Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (48)

46

Марта седеше на бюрото и пишеше. Изглеждаше овладяна.

Стаята беше идеално разтребена, следите от изминалата нощ бяха заличени. Камериерката приключи работата си и тихо излезе.

Появи се Максимилиан — беше се изкъпал и обръснал.

— Ако беше позвънила, щяхме да си спестим неловкия момент — с раздразнение заяви той.

Марта дори не вдигна глава.

— Но може би не си искала да ни го спестиш.

— Достатъчно дълго си спестявахме разни неща, Макс.

Невъзмутимостта й го засегна.

— На кого пишеш, впрочем? — нахвърли й се той.

Тя надписа пликовете и позвъни за паж.

— След като така и така съм тук, ще се срещна с нашите писатели.

Пажът дойде. Марта се изправи.

— Моля, предайте пощата.

— С удоволствие! — Пажът взе писмата и си тръгна. Марта облече палтото си. Не можеше да стои близо до Максимилиан. Той й препречи пътя.

— Издателството, нашите писатели, моите книги. Дисциплина, напредък, запазване на контрола. Поне веднъж покажи какво чувстваш.

Тя виждаше гнева му. И не можа да постъпи другояче — удари лицето, което бе обичала.

Марта никога не беше удряла човек и никога не я бяха удряли. Дланта й гореше. Опасяваше се, че той ще отвърне на удара, че ще излее омразата си върху нея. Но нищо не се случи. Тя видя отпечатъка от ръката си върху лицето му, беше пламтящо червен. После си взе шапката.

— Уморен съм. Разкъсвам се. Целият живот е толкова безсмислен — промълви подире й той. Искаше да я уязви.

Тя се обърна.

— Моят живот не е безсмислен.

И излезе.

Максимилиан се строполи върху един стол и захлупи с длани лицето си.

Марта не успя да стигне до асансьора. Кръвта се стече в коленете й. Пот я обля. Наложи се да се опре на стената.

В този миг усети ръце, които я подхванаха. Облъхна я миризма на тютюн и тежък парфюм.

Малко по-късно тя се озова в личните помещения на шефката. Тикнаха в ръката й чаша с вода. След няколко глътки животът се завърна. Гаденето понамаля.

— Съжалявам за това, което се случи. — Ана Захер й доля вода. — Може би искате един коняк?

Марта поклати глава. Ситуацията й беше крайно неприятна. Още не беше в състояние да се изправи на крака.

— Наистина ли единствената възможност е раздялата? — изрече тя на глас това, което от години си мислеше почти ежедневно. — И какво следва после?

— Съдбата. — Ана Захер подряза пурата си и я запали. — Вижте какво, любезна госпожо, всеки ден ставам свидетелка на такива неща. Хора, които се обичат. Хора, които се съсипват взаимно от любов. За жалост любовта е много крехка и летлива. — Тя си помисли за своя брак с Едуард и за децата си. — Вие си имате собствен бизнес. Възползвайте се от възможността, която сте си създали сама, със собствени сили, госпожо Адерхолд. Моят „Захер“ винаги ми е давал сили и утеха. А книгите са нещо за вечността.

Марта не беше сигурна дали изобщо има енергия и желание да продължи с издателството. Толкова силно копнееше за спокойствие, за човек, който да я подкрепя.

Ана я хвана за ръцете.

— Сега слезте долу и изпийте едно кафе със сметана и шоколадов ликьор. — Шефката я избута решително към вратата. — Човек има нужда от нещо сладко, когато изпитва болка. Това винаги помагаше и на моята покойна Ани.

Любовта беше възмутена. Ето, това беше то, най-екзистенциалното недоразумение между нея и хората. Тя не беше крехко и летливо явление, напротив, тя беше най-трайното нещо, съществуващо във Вселената. Само че не искаше да е натоварена с човешките емоции, а да бъде свободната енергия на мирозданието. И изобщо — този съвет да се бори болката със сладки неща…

* * *

Флора прибираше дрехите на Нейно Сиятелство в куфарите. След раздялата с Йохан се чувстваше зле. Какво щеше да донесе бъдещето, освен война? „Може би и аз ще умра“, помисли си с облекчение тя.

Георг се беше преоблякъл и възнамеряваше да слезе в салона, където го чакаха адвокатите на Захариас. На излизане от апартамента се сблъска с Констанце, която нагласяше шапката си пред огледалото. Тя очакваше съпругът й да й поиска обяснение, да се ядоса, да излезе от кожата си, но той само заяви лаконично:

— В близко време оставам тук — и излезе без повече приказки.

Констанце продължи да намества шапката си. Не искаше Флора да види, че плаче.

* * *

Марта седеше пред препоръчаното й кафе със сметана и шоколадовия ликьор. Сладкото разслаби болката. Върху покривката покапаха сълзи.

Появи се Георг и седна при нея.

— Прекалено много сладки неща. Но помагат донякъде… Как е приятелят ви?

— Още не знам. — Георг мечтаеше да се отърве от дилемата си. Да започне отначало, далече от дрънкането на оръжия, от упреците и обвиненията. Нали затова се беше блъскал през всичките тези години в имението, та поне там да има мир. Ала конфликтите го преследваха безмилостно.

Той хвана ръката й под масата. Двамата мислеха за изминалите часове.

— Времето не е с нас, Марта — тихо промълви той.

— Да, знам.

Келнерите кръжаха около тях. Гостите даваха поръчки, идваха и си отиваха. Марта и Георг седяха мълчаливо, държаха се за ръце и всичко беше спокойно — като в окото на бурята.