Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (58)

56

Беше слънчев ноемврийски ден. Болногледачката бе увила стария княз в одеяло и го беше сложила на завет до павилиона.

Йозеф се наслаждаваше на тишината.

Върху лицето му падна сянка. Да не би да беше дошло време болногледачката да го върне в тъмнината на неговите покои? Старецът отвори очи.

Лицето над него беше с гръб към светлината, така че не можа да го разпознае, само усети как в скута му тупна нещо тежко.

— Връщам го с благодарности! — Князът позна гласа на Мари Щадлер.

Тя се приближи. Сега той видя лицето й, усмивката й.

— Животът ми не можеше да започне по-добре. — Тонът й беше триумфиращ, Мари бе в разцвета на силите си.

А той беше старец.

— Когато плъховете изпълзят от дупките си, значи идва краят — отвърна той, преизпълнен с омраза. Усещаше в скута си своята кесия с парите.

— Плъховете! Всичките ви пари вече не могат да направят нищо срещу тази напаст — весело подхвърли тя.

— Трябваше да попреча на раждането ти, да изтръгна детето от утробата на оная слугиня.

— Обаче сега съм с вашата кръв. — Тя се завъртя кокетно. — Мари фон Траунщайн! Не, всъщност не ми харесва. — Тя заби върха на чадъра си между краката му. — Свършено е с твоя род, дядо!

Той изстена от болка и се надигна. Искаше да издраска лицето й, но тя беше по-бърза и ритна инвалидната количка, която заподскача по пътеката и след няколко метра се обърна.

Мари отвори своя „мандарински“ чадър за слънце. Един обожател й го беше донесъл от Шанхай. Запъти се обратно към замъка. Най-после се бе отървала от онази кесия.

Зад нея князът започна да вика за помощ. Двама градинари го чуха и с общи усилия го върнаха в количката.

— Ирма! — Въпреки напредналата си бременност Констанце слезе забързано по стълбите. Дъщеря й стоеше с Георг във вестибюла, вече с палто, багажът й бе на вратата.

— Майка ми ще има дете от друг мъж, вече няма да можете да ме омъжите според ранга ни. Следователно няма нужда да участвам повече във вашия фарс — разгорещено заяви Ирма.

— Какво правим ние с майка ти, е едно. Семейството обаче е проблем на всички нас. — Гласът на Георг прозвуча спокойно и разсъдливо както винаги.

— Семейство ли? Защо навремето не си се погрижил за Мари и майка й? Те също са семейство — гневно отвърна Ирма. Изведнъж момичето заприлича на стария княз. Георг се стресна.

Матилде стоеше горе на стълбите. Ако Ирма осъществеше решението си, тя щеше да остане сама.

— Защо настояваш да си тръгнеш, Ирма? — опита се да я умилостиви Констанце.

— Да, защо ли, майко!… Защото тази къща е един ковчег.

— Но къде ще отидеш, дете? — загрижено попита Констанце.

Входната врата се отвори със замах. Появи се Мари.

— При мен!

— При сестра ми! — тържествуващо обяви Ирма.

Остра болка прониза Констанце.

Мари взе куфара и подаде ръка на сестра си.

Прощалната сцена доставяше удоволствие на Ирма.

— Жал ми е за детето, че ще се роди в този ковчег.

Матилде потрепери.

Георг се помъчи да спре дъщеря си, ала тя се измъкна от ръцете му и се тросна:

— Да не искаш да ме държиш затворена, както Вюртнер е държал Мари?

Шокиран, Георг отстъпи крачка назад и освободи пътя. Ирма и Мари си тръгнаха.

Родилните болки бяха започнали. Констанце приседна на стълбите.

— Акушерката! — простена тя.

— Майко! — дотича Матилде. Георг се втурна към телефона.

* * *

Ирма сложи куфара си в багажника. Мари й отвори вратата откъм мястото до шофьора. От три седмици тя караше двуместна кола.

Смъртта огледа автомобила. Съжаляваше, че не може да придружи двете жени до Виена. Това би й доставило удоволствие.

Когато се слегна облакът прах след заминаващата кола, Смъртта съзря Любовта, която й махаше.

— Не може ли да си разделим задачите? — провикна се отдалече Любовта.

— Но ние имаме различни мисии, любима моя — отвърна Смъртта, която намираше това обръщение за много оригинално.

— Искам да кажа, вие да се ограничите с едната душа и да оставите другата на мен. — Тя я погледна умоляващо.

Смъртта съжали, че изобщо й бе отговорила. Любовта се заблуждаваше, приемайки, че действията на Смъртта могат да бъдат ограничавани. Би трябвало отдавна да е наясно по въпроса. При Любовта нещата стояха различно. Тя беше енергия, неограничена енергия. Смъртта пък беше превозно средство, което съпровождаше душата отвъд завесата на живота.

— Значи, вие ми отказвате съдействие — разочарова се Любовта. Смъртта скръсти ръце и се взря напрегнато в синьото небе. Не искаше да се кара с нея… „Тази война ще побърка дори нас“, помисли си тя.

Матилде коленичи пред майка си. Констанце погали най-малката си дъщеря по косата.

— Моля те, прибери се в стаята си, Матилде. — Момичето се поколеба, после се откъсна от майка си и изпълни желанието й.

Болките бяха толкова силни, че Констанце не можеше да се изправи и остана да седи на стъпалата. Георг седна до нея. Тя го хвана за ръката.

— Искам това дете да е наше.

* * *

Георг беше станал много тих и вглъбен през дните, когато се страхуваше за живота на приятеля си и се разяждаше от вина заради ареста му.

С Винсент заедно се бяха присъединили към Лигата на мира, бяха станали членове в една и съща ложа. Семействата Траунщайн и Захариас се срещаха редовно по празници и рождени дни. Приятелството им бе сякаш всеобхватно, богато на нюанси, сериозно и весело, проникновено и задължаващо. Когато забеляза, че между Мари и приятеля му се очертава любовна връзка, Георг издейства от императора благородническа титла за Захариас, за да не загуби политическия си съратник, и същевременно се консултира с главния дворцов церемониалмайстор за подходящ брак. Никога не забрави погледа на Винсент, когато му представи списъка на възможните кандидатки за женитба. Захариас му беше прекалено верен и предан, за да протестира. Напротив, дори го помоли за съвет коя от фамилиите би предпочел сам.

Георг посъветва приятеля си, извървя с него всички необходими стъпки и стана свидетел при бракосъчетанието му. По това време Винсент вече беше барон Фон Захариас.

Ала Георг бе пропуснал да забележи колко е страдал неговият другар. Защото в действителност Винсент се чувстваше използван от него.

В безконечните им дискусии за политическото бъдеще на страната Георг не се беше опитал дори един-единствен път да разбере въжделенията на приятеля си. И още по-лошо — той атакуваше с аргументи копнежа на Винсент за суверенна чешка държава, понеже се смяташе за по-умен.

Сега осъзна, че в отношенията с приятеля си бе потъпкал основния си принцип — че всички хора са равни. „Проявявах надменност, провалих се като човек“, повтаряше си той.

Ето защо Георг беше твърдо решен да остане верен на Констанце и на техния брак. С този жест искаше да изкупи горделивостта си. Той щеше да обича детето както трите си дъщери. Заклел се бе пред себе си да го направи, а сега го обеща и на Констанце.