Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (52)

50

Максимилиан пиеше кафе във вестибюла на „Захер“ и записваше идеите си за Вюртнер. За негова изненада сменящата се непрестанно публика, усилването и заглъхването на разговорите на най-различни езици му помагаха да се концентрира. Налагаше се да пробива с разсъжденията си звуковите кулиси и така мисълта му не се отвличаше по други теми.

Защото той се занимаваше непрекъснато със своята ситуация и със спомена за броените дни, прекарани с Констанце; още се надяваше, че тя ще се върне. Не искаше да я притеснява. Държеше тя да се върне при него по собствена воля, както героинята от нейния роман, която бе зарязала всичко, за да последва любимия си през океана към Новия свят.

В него Максимилиан бе разпознал копнежа на Констанце. Не можеше да си представи, че тя предпочита да живее в изолацията на имението „Траунщайн“ с мъж, останал си чужд за нея, вместо да се впусне в авантюрата на любовта.

После Максимилиан отново се замисли за Марта, за ненатрапчивата й красота и за съвместната им работа.

През тези седмици „Захер“ му се струваше единственото място, където би могъл да понася себе си и своята ситуация.

Удовлетворение му носеха заниманията с Вюртнер. Така можеше да бъде близо до Констанце. Разговорите, които бяха водили в часовете, прекарани заедно, още звучаха в съзнанието му и оставаха живи.

В библиотеката Максимилиан изчете старите вестници със съобщението за изчезването на Мари Щадлер и статиите, които шест години по-късно коментираха смъртта на архиваря. Той разговаря със служители на Операта, познавали Вюртнер навремето.

Новият архивар имаше трима помощници, с които си споделяше работата. Никаква самота, която би навела човека на странни решения. Той беше женен, баща на четири деца. Работодателите му го познаваха и ценяха. Стремежът беше повече да не се повтаря подобно нещо.

Максимилиан изпи един шнапс в същата кръчма срещу въглищарския двор, където Вюртнер бе научил историята на Мари. Сегашната кръчмарка беше над шейсетгодишна матрона със сбръчкани гърди, притиснати в тясно елече. Той надуши миризмата на потта й, когато тя се наведе над него.

— Щадлер си доведе по-млада жена. — Забелязала интереса на госта, тя продължи: — Нали затвориха Софи в лудница. Горката, съвсем се побърка заради Мари и цялата тази работа. Обаче Щадлер прибира парите. Благородният господин сигурно не знае, че Софи вече не живее тук.

Той обобщи бележките си върху няколко листа. Може би един ден на Констанце щеше да й хрумне да обогати материала с гледната точка на Вюртнер. Той не знаеше дали тя действително продължава да работи по тази история, но сам беше запленен от нея.

Веднъж Максимилиан посети салона. Мари не го позна. Той се представи под чуждо име.

Този следобед имаше литературно четене на новата книга на Гидо фон Лист^[1] Праезикът на ариогерманците и езикът на техните мистерии.

Максимилиан изучаваше с интерес Мари Щадлер. Тя седеше леко встрани като паяк, който дебне в периферията на добре опънатата си паяжина и я полюшва лекичко, така че да блести изкусително на светлината.

Салонът беше отдушник за безработни бохеми, обеднели аристократи, безотрадни домакини, студенти без цел в живота. Максимилиан гледаше как гостите се тълпяха около Мари, как всяка нейна дума имаше тежест и как тя незабележимо дирижираше цялата компания. Виждаше досадата, но и радостта й. Вюртнер е създал един хомункулус. Същество, което изпитва удовлетворение да наблюдава околния свят и което проектира собствената си интерпретация в главите на хората, обобщи впечатленията си той. Нямаше и следа от момичето, което е била някога, което бе оцеляло в подземието и там се беше научило да счита фантомите от външния свят за врагове. А сега тя искаше да владее този свят, така че той никога повече да не й причинява страдания.