Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (49)

47

Мари Щадлер чакаше заедно с Лехнер в стаята за посещения на окръжното полицейско управление.

Най-после двама униформени въведоха Винсент Захариас.

— Свалете му белезниците и изчакайте пред вратата — заповяда Лехнер на служителите и се поклони на Мари. — За мен беше чест, уважаема госпожо. — Той си тръгна, щастлив, че може да й направи услуга.

— Добър ден, барон Фон Захариас.

— Мари! — Гласът му беше дрезгав. Той й предложи да седне край масата за посетители.

Тя не искаше да сяда.

— Ще се възползвам от предимството да остана за малко насаме с вас. — Мари го оглеждаше замислено.

Винсент също бе останал прав.

— По онзи въпрос… Защо тогава взех това решение, защо трябваше да го взема… Бих искал да ви обясня — припряно подзе той.

Тя махна с ръка.

— Отдавна е забравено.

Това го уязви.

— Животът ми не би могъл да бъде по-добър — продължи тя, гледайки го в очите. — Вие бяхте първият човек, първият и единственият, с когото се чувствах като същество от плът и кръв. Обикновена и жива — искрено и с топлота изрече младата жена. — Исках да ви благодаря за това.

Той я възпря. Сега не му беше времето да обсъждат онези дни. Мари трябваше да го разбере и да му даде опрощение. Само това можеше да му донесе облекчение в тази ситуация, да го увери, че не всичко е било напразно.

— Аз вярвах в дълга, в задълженията, и ги поставих над чувствата си — с треперещ глас каза той.

— Не го вземайте присърце! — Естествено, тя разбираше вътрешния му конфликт, но това не я трогваше. — За мен най-важна е свободата.

Предателството му й беше дало тласък за самостоятелен, независим живот. В сравнение с това остатъкът от чувства към него, от мечтани възможности, нямаше особена тежест.

Тя се усмихна.

— Не обичам нещата между хората да остават недоизказани. Това е като водовъртеж, който не ти дава мира. Затова се налагаше да ви видя още веднъж.

Вратата се отвори. Влезе Георг с адвокатите.

— Тъкмо си тръгвах — каза вместо поздрав тя.

— Здравей, Мари! — Георг забеляза напрежението между дъщеря си и своя приятел.

Мари подаде ръка на Винсент.

— Прощавате ли ми? — попита той с мъничка надежда в гласа.

— Ама разбира се. Сбогом. Желая ви късмет. — Тя си тръгна гордо.

Винсент се загледа подире й.

Георг върна приятеля си към реалността.

— Това са нашите адвокати господин Фукс и господин Фон Щрауб.

Ръкуваха се и седнаха около масата.

— Обвиняват те в държавна измяна. Участвал си бил в конспирация с англичаните. — Георг се надяваше, че всичко ще се окаже една огромна интрига и той час по-скоро ще измъкне приятеля си от тази недостойна ситуация.

— Да! — тънко и коравосърдечно се усмихна Винсент.

Георг не беше виждал този поглед у него.

— Смятах, че можем да си имаме доверие — засегна се той.

— Доверие ли? — замислено повтори Захариас.

— Да, доверие… От толкова години работим заедно.

— Вярно е, Георг. Но произхождаме от различни светове. Това не се промени с подарената ми титла. Нито пък с опитите ми да се нагаждам към всичко, да ти бъда равностоен.

Георг понечи да възрази, ала Винсент нямаше намерение да му дава думата. Трябваше да се изприказва. Отначало беше само усещане — сега беше увереност.

— Доверието се нуждае от равнопоставеност, Георг. Ти си такъв, какъвто си, по Божията милост. А аз съм един чех, който се бори за своята независимост. — По лицето на Захариас се стичаха сълзи. Цял живот беше потискал тази болка, това напрежение да изпълни на всяка цена мисията си.

Георг седеше смаян пред своя съратник. Бяха загубени един за друг.

Адвокатите поеха разговора в свои ръце, защото въпросът беше, ни повече, ни по-малко, да се обори обвинението в държавна измяна срещу Винсент Захариас и да се предотврати осъждането му на смърт.