Джон Конъли
Игра на духове (48)

48.

Кърк и Сали Бъкнър не само не насърчаваха другите енориаши да престъпват прага им, но и рядко канеха когото и да било друг на гости. Най-близките им съседи, семейство Фериър, можеха да преброят на пръстите на едната си ръка случаите, в които са видели непознат да тропа на вратата на Бъкнърови и да влиза вътре, макар и за кратко.

Семейство Фериър не бяха особено религиозни. Полагаха известни усилия само на Коледа, защото обичаха коледните песни и украсата на католическата църква „Свети Йосиф“. Двете им деца вече имаха собствени семейства и не бяха по-строги в съблюдаването на религията от родителите си. Ако Фериърови — родители и деца — вярваха в нещо, то бе, че хората трябва да се стремят да не се държат като задници през повечето време. Край на урока.

Въпреки този принцип на Дейвид Фериър му беше трудно да изпитва топли чувства към семейство Бъкнър. Да, те бяха дружелюбни и не правеха нищо, което да даде повод за оплакване. Не вдигаха шумни празненства, грижеха се добре за къщата и двора си. Кърк правеше и поддържаше уебсайтове, а Сали приготвяше луксозни торти и сладкиши, които продаваше на някои от магазините, кафенетата и ресторантите в града, както и по специална поръчка за рождени дни и други тържества. Фериър се беше научил да ги разпознава от пръв поглед, за да не рискува случайно да хапне от тях.

Съпругата му, Ета, смяташе, че е луд. Според нея той имаше прекалено много свободно време и не е трябвало да се пенсионира толкова рано. Освен това мислеше, че живее твърде затворено и ако се среща по-често с хора, ако участва в делата на общността, може да спре да си намира лесни поводи да критикува наред. Вярно, Фериър обичаше да бъде насаме със себе си, може би прекалено много, но много можеше да се каже за способността на човек да се чувства добре сам, а той никога не беше отегчен или самотен. Имаше книги за четене, филми за гледане, стихове — добре де, скапани стихове — за писане, куче за разхождане. Времето едва му стигаше за всички тези важни неща и без да се разсейва с разни срещи и комитети. Имаше достатъчно приятели според собствените си разбирания — четирима, двама от които близки — и нямаше намерения да организира прослушване за нови. Малцина предизвикваха откровената му антипатия и повечето от тях бяха адвокати, политици, голф играчи и проповедници.

Единствените хора в околността, които му опъваха нервите, бяха семейство Бъкнър, макар да не би могъл да обясни защо, ако ще допрат зареден пистолет до челото му. Жена му може да го мислеше за дърт темерут и нямаше да е единствената, но Дейвид Фериър беше добър наблюдател и нещо като изследовател на човешката природа, макар и от разстояние. Той беше опитен счетоводител и имаше набито око за детайлите. Човек можеше да научи много за хората по начина, по който разполагаха с парите си, а Фериър бе посветил повече от четирийсет години на работата с финансовите подробности от живота им.

Много му се искаше да зърне сметките на Бъкнърови, защото беше сигурен, че ще бъдат чисти и подредени, без нито един пропуск, който би привлякъл вниманието на данъчните. Това напълно би съответствало на образа им, защото според него те бяха точно това: образи и фасади. Играеха роли. Усмивките никога не докосваха очите им; вечно изглеждаха нащрек. Освен това долавяше известен дисонанс във взаимоотношенията им — емоционална и физическа дистанция, която пораждаше някои въпроси за състоянието на брака им. Не се съмняваше, че са умни. Градчето беше достатъчно малко, за да научи, че без никакви видими усилия са успели да си извоюват авторитет и влияние в църквата си, което въобще не беше лесна задача.

Умен обаче не значеше честен.

Фериър се беше опитал да потърси информация за тях в интернет, но не беше открил кой знае какво: няколко линка към сайта на Кърк, още няколко — към този на Сали. Не можа да разбере кога и къде са се събрали, нито къде са живели, преди да се установят в Търнинг Лийф. Веднъж се беше опитал мимоходом да повдигне въпроса пред Кърк, малко след като се нанесоха в квартала. Беше топъл ден и двамата работеха в дворовете си. Фериър реши да предложи студено безалкохолно за начален гамбит. Разговорът не продължи дълго — само колкото Кърк да пресуши напитката и да разменят няколко реплики за времето. Единствената информация, която Фериър успя да изкопчи по темата, бе, че Кърк и жена му често се местят.

— Нали знаете — рече Кърк с широка усмивка на лицето и мъртви очи, — свободни духове.

— Хипита — предположи Фериър.

— Не, това не е за нас. Не обичаме трева и никога не сме можели да слушаме дълго „Грейтфул Дед“.

Кърк смачка празната кутийка и я метна до портата, за да я изхвърли по-късно.

— Благодаря — каза той. — Трябва да се залавям за работа. Моравата няма да се окоси сама.

Той включи косачката и тя заръмжа. Фериър продължи да пие содата си, без да помръдне.

— Съпругата ми ще се радва някой път двамата със Сали да дойдете на гости за вечеря — подхвърли той.

— Така ли?

— Отдавна сте тук, а още не се познаваме като хората.

— О, ние сме спокойни хора. Нищо интересно около нас.

Той постепенно се отдалечаваше с косачката, но Фериър спокойно го следваше, макар че така настъпваше не само в личното му пространство, но и в частния му имот.

— Всички интересни хора казват така.

— Само че в нашия случай е вярно.

— Ние дори не знаем от колко години сте женени.

— Така ли?

— Никога не сте ни казвали.

— От прекалено много — опита се да се пошегува Кърк, но не се получи. Изглеждаше така, сякаш полага повече усилия да се усмихне от обикновено.

— Аха — отвърна Фериър. — С Ета се оженихме в тукашната „Свети Йосиф“. Можеше да го направим и в големия град, но вече бяхме хвърлили око на къщата и решихме, че трябва да положим обета си на същото място, където смятаме да живеем. Да си го заплюем, така да се каже. Ами вие?

— В кметството в града. Скромно.

— Но вие нали сте баптисти? Мислех, че сте много строги в това отношение.

— По-късно сключихме и църковен брак.

— Така ли? Хм. И къде?

Кърк изключи косачката. Въздухът миришеше на прясно окосена трева с нотка на бензин. Беше един от онези тежки, задушни дни, когато и птиците нямат желание да летят, но Кърк като че ли не се потеше особено.

Той погледна Фериър. Вече не се усмихваше.

— Ние наистина сме затворени хора, господин Фериър. Не искам да звуча невъзпитано, но държим на личния си живот. Рядко общуваме с други хора извън църквата. Достатъчни сме си и сами.

— Аха — отвърна бавно Фериър, като че ли Кърк Бъкнър току-що беше насочил оръжие срещу него. — Е, тогава ще се махам от вашия двор.

— Благодаря за безалкохолното.

— Няма за какво.

Фериър пресече улицата и тръгна към дома си. Не беше ядосан или обиден. Напротив, чувстваше се доволен от себе си. Смяташе, че подозренията му са се потвърдили, и това му стигаше.

Семейство Бъкнър криеше нещо.

 

 

По-късно вечерта, когато жена му се върна от една лекция за бежанците и интеграцията в общинския център, той й разказа за срещата си с Кърк Бъкнър.

— Поканих ги на вечеря — каза той.

Макар да не се гътна от шок, жена му спря да налива гореща вода в чашата си с чай, за да не се изгори, и го погледна смаяно.

— Моля?

— Поканих двамата с жена му на вечеря.

— Да не би извънземни да са отвлекли мъжа ми, докато ме е нямало? — Ета размаха юмрук към тавана. — Мътните ви взели, космически чудовища, веднага да ми го върнете!

— Много смешно.

— А той какво каза?

— Направи се, че не ме е чул.

— Да не си бил груб?

— Колко груб мога да бъда, докато каня някого на вечеря?

— Не знам, но ако някой може да го направи, това си ти.

— Не бях груб. Той ми обясни, че са затворени хора и държат на личния си живот. Не ме изхвърли от имота си, но беше на косъм.

— А ти защо ги покани на вечеря? Аз не мога да те накарам да изведеш мен на вечеря.

— Просто от любопитство, предполагам.

— О, Дейвид!

— Какво?

— Искал си да си пъхнеш носа в техните работи. Какво друго го пита? За размера на обувките? Колко често ходи до тоалетна? Бива си те, да знаеш!

— Исках само да разбера къде са се оженили. Е, и кога.

— Господи. Следващия път, когато ги видя, ще се наложи да се извиня и на двамата.

— За какво?

— Задето съм се омъжила за теб!

Тя взе чашата си с чай и излезе гневно навън.

— Аз само ги поканих на вечеря — продума Фериър, но нямаше кой да го чуе, освен Слипър, техният басет.

Кучето го погледна. И Фериър погледна него.

— Опитвах се да бъда учтив.

Слипър затвори очи.

 

 

От другата страна на улицата Кърк стоеше до леглото на Сали и й разказваше за срещата си с Фериър.

— Нормално е да прояви любопитство — каза тя. — Съседи сме.

— Не ми харесва.

— Не си длъжен да ти харесва. Трябва само да го търпиш.

— Мисля, че се опитва да научи нещо повече за нас.

— Нека.

— Ще има бели петна, за които ще трябва да излъжем.

— Тогава ще излъжем.

— Не разбираш. Сега е по-трудно заради интернет.

— Не ми говори така, сякаш съм малоумна.

Тя обърна поглед отново към книгата, която четеше — един от онези романи в стил Опра Уинфри, които той старателно избягваше.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. Но Фериър наистина любопитстваше.

— Ще поговоря с жена му. Изглежда свястна.

— Добре.

Той се поспря на вратата.

— Искаш ли да остана?

Тя дори не вдигна очи.

— Мисля, че само ще почета още малко и ще заспивам. Имам голяма поръчка за сутринта.

Кърк се обърна, затвори вратата след себе си и се прибра в стаята си.

„Ние не съществуваме — помисли си той. — Кърк и Сали Бъкнър не съществуват.

Ние вече сме призраци.“