Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (8)

6

Йохан причака Флора в тъмния страничен коридор, водещ към двора. Тук младият слуга разносвач на куфари и камериерката можеха да останат поне за малко сами. Йохан хвана ръцете на Флора и ги задържа здраво в своите.

— Писах на леля — възбудено прошепна той. — Може пък да ми се издължи? Нали съм единственият й наследник. — Той я целуна, преизпълнен с надежда за общото им бъдеще.

Бяха се сближили преди повече от година, малко след като Флора бе назначена в хотела. Йохан работеше вече седма година като разносвач на куфари. Започнал беше да се труди едва петнайсетгодишен.

— Може да си имаме собствено хотелче, Флора.

Тя го погледна недоверчиво. Беше на деветнайсет, без никакви средства. От къде на къде някаква непозната жена би поискала да промени живота й към по-добро? Дори не смееше да допусне подобна мисъл, това щеше да й донесе само разочарования.

— Но не точно сега, Йохан… Сигурна съм, че още е рано.

Ала Йохан си оставаше оптимист.

— Тя ще ни помогне, в случай че не можем да продължим тук — твърдо заяви той. Флора се усмихна, думите му не я успокоиха.

В този миг ги стресна строгият глас на шефката и те се дръпнаха уплашено.

— Стига приказки! На работа! Не бива да ощетяваме гостите! — извика Ана Захер. Тази жена наистина имаше очи навсякъде. Йохан пусна ръката на Флора и двамата бързо-бързо се разделиха.

* * *

Децата на Ана бяха обядвали с част от персонала. Имаше говежди гулаш, а за десерт — щрудел с извара и ванилов сос, останал от предишния ден. Вече раздигаха чиниите, защото всички искаха да се върнат час по-скоро на работа.

Дъщеря й Ани още ядеше. Тъпчеше десерта в устата си, преглъщаше и пак тъпчеше. Сестра й правеше пируети върху гладкия кухненски под и не можеше да се нарадва на въздушната си траурна рокличка. Едуард младши крачеше надуто из кухнята с ръце в джобовете. Малкият вече знаеше, че като единствен син имаше правото да претендира за всичко това.

Ана влезе в кухнята и каза на готвача:

— Княжеското семейство Шварценберг направи за довечера резервация за трийсет души.

Готвачът вече се беше погрижил за менюто и й подаде предложенията си. Тя им хвърли поглед и остана доволна. Никакви небрежности, никакви икономии. Всичко както винаги. Кухненският персонал засили темпото. Икономката се зае с децата. Ана й отправи поглед, изпълнен с благодарност.

— Ако децата са послушни, може да ги изведете на разходка.

— Първо да си напишат домашните. Ако след това можете да се лишите от мен, бих излязла с тях, госпожо Захер — отвърна жената.

— Нещо ново за Мари?

Икономката поклати глава.

— Никой от нас не можа да каже нещо на полицията.

— Може просто да е избягала? — предположи Ана.

— Мари е толкова добро и мило момиче. — Икономката, която винаги даваше супата и надницата на малката, просто не можеше да си обясни какво се е случило.

— Предайте на госпожа Щадлер, че съжалявам. Да каже, ако има нужда от нещо — приключи темата Ана.

През това време Ани беше притеглила към себе си цялото плато с десерта.

— Достатъчно! Ще те заболи коремчето, Ани, и ще легнеш болна — смъмри я майка й.

Едуард младши допълни подигравателно и агресивно:

— Като татко.

— Ама като съм гладна? — Ани загреба нова лъжица.

— Стига! — Ана перна дъщеря си по главата и даде знак на кухненската помощничка да разтреби масата. Момичето се вкопчи с две ръце в чинията си и се разплака.

— Колко си гадна! — Едуард младши беше неумолим.

— Аз ще имам грижата — успокоително изрече икономката.

Ана напусна кухнята, изпълнена с благодарност. Децата бяха длъжни да правят каквото им казва тя. Не изискваше кой знае колко от тях, нали? Само така щеше да осигури тяхното бъдеще.

* * *

— Току-що научих, скъпа. Много съжалявам. — Катарина Шрат, придворна актриса и любовница на императора^[1], се беше завърнала рано сутринта от почивката си на остров Корфу.

Ана прегърна приятелката си.

— В двореца има само една тема: Къде ще отидем следващия път да се нахраним след вечерята при Негово Величество? — оживено заразказва Шрат. Намекваше за неприятния навик на императора да яде толкова бързо, че едното блюдо вече се раздигаше, преди подносите да са стигнали до края на трапезата. Затова след подобна вечеря повечето гости си тръгваха гладни. Бяха си създали навика след покана в двореца да вечерят при Едуард Захер и да се насладят там на вкуснотиите, които не достигаха до тях на трапезата на Негово Величество, ако изобщо бяха приготвени така добре.

Ана поведе Катарина Шрат към едно от канапетата във вестибюла, където да си поговорят на четири очи. Оберкелнерът Вагнер сервира на придворната актриса чаша от любимото й вино.

— Някои ресторанти вече се надяват да запълнят празнината. — Шрат отпи от виното си.

Ана възприе ироничния тон на приятелката си.

— „Бристол“ и „Империал“ отдавна не могат да преглътнат, че една месарска дъщеря ръководи най-важното заведение в Австрия.

Кати Шрат сложи ръка върху Анината.

— Милият ти Едуард умря от грип, преди да е навършил петдесет — тихо промълви тя. — Каква трагедия…

Ана най-сетне можеше да даде воля на чувствата си пред своята приятелка.

— Животът му дойде твърде много. И знаеш ли защо? — Тя не изчака отговора. — Защото аз поемах всичко вместо него. Да стои зад гърба на една жена, не, това не му беше по вкуса. И предпочете да умре, та да ме загризе съвестта. — Ана замълча. За първи път изпита възмущение.

— Мъжете се нуждаят от нас само когато им е удобно. Франц иска да е близо до мен, но само да съм посмяла да кажа нещо за политиката! Тогава той е само император и не желае да чува нищо.

Връзката на Шрат с императора беше уредена лично от императрицата, за да бъде сигурна, че нейното мъжленце, както наричаше съпруга си, ще бъде в добра компания, докато самата тя предприемаше пътувания, траещи по няколко месеца. Елизабет^[2] избягваше двора винаги когато й се удадеше случай.

Шрат допи виното си и се изправи.

— Трябва да вървя при шивачката, а в шест са ми насрочили репетиция с Виктор Кучера^[3]. — При мисълта за колегата очите на актрисата светнаха. Тя изфуча навън. Ана се върна на своята сцена, във вестибюла.