Джон Конъли
Игра на духове (1)

1.

Нов сняг натрупа върху стария — като спомени, като отминаващи години.

Той също щеше да замръзне, поне според метеоролозите, за да стане част от леда, сковал града, и да добави ден-два към бавното топене, което неминуемо щеше да настъпи, колкото и далечно да изглеждаше избавлението от студа в тази февруарска вечер. Все пак последният снеговалеж — първият от повече от седмица насам, беше скрил под себе си мръсотията на предишния и улиците на Портланд поне за кратко щяха да заблестят отново чисти и свежи.

Макар и студен, въздухът не беше нито чист, нито свеж. Над улиците се стелеше тънка мъгла, която обвиваше лампите като с воал и придаваше фантастичен вид на сградите на фона на небето. Градът изглеждаше сякаш двоен: като че ли някой беше наложил небрежно улиците и постройките върху някаква по-ранна версия на мястото и сега този сенчест вариант надничаше изотдолу, а хората от миналото можеха да се пресегнат и докоснат тези от настоящето.

Чарли Паркър крачеше по улица „Иксчейндж“, навел глава в суровата тъмнина, и бавно си проправяше път между навяванията по тротоарите. Нямаше нужда от Ен Би Си да му казват, че зимата се е разлютила. Сякаш древна персонификация на сезона като че ли предусещаше наближаването на пролетта, макар никой друг да не го долавяше, и беше твърдо решена да се държи вкопчена в бялото си царство колкото може по-дълго. Паркър го чувстваше в костите и в раните си. Лявата му ръка беше свита в болезнен юмрук в джоба, а белезите по гърба му бяха стегнати. Главата го болеше и ако някой го попиташе, можеше да посочи странните резки в косата си, сребристосива край белезите, оставени от сачмите, всяка свързана със собствена агония.

Старите травми също го измъчваха. Преди много години беше предпочел да се хвърли в едно ледено езеро в северния край на щата, вместо да застане пред дулата на оръжията, които със сигурност щяха да сложат край на живота му. Въпреки всичко беше отнесъл един куршум, макар че болката беше притъпена от студената вода. Трябваше да умре, но не било писано. По-късно лекарите щяха да го засипят с какви ли не медицински термини: хипотермия, хипотония, хиповолемия, висок вискозитет на кръвта — все неблагоприятни за човешкото тяло състояния и особено за перспективите му за безсмъртие, и все отнасящи се по един или друг начин до него.

Не стига че беше прострелян, но и наруши почти всички медицински препоръки след това, като продължи да се бори с мъчителите си, и то преди някой да се опита да избие зъбите му. Един от лекуващите го, специалист по морска медицина, искаше да пише статия за неговия случай, но Паркър учтиво отказа предложението за безплатно лечение и терапия в замяна на сътрудничество. Понякога съжаляваше за това си решение. Често си мислеше, че тялото му така и не се е възстановило напълно след преживяната травма, защото оттогава насам усещаше зимния студ много по-свирепо, отколкото като дете или младеж. Понякога, дори в топла стая, го разтърсваха толкова силни тръпки, че часове след това се чувстваше изнемощял. Даже зъбите го боляха. Веднъж затракаха толкова силно, че му падна една коронка.

Но все пак беше жив и това беше хубаво, нали? Замисли се за старата мъдрост, че отказването от пороците не помага да живееш по-дълго, само ти се струва, че е дълго. В нощи като тази имаше чувството, че болката го е измъчвала през целия му живот.

Беше първият ден на февруари. Паркър си спомняше споровете с дядо си за зимните месеци малко след като старецът прибра момчето и майка им, и ги приюти, за да се махнат от Ню Йорк и Чарли да превъзмогне смъртта на баща си. За Паркър зимните месеци бяха декември, януари и февруари, но дядо му, който бе дошъл от друг континент, ползваше стария галски календар, в който зимата започваше през ноември, а февруари беше началото на пролетта. Десетилетията, които бе живял сред суровите зими на Мейн, и най-вече леденият мрак на февруари, не бяха разклатили ни най-малко това убеждение. Гледайки на февруари като на раждането на новия сезон, вместо бавната смърт на стария, дядото показваше степен на психологическа проницателност, която му помагаше да понесе един от най-тежките месеци в годината като предвестник на по-добри времена.

Паркър спря пред „Крунърс енд коктейлс“. Рос беше избрал бара. Паркър не беше сигурен за причината. Не можеше да се каже, че агентът познаваше заведенията в Портланд. От друга страна, Паркър вече бе свикнал с мисълта, че Едгар Рос долавя по-добре непознати ритми, отколкото се смята за препоръчително, дори за човек, пряко свързан с въпросите на националната сигурност.

Всъщност Паркър харесваше „Крунърс енд коктейлс“. Името може да беше малко непретенциозно, но интериорът го връщаше в други времена, а храната и коктейлите ги биваше. Погледна през стъклото, замъглено от топлината вътре, и му се стори, че вижда силуета на Рос в дъното. Агентът седеше пред полупълна чаша и чиния с нещо като стриди. Паркър мразеше стриди. Що се отнася до чувствата му към Рос, присъдата още не беше произнесена.

Паркър се отдръпна от прозореца. Чуваше музиката, която се носеше по улицата от „Сони“, а от другата страна на улицата виждаше фигурите, които се движеха в бара на „Прес хотел“, където някога се бе помещавала редакцията на „Портланд Прес Хералд“, преди да се премести в „Уан Сити Сентър“ през 2010. Беше влизал в хотела само веднъж, за да го огледа и да пие по едно с Ейнджъл и Луис. Стори му се приятно място да отседнеш, въпреки че също като „Крунърс енд коктейлс“ беше внимателно декорирано упражнение по носталгия. От друга страна, може би носталгията беше разбираема реакция към свят, който упорито отиваше по дяволите, стига хората да помнеха, че е приятно да отскачаш от време на време до миналото, но не и да се заравяш в него.

Една от колите, паркирани отпред, беше черен „Лексус“, в който седяха двама мъже. За да избегнат конфликти, вероятно слушаха нещо неутрално като класически рок по радиото. И двамата бяха въоръжени. Беше ги информирал, че има среща с Рос. Бяха любопитни също като Паркър. Рос рядко се вясваше толкова на север.

Телефонът на Паркър иззвъня. Той вдигна.

— Пристигна с лимузина — каза Ейнджъл, — но не с правителствени номера. Оставиха го в бара и си заминаха. Аз останах при Рос, а Луис проследи колата. Паркирана е на „Мидъл Стрийт“. Наета от частна фирма, нищо твърде лъскаво. Шофьорът е в „Старбъкс“ и играе игрички на телефона си.

Паркър затвори и оправи иглата на вратовръзката си. Мразеше вратовръзки.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Ейнджъл вдигна палец от пътническото място в колата. Поне Паркър се надяваше, че е палец. Човек никога не можеше да е сигурен с Ейнджъл.

Паркър влезе в бара.

Докато го водеха към масата, се замисли, че не знае почти нищо за Рос. Беше ли женен? Не носеше халка, но Паркър беше наясно, че някои мъже и жени с рискови професии не обичат да демонстрират семейното си положение. Може би беше разделен с жена си или разведен. Нямаше да е учудващо, предвид професията. Дали имаше деца? Паркър предполагаше, че няма, но му се беше случвало да греши за такива неща. Децата размекваха някои мъже, но за други нямаха никакво значение, освен че увеличаваха грижите им. Беше чел интервю с писател, чиято отчуждена дъщеря беше изминала хиляди километри до някакво място в Африка само за да види как баща й затръшва вратата в лицето й. Писателят оправдаваше поведението си с това, че не бил научен да се справя с „проблемни деца“, но Паркър не познаваше родители, които са научени да се справят с деца, били те проблемни или безпроблемни. Всъщност не беше точно така: познаваше няколко детски психолози, особено един, и те бяха ужасни родители.

Рос стана и му подаде ръка. Имаше пръска от сос „Табаско“ на ризата си, малка като капчица кръв от убодено с игла. Паркър не каза нищо, но се улови, че погледът му постоянно се плъзга натам, като че ли петънцето издаваше нещо значимо, което отказваше да му се разкрие.

Паркър връчи палтото си на салонния управител, но остана по сако.

— Реших, че няма да възразиш, ако си поръчам стриди, преди да дойдеш — каза Рос, когато и двамата седнаха. — Знам отношението ти към морската храна.

— Много мило от твоя страна.

Даде си сметка, че неприязънта му към морска храна се е превърнала във фобия. Сигурно би посетил психотерапевт, ако не се боеше какво ще разкрие недоверието му към мидите относно личността му.

— Какво пиеш?

— „Дюарс“ с „Дизароно“. Казва се „Кръстникът“.

— Надявам се, че това е ирония.

Паркър погледна менюто с коктейлите и намери един, който нямаше да го е толкова срам да поръча — „Журналист“, основно джин „Бомбай“ и вермут, и бутна листа настрани. Когато му донесоха питието, почти не го близна. Все още не харесваше твърд алкохол, но отдавна се беше научил, че когато се намира в компанията на човек, който пие, е добре да има нещо подобно пред себе си, дори и капка да не мине през устните му. Кафе, бира, вино, уиски, нямаше значение — фактът, че си поръчваше същото, караше другия да се отпусне, а това беше важно за добиването на информация. Е, Рос вероятно знаеше това. Ако ли не, не трябваше да работи за ФБР.

Двамата побъбриха малко за незначителни неща — за политика, за времето, за здравето на Паркър, след което поръчаха ордьоври — морски дявол за Рос, пържола за Паркър, съответно с по чаша „Ризлинг“ и „Малбек“. Сервитьорката се отдалечи. Музиката свиреше тихо, контрапункт на жужащите разговори.

— Е — попита Паркър, — какво те води насам?