Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (60)

58

„Позиционната война вилнее без прекъсване и е ненаситна като всеяден Молох. Дори когато обстрелът най-после затихва и войникът вдига обнадеждено глава, газът го убива коварно.“

Записките и статиите на Максимилиан от фронта пристигаха всяка седмица. Марта веднага ги предаваше за набор на Менинг.

„Отпечатваме всичките ти текстове, скъпи Макс“, писа му тя. „Всяка твоя дума е на място и пресъздава ужаса, който преживяваш.“

Войната обхвана цяла Европа.

В Австро-унгарската империя стотици хиляди бягаха от страните в състава на Короната, от плячкосването на тяхната собственост, от етническите издевателства, от погромите. В имението „Траунщайн“ също дойдоха бежанци. Георг ги настани в училището. Когато мястото там свърши, той създаде условия да бъдат подслонени в страничните крила на самото имение. Медицинският пункт беше пълен, лекарят и акушерката се трудеха денонощно. Матилде помагаше, където имаше нужда.

„Вече сме подслонили близо сто души, изгонени от техните земи“, писа Георг на Марта. „Ширят се тиф и други смъртоносни болести. Единствено благодарение на връзките ми с добри приятели все пак успявам да организирам превързочни материали и медикаменти.“

„Берлин е пълен с осакатени мъже, завинаги белязани от войната“, отговори му Марта. „Имам чувството, че светлината е угаснала, че сме прекрачили границите на човечността. Как ли ще изглежда мирът, който всички очакваме?“

* * *

Като военен репортер Максимилиан обхождаше френските бойни полета и търсеше спойката, която крепеше тази война, разговаряше с обикновените войници и с техните офицери.

Мъжете, които в мирни времена бяха безименни, във войната се превръщаха в бойци от едно подразделение, от едно борещо се тяло. Те се чувстваха извисени, защото бяха получили власт над живота на другите мъже оттатък окопа.

„Те не познават своя враг, обаче го мразят, защото им е казано, че тези тук или онези там са техни врагове. Започне ли веднъж, войната трудно може да бъде спряна. Защото, за да водят войната и да издържат, мъжете са изключили всякакъв разум, потиснали са всякакво чувство. Свирката на офицерите заповядва на войниците да влязат в битка. Ала никой мъж, надарен с разум, няма да допусне да бъде изпратен на смърт от една свирка.“

Максимилиан пишеше ли, пишеше. Когато беше на защитено място, блъскаше на пишещата машина. Когато лежеше при войниците в окопа, пишеше на ръка в бележниците си. После ги изпращаше у дома, на Марта. Искаше по-късно да ги даде на сина си, за да се поучи от тях.

През лятото на 1918 година, в третата битка за Фландрия, граната разкъса Максимилиан.

Когато той и другарите му чуха свистенето на летящия снаряд, когато разбраха колко чудовищна е гранатата, когато осъзнаха, че тя неминуемо ще ги уцели, те за миг проумяха цялата перверзия на своето съществуване.

Части от тялото на Максимилиан и мокра пръст се пръснаха на метър височина. Кървавите парчета месо, за които вече не можеше да се каже дали са от него или от войниците до него, паднаха обратно в кратера. Те бяха избавени.

Те бяха избавени от живота си и от бойното поле, на което убийствата продължаваха, все едно нищо не се бе случило. Един варварски Екзодус.^[1]

Не беше съдено на душата на Максимилиан да се срещне със Смъртта сред касапницата, погълнала толкова много войници. Неговата натежала от горчилка душа отлетя на едно тихо място, та най-сетне да намери покой, а по-късно щеше да последва виковете на другите, докато се съединят, и всички пак щяха да говорят на един език.

* * *

Марта получи кашон с личните вещи на съпруга си. Освен пишещата машина, бележниците и ръкописите тя намери и плик със снимката на сина му, ръчния часовник и брачната халка.

Беше петък.

За първи път в живота си на зряла жена Марта запали седемте свещи на менората, която бе стояла на перваза на прозореца през всичките тези години. После натроши филия хляб и се замисли за Максимилиан, който търсеше мита във всяко нещо. „Трябва да разгадаем старите легенди, за да разберем кои сме наистина“, й бе казал веднъж той.

Пощальонът донесе на Георг цял кашон, пълен с писма. Повечето бяха за семействата на бежанците, но едно беше за него. Той позна почерка и се оттегли в тишината на кабинета си.

Така научи за смъртта на Максимилиан. През годините Марта му бе изпращала неговите статии и съчинения. Георг познаваше писателя Максимилиан и не знаеше нищо за човека Максимилиан. Скоро Андреас щеше да навърши четири години. Момчето нямаше да познава родния си баща.