Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (9)

7

Марта седеше в кафенето на хотела и четеше един от първите ръкописи, поверени на двама им с Максимилиан.

Тя се наслаждаваше на текста и изпитваше радост, задето бе проявила куража да се омъжи за Максимилиан и да основат издателство.

Прозорците на кафенето гледаха към улицата. Констанце фон Траунщайн слезе от каретата си. Щом видя берлинчанката, тя връчи покупките си на камериерката и влезе вътре.

Един келнер се опита да насочи младата княгиня към предпочитаната от нея маса, но тя бързо избра друга, по-близо до Марта. Келнерът й помогна да се настани и попита:

— Обичайното, Ваше Сиятелство?

Княгинята кимна и погледна към Марта, която се бе задълбочила в четивото си.

— Вие писателка ли сте? — любопитно попита през масата Констанце.

Марта вдигна очи. Изненадата й се примеси с лека неприязън към детинската натрапчивост на младата жена.

— С мъжа ми основахме издателство — поясни тя и се представи: — Марта Адерхолд.

— Аз съм Изабела Констанце Наги-Карой, по мъж вече княгиня Фон Траунщайн. — Тя бързо се премести при Марта. — Издателството за романи ли е?

Марта кимна утвърдително.

Келнерът донесе на Нейно Сиятелство торта „Захер“ с бита сметана плюс кафе, също със сметана, и шоколадов ликьор. Заразена от радостното безгрижие, с което княгинята се нахвърли на сладостите, Марта също си поръча кафе, този път със сметана.

— Колко вълнуващо! — продължи да бъбри Констанце, едва изчакала келнера да се оттегли. — Обичам разните истории, стига само да са дълги и да свършват добре. А най обичам да си измислям свои собствени. Правех го още като дете. — Тя говореше без прекъсване, щастлива, че Марта я слуша. — Ама сега съм омъжена. С мъжа ми обитаваме имение в провинцията. Така де, аз не живея отдавна там. Мъжът ми постоянно има задължения в Хофбург^[1]. Утре ще ме представят там. Сигурно ще ме привикват от време на време като придворна дама. Някакво разнообразие, все пак. Нали я знаете каква е.

— Кой? — Марта се обърка от толкова много информация, поднесена в забързано темпо.

— Императрицата — поясни Констанце. — Постоянно пътува: Корфу, Мадейра, любимото й Гьодьольо^[2]. Надявам се да не ме избере за придружителка в пътуванията си. Имало ужасни преходи пеш, километрични. И това на нейната възраст! — Констанце въздъхна, сякаш вече много пъти е била свидетелка на подобни неудобства.

В ресторанта влезе Вюртнер, архиварят на Операта. Посрещна го топъл аромат: уханието на току-що смляно кафе се примесваше с миризмата на пикантни ястия. Глъчката беше твърде силна за неговите уши. Никога не би влязъл на това място, ако не беше заради неговото птиченце. Вюртнер разгледа тортите и пастичките с крем, изложени в стъклената витрина, и избра торта „Захер“. Продавачката опакова парчето в луксозна хартия и се усмихна заговорнически. Вероятно смяташе, че той купува сладкото изкушение за себе си. Вюрнтер плати с точна сума и прибра тортата в чантата си. Нямаше търпение да занесе това лакомство на малката. На излизане се сблъска с Максимилиан Адерхолд, който влезе забързано в кафенето. Вюртнер се уплаши, разтърка ударената си ръка и се измъкна навън през полуотворената врата.

— Извинете, господине — промърмори Максимилиан, без да обръща внимание на мъжа с износената чанта. Търсеше жена си — портиерът му беше казал къде може да я намери. Марта го забеляза и му махна.

Княгинята, дълбоко впечатлена, наблюдаваше как двойката се поздрави с целувка.

— Максимилиан Адерхолд, моят съпруг. Княгиня Фон Траунщайн — представи ги един на друг Марта.

Констанце подаде ръка на Максимилиан. Той се поклони изискано, без обаче да й целуне ръка, и отново се извърна към съпругата си.

— Скъпа, трябва да се приготвим за заминаване.

— Нима възнамерявате вече да напуснете Виена? — разочаровано попита Констанце.

— Засега — весело отвърна Марта и започна да събира ръкописа, който беше чела.

— Но нали сте на сватбено пътешествие?

— Искаме да отидем и до Прага и Лайпциг. — Марта погледна нежно мъжа си.

Той отвърна на погледа й.

— Ще поръчам превоз до гарата. — Максимилиан се поклони на Констанце. — Моите почитания, княгиньо. — Когато вдигна очи, погледът му се спря на очите на Констанце и се плъзна към устните й. После той напусна ресторанта и тутакси забрави за този момент.

— Нямахме много време да се опознаем — обърна се Констанце към Марта. — Може ли да ви пиша?

Марта потърси празен лист от ръкописа и драсна нещо на него.

— Това е нашият адрес в Берлин.

После плати и стисна ръката на младата жена.

— Сбогом!

— А може би довиждане! — Констанце се загледа подир Марта. Така, както седеше във възголямата си рокля, княгинята приличаше на изоставено дете.

— Още едно кафе, Ваше Сиятелство? — учтиво се осведоми келнерът.

Тя кимна, но после промени мнението си.

— Не! Донесете ми хартия и мастило. Веднага трябва да напиша писмо, което да я чака при завръщането й в Берлин.