Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (62)

60

Флора се появи в кабинета на Георг. Държеше в ръцете си писмо, над което бе разсъждавала няколко дни. Сега решението й беше твърдо.

— Да, Флора? — Георг вдигна глава от работата си.

— Йохан се е върнал от война. Във Виена е. Госпожа Захер ми писа. Той не искал да ми се обади, понеже бил останал с една ръка.

— И сега ти имаш желание да отидеш при него?

Флора кимна.

— Госпожа Захер ми предложи поста на икономка, а Йохан сега е паж.

— Не мога да конкурирам хотел „Захер“ — подсмихна се Георг.

— Но какво ще стане с Андреас? — На Флора й беше трудно да се раздели с момчето. Ако Георг започнеше да я убеждава да остане, решимостта й може би щеше да се разклати.

— Ти ще му липсваш, Флора, и ще трябва да се задоволи с баща си — отвърна Георг, имайки предвид себе си. Той беше бащата и никой нямаше да се усъмни в това. — Желая ти късмет, Флора.

„Сега наистина е подходящият момент да си тръгна“, помисли си тя и каза:

— Веднъж жена ви ме помоли да съхранявам тези ключове. — Флора подаде на Георг връзка изящни ключета. — Те са за писалището й. — Тя се поклони, както бе правила винаги, и напусна кабинета. Той се загледа изненадано в ключовете.

* * *

След смъртта на Констанце Георг не беше стъпвал в покоите й. Всичко беше така, както тя го бе оставила. Той седна на стола пред писалището. Вратата към стаята за ръкоделие беше открехната, работната маса беше празна. Чак сега му направи впечатление, че през всичките години не бе виждал там дори парче плат. Констанце не се занимаваше с ръкоделие — и все пак тази малка стая беше нейното убежище. Той се учуди, че никога не се бе замислял над това.

Георг отключи писалището и видя мастилените петна по плота и следите, където се бяха търкали гривните й. От дървото лъхаше уханието на Констанце, сякаш допреди малко бе седяла тук.

В едно чекмедже той откри книгите на Лина Щайн. Една жена на път, Дамата с воала, Ангел пазител. До тях се мъдреше екземпляр от Молитвите на един безполезен човек. Тласкан от любопитство, той взе една папка и намери в нея вестникарски статии и критики за книгите на Лина Щайн.

Между чекмеджетата имаше малка вратичка, инкрустирана с черупка от костенурка. Там се натъкна на ръкопис, завързан с шнур. Историята на едно изкушение, прочете той заглавието, и името на авторката — Лина Щайн. Прелисти го. Разпозна почерка на жена си в забележките и маркировките по полето на страниците.

Спомни си за една картина малко след раждането на Роза, която беше мярнал мимоходом: Марта и Констанце в оживен разговор на разходка в парка. Констанце си водеше бележки, които Марта отхвърляше с клатене на главата или одобряваше с усмивка.

Внезапно Георг проумя връзката и разбра, че нито за минута през съвместния им живот не е могъл дори да предположи с какво се е занимавала съпругата му, когато се оттегляше в стаите си и изчезваше за часове. А Марта е знаела. Двете жени са били много по-тясно свързани, отколкото бе предполагал. Заляха го сложни чувства: срам, гордост, обида и дълбоко уважение.

Той започна да чете ръкописа и скоро потъна изцяло в историята.

Аз се врекох пред лицето на Бога с чисто сърце, в добри и лоши времена. Поне така мислех тогава, когато встъпвах в брак, защото още бях наполовина дете. Прекалено млада, за да разбирам противоречивостта на живота. Нашепваха ми неща, които отдавна не бяха тайна в стаите на прислугата. Че бъдещият ми съпруг бил направил дете на една слугиня. Създал дете с някаква обикновена жена от народа. Дъщеря! Тя щеше да порасне и да научи кой е баща й. Щеше да предяви претенции, да отстоява правата си. Как при това положение можех да гледам спокойно в бъдещето? Как можех да се чувствам сигурна?

* * *

Ирма отвори на баща си и Андреас.

— Татко!

— Здравей, Ирма! — Той я прегърна.

— Здравей, малък Андреас. — Ирма подаде ръка на брат си.

За Георг приликата между двамата беше очевидна. Той се усмихна. Животът умееше да формира нещата и хората според вътрешните им връзки.

Андреас се притисна до крака на баща си; той почти не познаваше сестра си. След смъртта на майка им Ирма се бе появявала много рядко в имението „Траунщайн“.

Георг и Андреас я последваха по коридора към салона. Баща й остави кошница с продукти пред вратата на кухнята.

— Поздрави от Матилде. Изпраща ви някои неща от имението. Още имаме почти петдесет бежанци.

— Благодаря, татко, много мило от ваша страна, но няма да умрем от глад. Разбрали сме се всеки наш гост да носи по нещо — поясни Ирма.

От салона се появи Мари.

— Този регламент е донякъде авантюристичен, затова пък запасите ни са винаги попълнени — коментира тя.

Георг и Мари се поздравиха с ръкостискане.

— Нали ще пиете чай с нас? Добър вечер, Андреас. — Тя поведе бащата и сина към един ъгъл с мека мебел. Гарнитурата беше нова, тапицирана със синя коприна.

Явно младите жени се чувстваха добре. Пък и салонът, който от ранната вечер беше отворен за всички, вече бе обзаведен с по-изискан вкус. Хаосът от стилове и цветове беше заменен с хладна функционалност в избора и подредбата на мебелите. По всичко изглеждаше, че Ирма е помагала на сестра си в обзавеждането. Георг си спомни как навремето, нанасяйки се в замъка, Констанце бе обновила по свой вкус горните етажи.

Андреас гледаше с отворена уста двете месингови фигурки на Буда, подредени между прозорците.

Прислужницата донесе чай и сладки.

— Бихте ли отвели сина ми? Трябва да говоря насаме с дъщерите си — помоли Георг младата жена.

Тя подаде ръка на момчето.

— Ела с мен, Андреас, ще ти направим какао.

— Защо е тази тайнственост, татко? — Ирма седна на канапето до Мари.

Георг се прокашля.

— Майка ти, Ирма, е била писателката Лина Щайн.

Ирма погледна объркано от баща си към Мари, която вдигна вежди — явно й беше забавно.

— Виж ти! Значи затова се затваряше по цели дни в стаята си — удиви се момичето. Моментално си спомни за гувернантката, която по нареждане на майка й не я допускаше до личните си помещения. За светлината в майчината стая, която гореше винаги, когато се събудеше нощем и я търсеше. За отсъстващия поглед на майка си, когато напускаше покоите си след часовете, прекарани там. Като дете Ирма винаги бе копняла за вниманието на майка си. По-късно се беше отказала от тази мечта.

Георг продължи:

— В последната си книга Лина Щайн разказва историята на млада годеница, която научава за извънбрачното дете на своя годеник и не може да понесе тази мисъл.

Мари се заслуша по-внимателно.

— Тя описва как моли за помощ свекъра си. Той възлага работата на един сводник, който отвлича детето от улицата.

— Искаш да кажеш, че разказва историята на Мари? — учуди се Ирма.

Георг кимна.

— По-нататък описва как страда, когато научава за изчезналото момиче. По онова време имаше поверие, че…

Мари го прекъсна, преди да е завършил изречението си.

— Ама моля ви се, това е типично за жена ви. Искаше винаги да е в центъра на събитията. А сега поема и отговорността за моето отвличане?

Тя се засмя, сякаш се забавляваше, обаче не беше ясно дали изпитва облекчение, или е настроена войнствено.

— Аз преживях гробницата и искам всичко да остане, както си е. — Тонът на Мари не оставяше място за съмнение, че не проявява интерес към по-нататъшните разкрития от книгата на Констанце. Погледът й накара Георг да замълчи.

Ирма поглеждаше ту към единия, ту към другия. Понятие си нямаше що за вина е поела майка й. Да опише съдбата на Мари в роман или наистина да носи отговорност за нея?

На вратата се позвъни.

Прислужницата въведе Лехнер. Георг не бе виждал полицая след осъждането на Винсент Захариас. Явно беше преживял успешно войната.

— О, гости — свойски изрече Лехнер, сякаш той беше домакинът тук. Георг се изправи и повика Андреас. Беше казал всичко и не възнамеряваше да продължава разговора в присъствието на инспектора.

— Не е нужно да бягате заради мен, господин Траунщайн. — Лехнер тържествуваше, че Георг вече няма право да носи благородническата си титла. — Може да си побъбрим за новата обстановка — надуто предложи той.

— Чух, че са ви повишили в полицейски съветник — отвърна Георг.

— Младата дама „Република“ в крайна сметка иска да бъде ухажвана не само от старите господа, но и да бъде прегръщана от младите сили.

Георг пристъпи към него.

— Корумпираните ви услуги към стария режим не са забравени. Имате думата ми по въпроса!

Лехнер се наведе към Георг.

— Старите връзки трябва да бъдат разбити, в противен случай никога няма да поникне нещо ново. Имате думата ми по въпроса!

Двамата се измериха с поглед.

Георг хвана сина си за ръката и се отправи към изхода. След тях тръгна и Ирма. Мари ги последва и на излизане заповяда:

— Поръчайте си чай, Фриц!

Георг осъзна, че сега дъщеря му живееше в обкръжението на този човек.

— Имаш ли планове за бъдещето, Ирма? — попита я на вратата той.

— Може би ще пиша за някой вестник — ентусиазирано отвърна тя.

— Ирма е много талантлива ръководителка на дискусии. Наминете някоя вечер, ще останете изненадан — покани го Мари.

Отдавна трябваше да го направи. Стана му неудобно заради този пропуск.

— С удоволствие. — По очите на Ирма разбра, че не му вярва, и потвърди: — Ще намеря време.

Георг целуна дъщеря си по челото. Той можеше да разчита на самочувствието й, на силата й да взема решения и на чувството й за справедливост, което, както се надяваше, бе научила в бащиния дом.

Подаде ръка на Мари. Тя погледна Андреас и се наведе към него.

— Чао, малко мъжленце!

— Мари — изрече момчето. Харесваше я.

Ирма задържа баща си.

— Как смяташ, татко, възможно ли е майка наистина да е сторила онова нещо?

— Не знам, Ирма. — Той се поколеба. — Така и не се опитах да опозная истински майка ти. Много съжалявам за това.

 

 

Когато сестрите се върнаха в салона, завариха Лехнер седнал на мястото на Георг. Полицаят коментира хапливо:

— Принуден беше да се откаже от титлата, но продължава да се смята за нещо специално.

Ирма не обичаше Лехнер да прави злобни забележки по адрес на семейството й и веднага се намеси:

— Всеки човек е нещо специално. Нали в крайна сметка живеем, за да се променяме към по-добро.

На Лехнер му доставяше удоволствие да ядосва „княгинята“, както обичаше да нарича Ирма.

— Аз пък не вярвам, че човекът е способен да се променя — провокира я той.

— Защото по цял ден преследвате ужасни типове, господин Лехнер! — не му остана длъжна тя.

— Край! — Мари беше доволна от посещението на баща си. Несъмнено той принадлежеше към един отмиращ вид. Тя отиде до грамофона и потърси сред плочите някое подходящо парче. — Не се занимавайте повече със старото. Ще дойде нещо съвсем ново.

Ирма погледна възхитено сестра си.

Кратък шум и дращене, после започна музиката: Прелюдии от Лист.

Лехнер се унесе в мелодията. Готвеше се за времето, когато мъже като него щяха да държат здраво в ръцете си този град.