Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (6)

4

Марта и Максимилиан Адерхолд, младите издатели от Берлин, закусваха. Марта се хранеше с апетит.

Тази сутрин Максимилиан се беше събудил трудно и с радост би останал по-дълго в леглото. Но и двамата бързаха да отидат в кафене „Гринщайдъл“, само на пет минути пеша. Искаха да се срещнат с Херман Бар^[1], великия поет на Виена. Максимилиан беше във възторг от литературните му критики и статии. Надяваха се да им даде съвети за издателството и да убеди някои млади писатели да публикуват при тях.

Гледана от Берлин, столицата на Хабсбургската империя блестеше от изобилие на творчески индивидуалности. Литераторите, художниците и архитектите бяха млади, не повече от трийсетгодишни. Както изглежда, тези творци бяха търсещи натури на съвършено професионално ниво. Такъв беше ентусиазираният анализ на Максимилиан — и той увлече Марта.

По време на нощните си разходки из берлинския парк „Тиргартен“ бяха решили да не поставят никакви ограничения пред издателството си. Искаха да бъдат изразители на модернизма, свободни в естетическите си решения, да пробват накъде ще ги поведат симпатиите и талантите им.

Марта и Максимилиан се бяха запознали преди малко повече от половин година в читалнята на университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където Марта, която не беше допусната да следва, понеже бе жена, извличаше от книгите онова, което й отказваха в аудиториите.

Още от първия миг тя изпита неудържимо влечение към този мъж със светли очи, но имаше търпението да изчака поканата му за разходка. С книги под мишница крачеха бавно по Унтер ден Линден^[2], през Бранденбургската врата към „Тиргартен“. Максимилиан й разказа за собствените си текстове и обеща да донесе нещичко на другия ден. Изминаха по няколко пъти всички заплетени пътеки, докато се стъмни. После Марта взе файтон и се прибра вкъщи.

Марта Грюнщайн бе напуснала бащиния си дом в Бремен. Теглеше я към Берлин, родното място на покойната й майка.

Артур Грюнщайн бе отпуснал на дъщеря си време, което да прекара без брачни или семейни задължения. Според него не подлежеше на обсъждане, че по-късно ще й намери мъж, подходящ да наследи неговия бизнес с вносни стоки. Дотогава Марта можеше да се развива според собствените си желания. В плановете си той не включваше възможността тя да се влюби и да взема самостоятелни решения.

Марта не изпитваше угризения на съвестта, докато ковеше общото им бъдеще в дните, прекарвани заедно с Максимилиан. Тя имаше усещането, че животът й редом с този талантлив мъж придобива смисъл. Баща й беше забогатял от търговията с отвъдморските страни, а голяма част от парите му щяха да бъдат нейната зестра. Достатъчно, за да основе собствено издателство — и да живее доста добре, докато тези пари започнат да носят печалба.

След като прочете всички незавършени текстове на Максимилиан и изказа критиките и похвалите си по тях, той се почувства забелязан и разбран от тази жена, с три години по-голяма от него.

Марта, която иначе действаше сдържано и по план, отблъсна мисълта за евентуалното разочарование на своя баща. Той си имаше бизнес. Беше го основал на младини, а сега и тя искаше да направи същото. Освен това баща й се радваше на отлично здраве. Можеше още дълго да осъществява мечтите си, вместо да повери бизнеса на зет, който евентуално да не бъде така ловък като него. Максимилиан беше напълно непригоден по деловите въпроси. Марта бързо бе разбрала това. Нека баща й да си потърси платежоспособен наследник, без да изпитва угризения на съвестта и без да се съобразява с фамилията — ако изобщо възнамеряваше да отстъпи фирмата на друг. Марта си беше изградила концепция и бързаше да я подкрепи с факти, преди някакви скрупули и нови хрумвания да я отклонят от плановете й или пък да допусне намесата на баща си.

Протестантът Максимилиан и еврейката Марта сключиха граждански брак. В живота им не трябваше да играе роля нито едната, нито другата църква. Току-що беше излязло на мода понятието „атеист“. Не, двамата не се чувстваха като безбожници. Напротив, те искаха да дадат простор на божественото, което според тях се отразяваше най-добре чрез изкуството. След бракосъчетанието бяха заминали за Виена, за да се свържат с нещо, което още нямаше нито форма, нито съдържание, а беше само предчувствие.

Така горе-долу обясни Марта нещата на баща си в едно дълго писмо, написа го във влака веднага след потеглянето му от гарата и го пусна в Дрезден. Угризенията я налегнаха в момента, в който подаде монетите на пощенския служител.

А сега, в тази първа сутрин, Виена беше обвита в мъгла. Всичко изглеждаше лепкаво, непрогледно.

Максимилиан подуши кифлата и я върна в кошничката. Още не можеше да яде. Имаше тази слабост — да мечтае предварително за нещата, а после да се разочарова от тях. В такива моменти Марта поемаше предизвикателството да съхрани оптимизма си и да не губи от поглед целта. Беше твърдо решена да не се връща в Берлин с празни ръце. Баща й беше бизнесмен и можеше да бъде убеден само с резултати.

И така, в първата сутрин в чуждия град всеки следваше смълчан хода на мислите си. Максимилиан забеляза огромната тъга в очите на келнера, който им доля кафе.

— Да не би да ви е зле? — Той в никакъв случай не желаеше да бъде обслужван от човек, правещ нещо против волята си.

— Тази нощ — с треперещ глас подзе келнерът — почина господин Захер младши… нашият патрон.

— Божичко! — възкликна Марта.

— И как тъй? — полюбопитства Максимилиан, в крайна сметка можеше да става дума за убийство.

— Грипът — отвърна келнерът. — Разбира се, не искаме да тревожим гостите с тази новина. Желаете ли нещо друго, моля?

Максимилиан и Марта поклатиха едновременно глави. Как биха могли да поръчат още нещо при тези обстоятелства?

Келнерът се оттегли с поклон.

Максимилиан се втренчи в съпругата си.

— Намираме се под един покрив с мъртвец — с неподправен ужас констатира той. — Трябваше още при пристигането да ни кажат, че директорът е на смъртно легло.

— Нямаше да се преместим в друг хотел, Макс. Добре че не знаехме. — Марта изрече тези думи с ясен глас, който винаги използваше в критични моменти, но дълбоко в себе си и тя беше уплашена. Един човек беше умрял само на няколко метра от тях през първата нощ от сватбеното им пътешествие.

Любовта се бе настанила на масата срещу тях. Тя не можеше да се мери със Смъртта. Вместо да изпитват любов, хората се плашат от Смъртта. Тя ги възбужда и вълнува. В нейно лице човекът вижда могъща сила и власт. Макар че — тук Любовта сбърчи умислено чело — нали всъщност се говори за силата на любовта? И не е ли казано: „Защото заплатата на греха е смърт, а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ“^[3]? Въпреки това Любовта се чувстваше стояща по-долу от Смъртта. Поне тук и сега. Но тя щеше най-после да се еманципира! Защото тя е самият живот, а Смъртта е алфата и омегата на един живот, изживян в любов. Тъй трябваше да бъде. Това трябваше да почувстват най-сетне човеците. Именно в този дух щеше да се посвети тя на своята мисия.