Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (5)

3

В полумрака на настъпващия ден отнесоха ковчега с мъртвия Едуард Захер. Служителите се бяха събрали на стопанския двор, за да изпратят своя патрон. До обед щеше да излезе официалното съобщение. След това трупът щеше да принадлежи на виенското общество и на неговите съболезнования. Персоналът нямаше да може да стори нищо повече, освен да се надява на невероятното — че Ана Захер ще продължи да ръководи хотела.

Ана огледа лицата на служителите си, долови потиснато хлипане. Тя знаеше, че всички тук се страхуват за работата и за бъдещето си. Някои наскоро бяха създали семейства. Тези хора имаха нужда от нея, а тя имаше нужда от тях.

— На работа. Нашите гости трябва да знаят, че всичко ще си остане същото. — Тонът й бе някак променен.

Тя се върна в сградата, преговаряйки наум какви приготовления предстояха за деня.

Когато влезе в кабинета, който бе делила с Едуард, Ана завари свекъра си да седи на нейното място и да преглежда счетоводните книжа.

Дъхът й секна.

— Вече се занимаваш с документацията?

— Ще назначим управител, докато намеря купувач, който да ни плати добра цена — промърмори под нос Франц. — Така ще покрием поне ипотеките. Що се отнася до собствените ми пари, които вложих в начинанието… — Той махна с ръка.

Ана застана до него. Седнеше ли откъм страната на Едуард, все едно отстъпваше, а тя държеше старецът да освободи нейното си място.

Обикновено не й беше присъщо да крие желанията и потребностите си. Сега обаче трябваше да пипа хитро. Със смъртта на мъжа си тя бе загубила разрешителното за хотелиерска и ресторантьорска дейност. Вече нямаше право на титлата „Доставчик на императорския и кралския двор“. Тя беше вдовица с три малки деца. Налагаше се да превърне свекъра си в свой съюзник, да попречи на продажбата на фирмата и с негова помощ да убеди властите.

— Едуард би — тя поспря за миг и потисна „може би“ — пожелал нещата да се развият другояче.

Свекърът й не обърна внимание на тези думи и добродушно изрече:

— Ще съм доволен, ако щетите за семейството са ограничени.

Ана не реагира. Франц прие това за съгласие и отново се зае с бумагите, чието тихо шумолене се открояваше на пълната тишина в помещението.

— Аз ще ръководя фирмата.

Франц Захер се изправи.

— Разрешителните са на името на Едуард. Няма да дадат титлата „Доставчик на императорския и кралския двор“ на една жена — раздразнено отвърна той. Не беше възможно Ана да е толкова наивна.

— Трябва да оставят титлата на фирмата, не на мен.

Преди той да успее да отговори, на вратата се почука. Влезе портиерът. Следваше го млад мъж в износен костюм.

— Съжалявам! — Майр явно би желал да спести на Ана Захер и на свекъра й това посещение. — Обаче господинът е от полицията.

— Чест и почитания! Казвам се Лехнер и съм полицейски агент. — Младежът се поклони леко. — Моите искрени съболезнования, госпожо Захер, господин Захер. Моля да ми простите, задето ви безпокоя в такъв ден. Става дума за Мари Щадлер. Снощи момичето не се е прибрало вкъщи. Намерихме само тенджерата й за супа. Освен това наблизо открихме мъртвец. Налага се да разпитам вашите хора. — Зад бледото лице явно се криеше решителен, волеви мъж.

— Ами тогава го направете. — В момента Ана нямаше нерви за този случай. — И, Майр, погрижете се после полицията да излезе през черния вход.

Лехнер потръпна незабележимо. Той не беше лакей. От седмица бе кандидат — аспирант във виенската криминална полиция, а това беше първият му самостоятелен случай.

— Моите почитания. — Без да показва, че се е обидил, младият мъж се поклони сдържано и си тръгна.

Ана се обърна отново към свекъра си.

— Хотелът е моят живот, Франц. Няма да се откажа.

— Твоят живот са децата, Ана. Те току-що загубиха баща си.

Франц Захер се зае отново с документацията. Наистина ли не беше съгласен снаха му да продължи наследството на съпруга си? Обаче и при най-добро желание не можеше да си представи как сама жена с три деца щеше да ръководи хотел във Виена — най-вече с качеството, на което бяха свикнали гостите. А той нямаше да напусне Баден, за да заеме мястото на сина си. Франц Захер беше прехвърлил седемдесетте. Радваше се на пенсионерския живот само на два часа път от кипящата столица. Обичаше самотните разходки, следобедната почивка и аромата на кафе към четири часа. За нищо на света не би работил отново в гастрономията или хотелиерството. Беше дал своето и бе посочил правилния път на синовете си. Повече от десет години най-големият ръководеше хотел в голям курорт.

Ана не подозираше какви мисли вълнуват свекъра й, виждаше само строгата му физиономия. Сега тя не биваше да проявява слабост, а да се съсредоточи върху желанието си.