Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (63)

61

Този следобед те се срещнаха в „Захер“. Любовта носеше обикновена черна рокля. Обувките и костюмът на Смъртта бяха износени.

Докато тя, Любовта, седеше на обичайното си място във вестибюла и както обикновено поклащаше крак, Смъртта бродеше из коридорите на хотела. Някои от мъжете, които живееха тук, защото бяха останали без дом и родина, я викаха. Тази война беше ужасна, геройска смърт не съществуваше.

Смъртта беше кръстосвала неуморно над бойните полета, за да отвежда душите у дома. Много от тях отказваха да я последват и оставаха по местата, където бяха загинали по нечовешки начин. Други се връщаха при семействата си, защото не бяха приключили с живота си там. Волно или неволно те пречеха на любимите си хора да живеят. Хората се отказваха от възможността да бъдат щастливи. Разпространяваха се болести и епидемии.

Любовта трябваше да държи под око всички връзки, които се установяваха и отново разтрогваха. Времената бяха трудни.

* * *

Йохан, отново в ливрея, левият ръкав забоден с безопасна игла, остави куфара на Марта.

Тя се огледа в старата си стая. Флора влезе забързано.

— Колко хубаво, че отново сте при нас, госпожо Адерхолд. — Ръкуваха се. Флора й показа брачната си халка — тънка, златна, лъскава, нова-новеничка. Марта й пожела щастие и подаде бакшиш на Йохан.

Смъртта стоеше облегната на рамката на вратата и наблюдаваше тримата. Тук нямаше нищо за правене, поне засега. Осакатеният паж се радваше на добро здраве, а жена му вече не беше на възраст, в която да изложи на опасност живота си с бременност или раждане. Така че някои неща имаха и своите добри страни.

Марта седна на бюрото, на което така често беше писала през годините, когато идваше тук. Времето бе оставило следи по мебелите и стените. Огледалото до бюрото й показа една почти петдесетгодишна жена.

За миг й се стори, че усеща Смъртта да докосва лицето й. Тази среща не я разтревожи. Имаше още неща да учи, нямаше да си отиде преди това. Марта се замисли за Максимилиан и че точно войната му беше дала възможност да разгърне писателския си талант.

* * *

Любовта престана да поклаща крак, когато вратата се отвори и портиерът покани новите гости.

— Хубаво е, че ви намирам жив и здрав, Майр! — Георг се стараеше да демонстрира спокойствие и буржоазни маниери, които изобщо не бяха по вкуса на портиера. Той се поклони многократно, беше толкова щастлив, че скоро всичко ще бъде както преди.

— Радвам се да ви видя, Ваше Превъзходителство. Надявам се да сте пътували добре, господин Фон Траунщайн.

— Вече сме щели да се казваме само Траунщайн — обади се Андреас, който явно долавяше повече подробности за ситуацията, отколкото се очакваше от едно дете.

— Ами! — весело възрази Майр. — Вие сте Фон Траунщайнови и никакви разпоредби няма да променят това, малък княже Фон Траунщайн.

Насреща им се зададе Ана Захер.

— Виж ти, малкият Андреас! Одрал си кожата на татко си.

Възрастните се спогледаха многозначително. Андреас погледна баща си и протестира:

— Ама нали всички казват, че съм одрал кожата на мама!

Засмяха се.

В този момент от асансьора излезе Марта.

Георг я пресрещна, хвана я за ръцете и се обърна към Андреас.

— Искам да те запозная с един човек, Андраш.

Момченцето се приближи неуверено. Марта видя приликата му с Максимилиан. Наведе се към детето.

— Добър ден, Андреас.

— Добър ден, уважаема госпожо. — Малкият гледаше като омагьосан камъка в деколтето на Марта.

Тя разкопча верижката и я сложи на Андреас.

— Да ти носи късмет. — Спомни си за Максимилиан — този медальон винаги го объркваше. Андреас сложи ръка върху камъка.

— Още е топъл — каза той. — После ще стане топъл от мен. Тогава ще ти го върна.

Марта кимна и с мъка сдържа сълзите си.

Ана Захер се приближи към тях.

— Ела с мен, Андреас, ще ти покажа къде седяха винаги моите момчета на „Захер“. — Тя подаде ръка на детето. Андреас погледна баща си.

— Отиди с госпожа Захер. Ние няма да ти избягаме. — Това уверение настрои момчето авантюристично и то тръгна с шефката.

— Елате да пийнем по чаша — предложи Георг и поведе Марта към една маса.

Любовта ги последва.

Георг извади от чантата си ръкописа на Констанце. Марта видя хартията, която й беше толкова позната. Историята на едно изкушение гласеше заглавието на първа страница, изписано с обичайния замах на познатия до болка почерк. На втората имаше посвещение. Констанце никога не бе използвала цитати или чужди мисли. Тя просто пишеше. Този път беше изляла чувствата си в изящни, равни букви: „На Марта! На тази, която обичам“.

Наистина ли имаше връзка, която да ги държи заедно? Дори сега, след смъртта на Констанце и Максимилиан? Имаха ли право да градят щастието си върху основата, която другите двама бяха подготвили?

Неосъзнатото причинява разруха и болка.

„Може би това, в крайна сметка, няма да е объркване, а следващата крачка в хода на живота“, помисли си Марта, държейки ръкописа.

Георг сложи длани върху ръцете й.

— Животът ни дава втори шанс. Вие как смятате?

Тя кимна замислено. Струваше й се, че се познават от векове.

Смъртта наблюдаваше Любовта, която седеше до двойката, и видя отреденото им пространство. Това й вдъхна увереност. Защото какво би била ТЯ, Смъртта, без НЕЯ, Любовта…

Любовта усети погледа й.