Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (59)

57

Йозеф фон Траунщайн отпрати болногледачката от стаята си и сам придвижи инвалидната количка до шкафа — там, където съхраняваше ловните си оръжия. За шейсет години беше убил почти трийсет и пет хиляди парчета дивеч — това бяха повече от две на ден. Най-значимите черепи бяха изложени в коридорите и в трапезарията. Те щяха да останат запазени за поколенията.

„Властта има нужда от кръв. А с кръвта се оттича и властта“ — помисли си Смъртта.

Старият княз се замисли за войната — нищо добро нямаше да излезе от тая работа. Той посегна към оръжието, което винаги беше заредено, и с трепереща ръка сне предпазителя. Още го биваше. Тикна дулото на пушката в устата си. Усети вкуса на метал и изгорял барут… „Как съм могъл да се заблуждавам така“, помисли си той… И натисна спусъка.

Констанце чу изстрела, докато се бореше за детето си. Този път раждането беше още по-болезнено, отколкото при дъщерите й, и съпроводено със страх.

Смъртта посрещна душата на възрастния мъж, която желаеше само едно: най-после да намери покой.

Любовта седеше на стола до масичката с принадлежностите за ръкоделие на Констанце. Надяваше се, че няма да се наложи Смъртта да идва тук.

Долу Георг нахълта в стаята на баща си. Призля му, притисна кърпичка към устата си и повика слугите.

От часове Георг сновеше неспокойно из кабинета си. Мислеше за недостойната смърт на своя баща, за детето, което щеше скоро да се роди, и за Констанце, която се измъчваше.

Много след полунощ най-сетне къщата бе огласена от плача на новороденото. Георг изскочи от кабинета и се втурна по стълбите. Насреща му се зададе Флора.

— Момче е. Но жена ви губи много кръв.

Той се качи забързано. Влезе в стаята на Констанце и завари една прислужница да сменя кървавите чаршафи. Акушерката му връчи детето и отиде да помогне на лекаря.

Георг огледа новороденото момченце. За миг му се стори, че вижда усмивката на Марта. Отвърна й също с усмивка.

Констанце го повика с немощен глас. Той се приближи и понечи да й подаде сина, ала ръцете й нямаха сила. Тя докосна само стъпалата на детето и ръцете на Георг. Това докосване беше като от крила на пеперуда.

— Какво е станало… Чух изстрел… — тихо попита тя.

— Татко е мъртъв.

Констанце замълча. В нея се бореха спомените и чувството за вина.

Любовта видя как Смъртта влиза в стаята и поклати глава. Смъртта седна до нея.

— Нали ще го обичаш както трите ни дъщери?

Георг кимна, подаде бебето на акушерката и седна край леглото на жена си.

Любовта продължаваше да се надява, че всичко ще се обърне. Смъртта се спотайваше на заден план.

— Прощаваш ли ми, Георг? — Констанце за първи път наричаше мъжа си по малко име. — Трябва да ми простиш. Моля те, Георг! — горещо настоя тя. Молбата й нямаше предвид само изневярата, а и една стара история, за която бе запазила мълчание.

Той кимна повторно.

— Трябва да го кажеш, моля те, кажи го. — Гласът й вече звучеше като обвит в мъгла.

— Прощавам ти. — Разбира се, че й прощаваше. Само да можеше да прости и на себе си…

— Благодаря ти, Георг! — Тя се усмихна, умирайки.

Смъртта погледна Любовта. Знаеха си, че ще се случи така — знаеха го още на онзи 28 ноември преди двайсет и две години. Какво се беше променило оттогава?

„Жените са се променили“, помисли си Любовта. Жените бяха станали по-смели, бяха открили своите потребности и започваха да ги отстояват. А когато жените се събудят и напомнят на мъжете си, че заедно могат да излязат от безкрайната игра на сила и безсилие, тогава ще се сложи край и на убийствата по бойните полета. Тогава всички ще се опомнят, че са един народ, че има само един Бог. И този Бог са те, всички те.

Марта остави телефонната слушалка и отиде в стаята за гости, където спеше Максимилиан. Той се събуди и разбра, преди тя да му е съобщила новината.

Георг се взря в Андреас. Най-напред много момичета, беше казал той на Констанце преди безкрайно много години… Имаме време и за момче.

Влезе Флора. Очите й бяха зачервени от плач.

— Ще повикам дойка.

Георг продължи да гледа новороденото момченце.

— Да… май ще имаме нужда от дойка. — Той й подаде Андреас.

Флора го пое предпазливо.

— Ще направя всичко, за да понесе по-лесно загубата на майка си.

Георг кимна. Изобщо не му мина през ума да повери отглеждането на детето на Максимилиан.

* * *

Погребението на Йозеф се проведе според обичая с огромен брой опечалени гости. Погребението на Констанце се състоя ден по-късно в най-тесен семеен кръг.

После Георг телефонира на Марта и узна, че Максимилиан решил да замине за фронта като военен кореспондент, за да разказва от собствен опит за ужасите на войната.

— Той иска снимка на сина си — предаде молбата му Марта.

Георг обеща да изпрати и й разказа как Констанце се е сбогувала с живота и колко важно е било за нея да се сдобри с него.

В нощта преди заминаването на Максимилиан Марта имаше чувството, че Констанце е дошла да я види.

Двете не разговаряха. Не беше необходимо. Констанце се наведе над Марта и я целуна, както я бе целунала на онази Нова година. Обичам те, Марта, обичам те, както може да се обича само един човек.