Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (55)

53

Пет седмици по-късно избухна войната. Престарелият император подписа обявяването й по време на летния си отпуск в Бад Ишъл. Германският император му осигуряваше гръб.

Монарсите в Лондон, Санкт Петербург и Берлин — братовчеди, които от детството си се обръщаха един към друг с „Джорджи“, „Ники“ и „Вили“^[1], привидно държаха властта в страните си, но не можеха да се наложат над своите генерални щабове и външни министри, пък и не го искаха. Не беше препоръчително да си против войната.

Защото и народите, и обикновените хора очакваха войната срещу съседните страни да подобри техния живот. Мъжете заминаваха за фронта с патос. Жените махаха подире им с бели носни кърпички и пъстри букети цветя. Щяха да празнуват Коледа заедно вкъщи, тогава светът вече щеше да е подреден поновому.

* * *

В „Захер“ воюващите нации бяха разделени според техните съюзи. Почти никой не чувстваше сериозна опасност. Напротив — радостта, че войната най-сетне бе избухнала, не можеше да бъде по-голяма.

Майр изготвяше сметките с огромно съжаление.

— Надявам се скоро да ви видим пак при нас, Ваше Превъзходителство — каза той на английския посланик и даде знак на носачите да се погрижат за багажа му.

Ана Захер дойде на рецепцията и прегледа регистрационната книга. Почти всички резервации на постоянните чуждестранни гости бяха зачеркнати.

— Надявам се всичко това бързо да свърши като при чистоплътен семеен скандал — каза Майр.

— Така ще бъде, Майр. — Ана все пак беше вложила парите си във военни облигации. Една кратка и бърза война би й дошла добре, но можеше да изтърпи и една по-продължителна, стига накрая вложението да носеше печалба.

Тя проследи погледа на портиера към вратата.

През нея влизаше Едуард младши — за първи път от години. Беше в униформата на лейтенант. Синът искаше да демонстрира своята мъжественост пред майка си и да получи нейната благословия.

— Записал си се доброволец? — Ана тръгна към него. — А кой ще се грижи през това време за кафенето ти? — прагматично попита тя.

— Няма да отсъстваме дълго.

— Е, тогава… Вагнер ще му хвърля по едно око. В крайна сметка, в него са вложени и мои пари.

— Исках да ти кажа сбогом. Това беше — хапливо отвърна младши.

— „Това беше“ ли? Не разбирам защо си винаги така жесток с мен.

— И аз не разбирам защо още продължавам да прекрачвам този праг. — Едуард се обърна рязко и изчезна сред тълпата от офицери и заминаващи гости.

Ана обходи празните сепарета и извика:

— Трябва да попълним запасите си, Вагнер. Вино, уиски, пури, какао.

Вагнер дотича.

— Слушам, уважаема госпожо. Ще имаме да празнуваме победи.

— Във всеки случай няма да навреди да са ни пълни килерите в тези времена.

— Ще говоря с шефа на кухнята и ще ви представя поръчките, уважаема госпожо. — Той й даде огънче, тя дръпна от пурата.

— Впрочем синът ми Едуард заминава доброволец за фронта. Ние ще се грижим за кафенето му.

— Добре, уважаема госпожо.

Ана отиде в кабинета си, затвори вратата и се вгледа във фотографиите на своите деца, поставени в рамки. Взе в ръка снимката на сина си.

— Бог да е с теб, Едуард! — даде му майчината си благословия тя.