Джон Конъли
Игра на духове (2)

2.

Бяха заобиколени от хора, които се забавляваха, сгушени на топло зад прозорците. Заведенията в Портланд бяха майстори в умението да накарат клиентите си да се чувстват уютно през зимата. Все пак имаха доста практика в това отношение.

Рос отпи от чашата си.

— Случайно да са ви се пресичали пътищата с един частен детектив на име Джейкъб Еклънд?

— Откъде е?

— От Провидънс.

— Не мисля. Специализира ли в нещо?

— Официално не. Занимава се с какво ли не, за да свърже двата края — с прегрешили съпрузи и съпруги, нарушения на гаранции, обслужване на дела… нещо като теб, преди федералното правителство да започне да допринася за финансовото ти състояние.

Бяха минали едва няколко месеца, откакто в сметката на Паркър започнаха да се появяват новите плащания, но вече се отразяваха на стандарта му на живот и на типа случаи, които поемаше. Документацията обаче му беше отнела известно време. Адвокатът му, Ейми Прайс, отказа да има каквото и да било общо с това, защото го смяташе за грешка от негова страна — а може би и от страна на ФБР. Освен това Прайс най-после беше надянала хомота на годеника си, след като годежът им продължи толкова дълго, че пръстенът, купен нов, вече можеше да мине за антика. Беше бременна с близнаци и възнамеряваше да намали работната си заетост, или поне така твърдеше, макар Паркър да знаеше, че повече я е грижа да увеличи дистанцията между себе си и прословутия си клиент. Като бъдеща майка не искаше да поема рискове за собствената си безопасност и тази на растящото си семейство. Паркър не можеше да я вини за това. Наложи се да прехвърли делата си на Мокси Кастин, който не страдаше от подобни притеснения.

Мокси така преработи споразумението с ФБР, че то заприлича повече на ежемесечно благотворително дарение от правителството, отколкото на договор за заплащане за услуги сега или в бъдеще. Проблемът обаче не беше в думите на хартия, а в смисъла, който се криеше зад тях. Паркър си даваше сметка, че е вързан за Рос, както и Рос — за него. Всяка услуга, поискана или осъществена, щеше да има цена. И сега усещаше, че агентът е на път да заработи част от тези пари.

— А неофициално?

— От време на време се ползваше от нашата щедрост.

— А в замяна трябваше да…?

— Да гледа. Да се ослушва. — Рос допи коктейла си, изплакна устата си с вода и мина на виното. — Да не мислеше, че си единствен?

— Караш ме да се чувствам специален.

— Боя се, че това надхвърля способностите ми.

Паркър се усмихна.

— Еклънд е изчезнал — продължи Рос. — Искам да го намерим.

— Ти си от ФБР. Все едно миньор да иска да му помогна в копаенето на въглища.

Рос не отговори. Пиеше вино и чакаше. Храната пристигна. Изглеждаше добре, но нито един от двамата не я докосна. Имаше време.

— Освен ако не можеш да накараш федералните да го направят — каза накрая Паркър, след като стана ясно, че няма да могат нито да хапнат залък, нито да продължат разговора, докато не покаже, че схваща ситуацията. — Не си сигурен какво е душел Еклънд, когато е изчезнал. Ако го подадеш на системата, а досега си му плащал, рискуваш да привлечеш вниманието едновременно към него и към онова, което е кипяло във вещерския казан в главата ти.

— Много добре.

— Жалко, че нямаш вяра на собствените си хора. Ако не можем да вярваме на тези, които шпионират съгражданите си за пари, на кого тогава?

— На теб. — Рос взе парче риба, внимателно добави към хапката малко омар и спаначено ризото и я поднесе към устата си. Кимна одобрително. — Много добра риба. Не знаеш какво изпускаш.

Паркър хапна от пържолата си. Беше хубава, но присъствието на Рос — иначе казано, на щата Мейн — не му позволяваше да й се наслади.

— Можеше просто да ми се обадиш и да ме помолиш — каза той. — Нямаше нужда да биеш толкова път.

— Гледам на теб като на инвестиция. Исках да видя как ще се развият нещата.

— А Еклънд е дребна риба, която е изчезнала от радара и лекичко те е притеснила.

— Позна.

Лъжи, само лъжи. Еклънд беше важен. Иначе Рос нямаше да дойде лично чак дотук.

Но, така или иначе, всичко беше игра. Паркър разполагаше със списък с имена, взет от един самолет във Великите северни гори. Там бяха данните на мъже и жени, малко или много компрометирани, които, съзнателно или не, бяха сключили договор със слугите на дъртия дявол. От време на време Паркър подаваше някои от тях на Рос, а агентът току се оплакваше от бавната капка на системата. Паркър обаче беше сигурен, че Рос не прави нищо повече от това, да запамети тези, които разпознава, и да използва информацията срещу тях, когато му се удаде възможност.

В общи линии, Рос изчакваше.

Теоретично Паркър можеше да му връчи целия списък, за да може агентът да го пусне в някой внушителен компютър в сутерена на ФБР, след което машината да изплюе име. И двамата бяха убедени, че в тази директория от човешки падения се крият следи към една-единствена личност. Този човек, мъж или жена, издирваше Погребания бог, Бога на осите, Чакащия зад стъклото. Ако съществуваше Бог, то това беше Не-Бог, но имената, с които го наричаха, нямаха никакво значение. Нямаше особено значение и дали наистина съществува. Важното беше, че онези, които вярваха в него или поне твърдяха, че вярват, го използваха за оправдание на неимоверно низки деяния. Ала ако този, който ги манипулираше, бъдеше неутрализиран, диренията им щяха да замрат за поколения наред, ако не и завинаги, а последиците щяха да намалеят.

Рос обаче не беше в състояние да проведе такава операция сам, колкото и тихо да действаше, защото не можеше да бъде сигурен, че търсенето му ще остане тайна. Някои от преследваните заемаха високи позиции във властта. Бяха бдителни и предпазливи. Ослушваха се. Засега вярваха, че списъкът е изгубен. Ако знаеха, че някой го е намерил, щяха да се погрижат да му го отнемат.

По тази причина, въпреки всичките си резерви, Рос разбираше, че съхраняването на списъка при Паркър и разследването на отделни имена от него може би е най-добрият им шанс за успех. Затова и плащанията бяха толкова щедри. Рос на практика финансираше разследване, за което не можеше да се довери на собствената си агенция.

Ето че сега седеше тук, бодеше риба с вилицата си и говореше за някакъв изчезнал детектив, докато някъде пееше Тони Бенет.

— Откога липсва? — попита Паркър.

— Трябваше да се свърже с мен преди четири дни. Оставих ги да станат пет, преди да те потърся.

— Не знаеш ли колко важни са първите четирийсет и осем часа за всяко разследване?

— Опитвам се да не бъда параноичен. — Рос посочи чинията на Паркър. — Почти не си докоснал пържолата си.

— Май ще помоля да ми я опаковат за вкъщи. Може да я хапна с яйца сутринта.

В чинията на Паркър бяха останали само зелени трохи, примесени с бели късчета месо. Той попи устата си със салфетка, допи виното си и поиска сметката. И дума не каза за десерт или кафе. Работата му в Портланд почти беше приключила.

— Защо мислиш, че Еклънд не е избягал чисто и просто за малко по свое желание?

— Защото уговорката ни е друга. Условията са много ясни.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото.

— Не мисля, че искаш поръчки като тези, които той изпълнява.

Още една лъжа. Рос полагаше твърде много усилия да звучи нехайно.

— Качил съм информацията, която те интересува, в дроп-бокс — продължи агентът. — Ще намериш линковете в пощата си.

Сметката дойде. Рос плати в брой. Щом приключи с броенето на банкнотите, написа един телефонен номер на празно листче хартия, което извади от портфейла си.

— Ако искаш да се свържеш с мен, ползвай този номер. Ще ти възстановя всички разходи. Не ми трябват квитанции и бележки, само сумата. Ще преведа допълнително плащане на сметката си за непредвидени. Ако съумееш да не вдигнеш много шум, ще ти бъда безкрайно признателен.

Той стана от масата, но Паркър не помръдна.

— Остани. Допий си виното.

Той сложи тежката си ръка на рамото на Паркър, после се наведе и много тихо прошепна:

— И ако пак се опиташ да запишеш някой от разговорите ни, ще пусна кучетата подире ти и ще ги оставя да разкъсат и теб, и двамата ти психари.

После го потупа по рамото и си излезе.

Няколко минути по-късно влязоха Ейнджъл и Луис.

— Къде отиде? — попита Паркър.

— Колата го чакаше — отвърна Луис. — Явно беше преценил до минута удоволствието от срещата ви. Решихме, че няма смисъл да го проследяваме. Ако искаш да говориш с него, винаги можеш да почукаш на вратата на Федералните и да питаш дали ще го пуснат да играе навън.

— Освен това не чухме нито дума и от двама ви след нещо си за някакви омари — добави Ейнджъл. — Пълно мъртвило в ефира.

Паркър откачи иглата микрофон и свали вратовръзката си. Записът беше идея на Мокси Кастин. Въпреки поправките Мокси продължаваше да гледа на споразумението с Рос като на обект с последна степен токсичен риск преди задължителния знак за биологична опасност. Федералните закони позволяваха записи на телефонни и лични разговори, стига поне един от участниците да е съгласен. В случая това явно беше Паркър, защото Рос видимо имаше друго мнение по въпроса.

— Знаел е или е подозирал — каза Паркър, — и ме е заглушил малко след влизането ми.

— Май има проблеми с доверието — отбеляза Ейнджъл. — И с чара, въпреки че последното винаги сме го знаели.

— Между другото, нарече ви психари.

Луис се намръщи или по-точно, постоянно мрачното му лице се свъси още повече.

— Обиден съм. Аз не съм психар, а социопат.

Ейнджъл, който явно не се интересуваше от темата, посочи пържолата на Паркър.

— Ще го ядеш ли?

— Ами…

Преди да е успял да отговори, приятелят му седна на мястото на Рос, дръпна чинията към себе си и започна да се храни. Луис си взе стол от съседната маса и заразглежда винения лист.

— Като сме тук…

Част от другите посетители им хвърляха леко тревожни погледи. Ейнджъл изглеждаше така, сякаш са го викнали да поправи бойлера, но вниманието му е било привлечено от недовършените ястия по масите. Една жена наблизо се наведе над чинията си, за да спаси ценния си омар термидор.

Луис си поръча чаша „Малбек“ и кюфтенца с брускети за мезе.

— Е — рече той, когато приключи с поръчката, — какво искаше Рос?

— Да намеря някакъв частен детектив на име Еклънд, който си е бил шута.

— И ще го направиш ли? — поинтересува се Ейнджъл, докато бодеше последното парче от пържолата.

— Знаеш ли — отвърна Паркър, — не останах с впечатлението, че имам избор.