Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (57)

55

Военната машина се беше задвижила и Смъртта имаше работа от сутрин до вечер. Цели местности — обезлюдени. Човешки тела — осакатени, разкъсани. По изоставените бойни полета лежаха трупове на коне с извадени черва. Над мъртвите кръжаха грабливи птици.

Максимилиан си спомни за Теория и техника на романа от Шпилхаген и за въпроса, който не искаше да обсъжда с Марта преди две десетилетия: Дали писателят, човекът на изкуството… е откривател, създател на нещо ново, непознато досега, което се ражда само чрез него… Или той просто намира нещо, което всеки би могъл да открие? Максимилиан разсъждаваше върху причината и следствието. Дали хората на изкуството не бяха предизвикали Содом и Гомор в картините и текстовете си, които бяха създали много преди избухването на войната? Дали бяха повикали Апокалипсиса, така че той да се материализира и да бъде конкретен както сега? Дали картините за края на света не бяха проекти за едно бъдеще в невидимото пространство на човешкото съществуване? И трябваше ли сега всички те да преживеят тези ужасяващи картини?

А след това дойде и въпросът за силата на човешкото мислене — и за отговорността на човека за неговото мислене.

* * *

— Защо ни изостави Бог? — изстена Любовта пред лицето на опустошението. А Смъртта, която сега я срещаше много по-често, отколкото в мирно време, отвърна:

— Човекът се изостави сам. Той е собственият си убиец. Аз съм просто Смъртта.

Любовта и Смъртта работеха ръка за ръка, често върху един и същ човек. Бързите сватби и бързите годежи бяха ежедневие. Мъжете и жените искаха да се обвържат в последния момент — усещаха, че не им остава много време.

Йохан също се бе замислял да се ожени за Маргарете, но не можеше да се реши, защото през всичките тези години беше независим. А сега да се обвърже толкова прибързано?

Йохан заминаваше на война с твърдото намерение да се върне. После щеше да преосмисли бъдещето си. Така писа той на Флора. През шестте месеца до избухването на войната не бе успял да я забрави и постоянно се питаше дали това, което бе планирал с Маргарете, наистина можеше да замени онова, което чувстваше към Флора.

* * *

— Сега е настанен във Франция. — Флора отвори писмото от Йохан. Констанце кимна. Беше се задълбочила в работата си. — Пише, че не се вижда решение на хоризонта. Изглежда, всичко се обърква все повече и повече — сподели камериерката и зачете тихо нежните думи и спомени, с които винаги завършваха писмата му.

Констанце се взираше замислено в пространството. Чуваше думите на Максимилиан от последния им спор. „И може би светът трябва да се разпадне точно затова, за да започнем най-сетне да чувстваме… ДА ЧУВСТВАМЕ…“ — „Но аз чувствам“ — отвърна му наум тя и се замисли какво ли е имал предвид.

Спомни си за месеците преди женитбата си и как си бе търсила всевъзможни развлечения, за да не си дава сметка за предстоящия брак. Спомни си за първите нощи с Георг, след които се радваше да остане отново сама. Мислеше за бременностите си. И стигна до извода, че е била изключила всякакви чувства, за да понася живота.

Но! Беше си позволила една свобода. Беше избягала в стаята си за ръкоделие, за да запълва там празната хартия с думи.

Детето в корема й помръдна. За първи път в четирите си бременности Констанце се радваше на съществото, което растеше в утробата й. Любопитна беше какъв човек ще излезе на бял свят благодарение на нея. Чакаше с нетърпение момента, в който акушерката ще й подаде новороденото. Този път щеше да направи всичко различно. Щеше да се посвети на детето. Щеше да се грижи за всичките му потребности.

Тя се замисли за дъщерите си — за Роза, която вече беше омъжена. През последните месеци бяха разговаряли няколко пъти по телефона. Но дали знаеше какво чувства най-голямата й дъщеря? Сега смяташе най-сетне да отдели време за дъщерите си. Изпълнена с оптимизъм, Констанце продължи да пише.

Пак беше станало късно. Тя приготви страниците, които бе написала този ден, за да ги даде на Флора да ги препише. После прекоси заспалата къща и отиде в кабинета на Георг.

Телефонът в издателството иззвъня. Марта вдигна и чу гласа на Констанце.

— Марта… Как си?

— Сигурно искаш да говориш с Макс? — отблъсна я Марта.

Максимилиан се приближи.

— Той пак ли е в Берлин? — Констанце не беше очаквала това.

— Давам ти го.

— Почакай! Исках да говоря с теб… Приятно ми е да чувам гласа ти.

Марта мълчеше.

— Помниш ли как стоеше до мен при раждането на Роза? — Констанце се върна към един от най-хубавите моменти в живота си.

Двете замълчаха, унесени в спомена за дните, прекарани заедно, за онова чисто и необременено време, което вече не съществуваше.

— Смяташ ли, че войната ще продължи дълго? — Констанце би предпочела да попита: Смяташ ли, че ще се видим след войната?

— Всеки ден получаваме вести от фронта. Там никой вече не храни надежди за бърз край — делово отвърна Марта. Тя усети много добре неизречения въпрос и копнежа на Констанце.

Марта искаше най-после да заживее собствения си живот. След края на войната щеше да се раздели с Максимилиан, да поеме част от издателството и да го прехвърли на свое име. Щеше да тегли чертата под миналото. Мислеше и за Георг, само че не желаеше повече бъркотии.

— Сбогом, Констанце! — Тя предаде слушалката на съпруга си и отиде в съседната стая.

— Да дойда ли? — загрижено попита Максимилиан.

— Не!… Мисля, че ще е момче. Исках да те питам за име.

Този въпрос предизвика у него буря от емоции. Може би щяха да имат син. Неговият син!

— Андреас? — попита с хрипкав глас той.

— Андраш… Хубаво е.

Умълчаха се, всеки заслушан в дишането на другия.

— За първи път разбирам какво казва Георг: всеки от нас има своето място в живота и ако не го запълни, възниква объркване и болка.

— Ние имаме място и вътре в нас. Какво става с него?

Той се бореше със себе си. Нима тя не чувстваше, че си принадлежат?

— Сбогом, Макс. — Констанце затвори.

Марта беше напълнила две чаши с шнапс от бутилката на Менинг и седеше на дървената пейка в печатницата. Побутна едната чаша към Максимилиан. Отпиха.

— Той ще се казва Фон Траунщайн. Родословното му дърво може да се проследи назад до XIV век. — Максимилиан се засмя горчиво и гаврътна евтиното питие. — Много прегрешения има в тези родословни дървета…

Марта наля отново.

— С теб не успяхме да станем истинска любовна двойка… и родители. — В гласа й нямаше и следа от упрек.

— Защо всъщност? Защо не успяхме, Марта?

„Може би нямахме дете, защото това малко създание щеше предварително да усети, че родителите му, а с тях и милиони хора, ще бъдат пометени от една катастрофа“, помисли си тя.

Марта хвана ръката на Максимилиан. Тя вече не искаше нищо друго, освен да го държи за ръката.

Любовта беше прилегнала на дивана, на който Максимилиан имаше обичай да чете пристигащите ръкописи. Тя се огледа в малкото помещение, из което кръжаха толкова мисли, толкова визии, планове, съмнения, страхове от провал. Замисли се за човешкия живот и за цялата му сложност: колко много неизмерими и неразбираеми неща, какъв тежък товар, който хората носеха постоянно…

Максимилиан притегли Марта към себе си. Двамата седяха дълго, държаха се един за друг и плачеха.