дон Раут се отнасяше толкова внимателно към предпазните мерки и защо смъртта му беше накарала Опустелите да потръпнат.

Колекционера не познаваше Братята и името Питър Маг не му говореше нищо. Възнамеряваше да попълни и двата пропуска преди съмване. Огледа набързо останалата част от дома на детектива, но нищо друго не привлече вниманието му. Дори не си направи труда да прикрие следите си. Изсипа чекмеджетата на пода и разпиля документите по бюрата и столовете. Все едно: Еклънд нямаше да се върне повече тук, защото почти със сигурност бе мъртъв.

Паркър вечеря в „Диорио“ — италиански ресторант на улица „Банк“, който под една или друга форма бе просъществувал повече от век. Опита се още два пъти да се свърже с Мишел Сулиер, но все безуспешно. Не познаваше жената, така че засега нямаше основание да вдига тревога. Можеше да има най-различни причини да изключи телефона си, а и уговорката им за среща беше относително неформална. Паркър се зачете отново в биографията на Маккартни, която си беше взел в Портсмут. Маккартни лежеше в японски затвор и горчиво съжаляваше за опита си да внесе двеста грама марихуана в страната. Като изключим тази очебийна проява на глупост, Паркър реши, че книгата не е променила мнението му за Маккартни. Продължаваше да го харесва.

След вечерята се върна пеша в хотела си. Боеше се, че няма да може да заспи, но се отнесе в мига, в който главата му докосна възглавницата — не толкова от физическа умора, колкото от емоционално изтощение. И не сънува.

Рейчъл Улф лежеше на болничното си легло в Медицинския център към Университета на Върмонт и се чувстваше като пълен идиот. Беше се опитала да каже на родителите си, а по-късно и на лекаря в спешното отделение, че просто е припаднала и има нужда от почивка, но той настоя да я задържи поне една нощ за наблюдение. Истерията на Сам допълнително утежняваше ситуацията. Детето едва се поуспокои, когато стана ясно, че майка й няма да умре. Рейчъл се опита да я убеди, че не е виновна, но не мислеше, че е успяла. Накрая се съгласи педиатърът да даде нещо на Сам, за да й помогне да заспи. Беше й крайно неприятно, но искрено се тревожеше за дъщеря си. Сам не искаше или не можеше да спре да плаче.

Телевизорът в стаята не беше включен. Не й се гледаше нищо. На шкафчето й имаше книга и няколко списания, но й се повдигаше, само като ги погледне. Лекуващият лекар я бе попитал дали преживява някакъв по-голям стрес и тя не може да сдържи смеха си. Предупреди родителите си да не споменават на Паркър за инцидента, ако случайно се обади, макар да се съмняваше, че ще го направи. Освен това им нареди да държат Сам далеч от всички телефони, за да не би сама да реши да уведоми баща си, въпреки че и в това се съмняваше. Сам се срамуваше от онова, което бе казала, и не би искала да сподели срама си с него.

„За бога — помисли си Сам, — сигурно всяко дете рано или късно казва, че мрази родителите си. Просто си мислех, че може да се случи чак през пубертета.“

Изпитваше необяснимо желание да поговори с Паркър. Това беше точно от онези неща, които би споделила с него, ако бяха в по-добри отношения. Но сега мъжът, с когото инстинктивно й се искаше да поговори за детето, което бяха създали заедно; мъжът, с когото винаги бе обсъждала подобни въпроси дори след раздялата, беше последният човек, към когото можеше да се обърне.

Нямаше да заплаче отново. Достатъчно бе плакала този ден.

Тъкмо се канеше да поспи, когато чу стъпки в коридора. Бяха леки и бързи. Тя вдигна очи и видя русо момиченце, на пет-шест годинки, което премина пред стаята й по боси крака. Беше късно. Ако беше пациентка, какво правеше извън леглото?

— Ей — подвикна Рейчъл, — всичко наред ли е?

Стъпките спряха, но момиченцето не се върна. Рейчъл предпазливо стана от леглото и отиде до вратата.

— Миличка, аз…

Коридорът беше пуст, с изключение на една сестра, която четеше някаква папка.

— Мис Улф, мога ли да ви помогна с нещо?

— Видях едно малко момиченце да минава пред вратата ми. Помислих, че е пациентка.

Сестрата поклати глава.

— Сигурно сте сънували. В това крило няма деца.

— Сигурна съм, че го видях — настоя Рейчъл.

— Аз бях тук и не съм видяла никого, освен вас — увери я сестрата, но въпреки това се съгласи да огледат съседните стаи.

— Казах ви, тук няма деца. Вървете сега да поспите.

След известно време и това стана.

Филип пиеше сам в един бар на улица „Вашингтон“ в Провидънс. Заведението беше старомодно, музиката не беше силна, а телевизорът над бара работеше без звук. Филип почеса мястото на лявата си ръка, откъдето Ластрейд му беше взел кръв, за да я изпратят в Ню Йорк — последната стъпка, с която щеше да потвърди, че е син на Каспар Уеб. Ластрейд твърдеше, че знае какво прави, но шибаната игла болеше отвратително, а кожата около дупката остана посиняла и чувствителна.

В ъгъла седяха неколцина студенти и пиеха вносна бира с име, което Филип дори не можеше да произнесе. Откакто беше тук, телефонът му бе звънял вече три пъти, но той не му обръщаше внимание. Не му се говореше с Майка.

Излъга Ластрейд, като му каза, че ще се обади тук-там след срещата с италианците. Всъщност нямаше на кого да се обади. Колкото и да омаловажаваше властта и позициите им, Бернардо и неговите хора бяха влиятелни мъже. Никой друг не би могъл да му предложи нужното поле за изява. Филип се беше въртял в периферията на други сделки през годините и знаеше имената на половин дузина хора, които биха работили с Уеб, но това бяха все дребни риби. Само Майка имаше достъп до важните имена, но нямаше да ги сподели със сина си. Без връзките на Ластрейд Филип нямаше да стигне дори до Бернардо и неговите хора, а ето как добре се развиха нещата.

По средата на третото питие започна да размишлява дали да не приеме предложението на Майка. Можеше да замине за известно време, да си поживее някъде. Когато се върнеше, щеше да се радва на всички удобства в живота. Нямаше да се налага да работи, ако не желае. Можеше да постъпи в колеж, да учи нещо. Умееше да рисува. Учителят му по изобразително изкуство в гимназията беше убеден в потенциала му. Можеше да кандидатства в Училището по дизайн в Роуд Айлънд. Ако не го приемеха, можеше да убеди Майка да направи дарение, та да променят решението си.

— Майната му — каза той на глас и една от студентките в ъгъла се обърна да го погледне.

— Какво зяпаш, кучко?

Тя се обърна отново към приятелите си. Филип успя да съсипе разговора им, в това нямаше никакво съмнение. След няколко минути цялата групичка си тръгна.

Не, нямаше да вземе жълтите стотинки на Майка. Със същата сила можеше да отреже собствените си топки и да ги хвърли в реката. Светът щеше да гледа на него като на мамино синче, а той беше нещо повече, много повече. Тери Нейкъм го беше научил в последния момент, Винсънт Гарон също. Двамата бяха умрели от неговата ръка в рамките на няколко дни. Беше показал на Майка, че е способен и на други неща, освен да избавя дърти старци от мъките им. Но дали това имаше някакво значение за нея?

Не, затова все нещо щеше да застигне и нея.

Телефонът му завибрира отново. Този път не беше Майка, а Ластрейд. Реши да вдигне. Можеше да си намерят някой клуб, да си поговорят с момичета — почтени местни момичета, а не тези накипрени курви от университета. Филип не изпитваше особен интерес към жените, но знаеше, че може да вбеси Майка, ако заведе момиче в апартамента.

— Да.

— Къде си?

Филип каза името на бара.

— Идвам да те взема.

— Защо?

— Стиви се свърза с мен. Ще стане. Чуваш ли? Ще стане.