Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (54)

52

Старият свят пропадна на 28 юни 1914 година.

В Берлин Марта изучаваше снимката на престолонаследника ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му Софи, херцогиня Фон Хоенберг, която заемаше цялата първа страница на вестника. Царствената двойка, която представляваше Хабсбургската монархия, излизаше усмихната от кметството на Сараево. Само час по-късно и двамата били мъртви. Първият куршум пробил странично автомобила и уцелил нея. Вторият разкъсал сънната артерия на престолонаследника. Стрелецът бил млад сърбин, дошъл в Сараево да изучи занаят: Гаврило Принцип, осемнайсетгодишен, вербуван от сръбската терористична организация „Черната ръка“.

Георг подозираше, че призивът за отмъщение за този терористичен атентат ще има непредвидими последици. Достатъчна беше една кибритена клечка, за да се запали фитилът на европейското буре с барут и то да експлодира.

Часове преди да замине за Виена, той получи телеграма, съобщаваща му за смъртта на Винсент Захариас. Застрелян при опит за бягство, се казваше в нея. Георг излезе в парка и си поплака.

* * *

Максимилиан стоеше изумен във фоайето на „Захер“. Първоначално се беше надявал, че Констанце ще се върне при него. Ала после я бе видял под ръка с Георг. Двамата бяха минали покрай него, без да поздравят.

Малко по-късно Констанце позвъни от апартамента си за паж и му нареди:

— Моля, предайте тази картичка на господин Адерхолд. — След това се обърна към Флора, която беше приключила с разопаковането на куфарите. — Днес следобед си свободна.

— Благодаря, Ваше Сиятелство. — За първи път тя щеше да прекара часове в града без повод да очаква с трепетна радост вечерта.

Констанце остана насред потъналата в тишина стая, приближи се до прозореца, загледа се в гърба на Операта, в преминаващите автомобили и файтони, а после заснова безпокойно напред-назад. Спря се пред едно огледало и набързо оправи косата си. Чувстваше се изтощена.

Почука се. Влезе Максимилиан и едва сега забеляза, че е бременна.

— Детето мое ли е? — Той понечи да я прегърне.

Ала тя го спря с жест.

— Реших да остана със семейството си.

Максимилиан не знаеше какво да мисли. Тя го бе повикала. Може би се преструваше? Може би Георг я беше притиснал да вземе такова решение?

— Искам да осигуря на това дете същия живот както на дъщерите си. — Гласът й прозвуча спокойно и решително.

— Искаш да носи фамилията Траунщайн? — Той продължаваше да се съмнява, че това наистина е нейното желание.

— Ще дам на детето сигурността, която ти не можеш да му дадеш — натърти тя. — Всички говорят за война. А аз искам мир.

Категоричният й тон отрезви Максимилиан.

— Мир ли? — саркастично повтори той. — Светът ще се разпадне, Констанце. — Отнемаха му детето. Не можеше да има мир, докато бе възможно подобно нещо. — И може би светът трябва да се разпадне точно затова, за да започнем най-сетне да чувстваме. ДА ЧУВСТВАМЕ, Констанце!

Тя го погледна с тъга. Сякаш се познаваха от цяла вечност.

— Откажи се, Макс.

— Аз съм бащата — за последен път се помъчи да я убеди той.

— Върви си. Моля те!

Максимилиан се втренчи в нея. Това ли беше жената, която той боготвореше, откакто бе прочел първия й текст?

— Сбогом — повтори тя.

Той кимна и си тръгна.

Останала сама, Констанце се замисли за Марта.

* * *

— С един удар трябва да въведем ред. Време е за война. — Това беше първото, което чу Георг, влизайки в салона „Кронпринц Рудолф“. Мъжете, събрани тук, стояха прави или седяха по мебелите, сред които се беше самоубил престолонаследникът, защото баща му, императорът, му бе забранил всякакво участие в управлението на империята. Запазени бяха дори дупките от куршумите.

Преди шестнайсет години, броени дни след смъртта на императрицата, главният церемониалмайстор на двореца беше разпоредил стаята на трагедията от Майерлинг да се пренесе в „Захер“ за съхранение на неутрално място.

Георг видя разгорещените лица на офицерите и функционерите на империята. Видя как мъжете посягаха към уискито или портвайна. Те замъгляваха съзнанието си с дроги, както и войната беше дрога. Една смъртоносна дрога.

Смъртта се бе облегнала на перваза на прозореца и слухтеше.

Всички бяха единодушни — незабавно да се мобилизира цялата имперска армия и да се призове към спазване на договорните съюзнически задължения. За всички беше ясно, че сръбското правителство е кукловодът на атентата.

— Става дума за деяние на едно отделно терористично сдружение — опита се да апелира към разума им Георг. — Трябва да запазим спокойствие.

Но никой не го слушаше.

Смъртта си мислеше, че атентатите и убийствата са изпитано средство, за да се очертаят границите на властниците, да се вдигне шум и да се провокира. И властниците използваха охотно тези провокации, защото с престъпленията на другите успешно прикриваха собствените си престъпления. Или организираха сами тези атентати, за да подредят поновому своите властнически интереси и да ги укрепят.

Смъртта знаеше всичко от безкрайно дълго време и се учудваше, че хората не желаят да си дадат ясна сметка за това и подстрекават към военни действия цели народи заради нещо, което би могло да се приключи с една полицейска акция.

— След войната пак ще имаме широко поле за действие — възторжено изрева Фон Ердмансдорф.

— Как ще се облечете в бяло с окървавени ръце, Ердмансдорф? — спокойно попита Георг.

— Моля ви, Траунщайн, не сте вие човекът, който трябва да се изказва тук, след като десетилетия наред сте си сътрудничили с един предател.

Георг поклати глава. „Мъжете в тази зала са стари и нямат собствено бъдеще — помисли си той. — Недоволни са от това, което са постигнали в живота си, защото са го прахосали с важничене и дрънканици, вместо да действат за благото на обществото. Искат поне още веднъж да усетят раздвижване в своето закостеняло съществуване и затова най-безскрупулно залагат на карта бъдещето на всички.“