Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (61)

59

От 1916 година портретът на император Франц Йозеф беше драпиран с черен креп. Войната свърши и последният император Карл I избяга със семейството си в чужбина, след като бе принуден да обяви капитулацията на империята. Страните, досега във владение на Короната, се превърнаха в независими държави. Борбата на Винсент Захариас за независимостта на чешката нация се реализира — заедно със Словакия тя основа самостоятелната държава Чехословакия със столица Прага. Само след години тази държава щеше да бъде анексирана от Хитлеристка Германия и да бъде разрушена в една нова война. След края на войната Чехословакия щеше да тръгне по социалистически път. Идеята щеше да се провали. Чехия и Словакия щяха отново да се разделят, за да се срещнат пак, вече като две суверенни държави, в Европейския съюз. А после да се разочароват и от него и…

* * *

Ана вървеше по коридорите на своя хотел. Повечето стаи бяха заети от офицери на път към дома. Някои бяха загубили всичко и вече нямаха дом. Всички се чувстваха безполезни и обезчестени, бяха разрушени физически, душевно или и двете.

Ана бе загубила почти цялото си състояние в тази война. Шустер беше вече покойник. Тя бе овдовяла отново, без да е била омъжена.

В една празна стая погледът й попадна върху огледалото. Тя се спря и се заразглежда. Спомни си мечтите от девическите години, как си беше представяла този хотел и как го бе получила.

„Да, вярно е, че човек сам прави бъдещето си“, гордо помисли тя, нали сама го бе доказала.

„Но щом е така“, внезапно я споходи прозрение, „значи всички ние сме повикали в мислите си тази проклета война — нали Духът стои в началото на Сътворението.“ Ана потрепери.

Във фоайето седяха завръщащите се фронтоваци и убиваха времето с игра на шах, карти или зарове. Някои спяха от изтощение по креслата. Мнозина от тях бяха някога част от момчетата на „Захер“.

Катарина Шрат подреждаше пъзел. Ана седна до нея.

— Франц Йозеф винаги е бил против войната. Всичко стана много по-лошо, отколкото си го бе представял. Добре че не доживя да го види — промърмори бившата актриса от Императорския театър и намести едно късче от голямата картина, която, когато станеше готова, щеше да изобразява „Пратера“ в мирни времена. Кучетата на Ана се протягаха в краката й, изнемощели от старост.

— „Лафройг“… „Бери Брос & Ръд“^[1]… бутилирано… 1908 — треперливият глас на Семере сякаш акцентираше върху печалните събития.

Майр поклати съжалително глава.

Унгарският бонвиван задържа върху езика си благородната напитка и се опита да отгатне:

— 1904-та?

— Почти, любезни графе. „Лафройг“. „Бери Брос & Ръд“. От 1903-та.

— За нищо не ме бива вече, Майр. — Семере махна с ръка като някой сълзлив старец.

— О, не, любезни ми графе, това е само неразположение, временно явление, както и обстоятелствата са само временни. — Майр се поклони пред компанията и отиде на рецепцията.

Семере понечи да се изправи, за да се прибере в апартамента си, но Ана го задържа.

— Поседете още малко с нас, Семере. — Тя даде знак на Вагнер да донесе уискито.

Унгарският бонвиван се накани да протестира.

— Разбира се, че ще ви дам кредит, изобщо не се опитвайте да ми противоречите. — Това се бе превърнало в ежедневен ритуал между двамата, за който Ана не съжаляваше. Защото тя не можеше да изгони ей така тези, които в мирно време носеха пари на заведението.

Обърна се към Вагнер.

— Помните ли, Вагнер, как с покойния ми мъж ви видяхме във вариетето и ви вербувахме? Беше в началото на 90-те — припомни тя старата история на верния си оберкелнер.

Вагнер засия.

— Сякаш е днес, уважаема госпожо!

Ана вдигна чаша.

— За наше здраве!

— За вашето безкрайно любезно гостоприемство, мила госпожо Захер. — За момент Семере се събуди за нов живот и захвана да флиртува. — За непреходната ви красота и несравнимия ви чар!

— Да си хубава като младо момиче е благоволение, но да останеш симпатична като стара жена — това трябва първо да си го заслужиш. — Ана изрече тези думи с вдигната чаша пред цялата компания.

Вратата се отвори. Във фоайето нахлу студен вятър.

В хотела влезе мъж, завръщащ се от фронта, изпосталял, с трескави очи. Всички погледи се насочиха към него.

— Йохан! — Шефката се изправи. — Уиски за завръщащия се, Вагнер. Веднага!