Джон Конъли
Игра на духове (3)

3.

Както беше обещал Рос, линковете към информацията за Еклънд вече чакаха в електронната поща на Паркър. Наложи се да си поиграе малко, докато свали всичко, но в крайна сметка успя. А то не беше кой знае какво. Еклънд беше на петдесет и две, разведен от пет години, бездетен. Притежаваше разрешително за частен детектив от близо десет години, а преди това беше работил в полицията в Ню Хемпшир и Масачузетс, без да се издигне в стълбицата или да се отличи с каквото и да било. Нямаше легенди за осуетени банкови обири, престрелки със закоравели престъпници, заловени убийци при рутинна проверка на пътя. Стандартна кариера на пазител на реда. Еклънд просто беше прослужил двайсетте си години, след което се беше пенсионирал и беше започнал да работи за себе си. Паркър нямаше представа как се е озовал в орбитата на Рос. Еклънд изглеждаше забележително невзрачен, но може би точно там беше разковничето. Той не привличаше вниманието, а един поглед в огледалото му стигаше, за да разбере защо това е допаднало на Рос.

Почуди се дали Еклънд някога е съжалявал, че е сключил споразумение с агента. Паркър поне знаеше в какво се забърква или поне така се надяваше. Играеше си с Рос, но и Рос си играеше с него. Паркър беше стръв на кукичка, вързана коза в гората, а Рос чакаше да види кой ще дойде да я захапе. А каква ли беше ролята на Еклънд? Да гледа и да слуша; така беше казал Рос. Но кого да гледа, кого да подслушва?

Дори да знаеше — а всъщност трябваше да знае, — Рос не казваше нищо, а и документите не даваха никаква следа. Там нямаше почти нищо, освен служебен и домашен адрес, регистрационен номер на автомобила, име и адрес на бившата му жена, Милена Бъдни, професионални организации, банкова сметка — е, това поне беше полезно — и кода за достъп на мобилния му телефон. Паркър не възнамеряваше да го пита как се е сдобил с последното. Банковата сметка беше ясна, особено като се имаше предвид, че Рос му плащаше за услугите, но кодът беше съвсем друго нещо. Или Рос му нямаше пълно доверие, или това беше процедурата при всички споразумения с външни изпълнители, а може би и вътрешни. Независимо от причината, Паркър се радваше, че е положил изрични усилия да защити собствения си компютър и че внимаваше как използва стационарния и мобилния си телефон. Освен това редовно чистеше лаптопа и настолния си компютър от вируси и троянски коне, ежеседмично сменяше паролите си и най-вече не записваше почти нищо важно там, а предпочиташе да разчита на тефтерите си, на собствената си стенографска система и на паметта си, която засега не показваше признаци на отслабване, ако изключим, че от време на време му беше трудно да се сети за имената на актриси от старите филми.

Не му оставаше друго, освен да позвъни на номера на Еклънд. Свърза се направо с гласовата поща, но реши да използва кода, за да прослуша съобщенията. Чу осемнайсет такива, включително едно от бившата му съпруга, която изразяваше безпокойство, че не го е чувала от известно време, две от стари приятели ченгета, които имаха желание да се видят и пийнат по нещо, а останалите — от настоящи и евентуални бъдещи клиенти. Повечето бяха оставили номерата си, които Паркър си записа, но нито едно от съобщенията не му прозвуча важно. Не хранеше илюзии, че Рос вече не е запознат със съдържанието им, като вероятно ги беше прослушал, без да ги изтрие, и беше стигнал до същия извод като Паркър: ако там имаше нещо полезно, то беше добре скрито.

Паркър се върна към съобщенията. Може да изглеждаха незначителни, но това не означаваше, че не съдържат интересна информация, а само че Рос — или някой друг, който работеше за него — не я беше забелязал. Същото вероятно важеше за компютъра на Еклънд, но трябваше първо да стигне до него. Бележките на Рос сочеха, че лаптопът и телефонът са изчезнали, и не беше нужно човек да е опитен следовател, за да се досети, че и двете са на същото място, на което се намираше понастоящем самият Еклънд. Паркър знаеше, че ще се наложи да отскочи до офиса и дома на изчезналия детектив, за да ги претърси внимателно, както и да проследи всички хора, оставили съобщения, за да разбере дали са се свързали с него след това. Съобщенията бяха оставени в рамките на пет дни, точно както беше казал Рос. Осемнайсет съобщения за пет дни, почти една четвърт от които — лични. Не беше кой знае какво за работещ частен детектив.

Паркър остави малкото, което беше научил, настрана, изгаси лампата в кабинета си и си легна. Беше късно, а и в момента нямаше какво повече да стори за Еклънд. Не беше дори сигурен, че ще успее да се заеме сериозно със случая през следващите ден-два. Беше обещал на Рейчъл — бившата му партньорка и майка на дъщеря му, Сам, че ще отиде в Бърлингтън на среща с Емили Фъргюсън — детската психоложка, която работеше със Сам след отвличането.

Паркър я беше виждал два пъти досега: веднъж в началото на терапията и още веднъж около седмица по-късно, когато я срещна заедно с децата й в търговския център „Мейн мол“. Явно майка й живееше във Фолмут и Фъргюсън беше решила да съчетае гостуването с пазар. Паркър остана с впечатлението, че Фъргюсън е родила три чудовища или е взела отнякъде три деца и ги е превърнала в чудовища. Така или иначе, това си бяха чудовища. Ако им се дадеше време и възможност, сигурно можеха да направят целия мол на купчина камъни и огъната ламарина. Рейчъл имаше високо мнение за Фъргюсън, а Паркър се прекланяше пред професионалната квалификация на жена си, но се съмняваше, че някога е срещала племето Фъргюсън в целия му варварски блясък. Иначе можеше и да размисли.

Сам: проблемът на дъщеря му, поне що се отнася до майка й и Фъргюсън, беше не травмата от похищението, а фактът, че такава сякаш нямаше. Един мъж я беше отвлякъл от дома й, заключил в багажника на колата си и закарал в отдалечен мотел, но после беше получил внезапен кръвоизлив, преди да успее да стори каквото и да било на жертвата си. Сам беше изкарала невероятен късмет, но се очакваше поне някакъв елемент на посттравматичен стрес. Вместо това тя се държеше така, като че ли нищо не се е случило. Рейчъл и психологът бяха убедени, че Сам заравя дълбоко истинските си чувства. Паркър не беше толкова сигурен в това, но пазеше мнението за себе си. Знаеше само, че дъщеря му е по-силна и много по-странна, отколкото собствената й майка подозираше.

Той лежеше в тъмното. Не си беше направил труда да дръпне завесите и в прозореца блестяха заснежените блата на Скарбъро, бели на черния фон, като пейзажен негатив. Паркър разтваряше и стискаше лявата си ръка и протягаше пръсти, както впрочем цялата вечер преди това. Движението беше болезнено, но то щеше да намали болката на сутринта или поне така се надяваше. Понякога целият живот му се струваше поредица от подобни сделки — малко страдание сега заради перспективата за по-малко страдание в бъдеще. Може би това беше следа от католическото му възпитание. В някой минал живот може и да бе бил мъченик или аскет, изтезавал собствената си плът.

Унесе се в сън, приспан от плисъка на вълните в този свят и другия.