Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (45)

43

Ана влезе в ложата, закъсняла и леко задъхана, когато вече свиреха увертюрата към Сватбата на Фигаро. Шустер се зарадва, надигна се и й целуна ръка. Усети топлината й — за него тя беше символ на енергията, с която тази жена се справяше с живота си.

— На днешния ден преди двайсет години ти седеше тук за първи път с мен — нежно прошепна той и й помогна да се настани.

Тя се усмихна мълчаливо и си спомни за началния си период като вдовица, за неговата подкрепа, преди всичко във финансово отношение, за тайните срещи и как след години на дискретност се появиха заедно най-напред в Операта, а после отскочиха и до Карлсбад^[1]. След сватбата на децата имаха възможността по-често да посещават публични места като сватове.

На сцената Фигаро тъкмо започваше да планира сватбата си с прислужницата Сузана. Шустер бръкна в джоба си. Пред очите на Ана проблесна диамантен пръстен. Той го сложи на пръста й, хвана ръката й и страстно я целуна.

Тя понечи да каже нещо, но той поклати глава. По-късно, на вечеря, щяха да говорят за всичко.

* * *

Те продължиха точно от там, където ги бяха прекъснали преди шестнайсет години. Максимилиан погали шията й, целуна деколтето й, впи пръсти в дългата й коса. Тя хвана ръката му, насочи я към гърдите си. Констанце не би дръзнала никога да прояви подобна страст пред Георг. Само един-единствен път в живота си се бе почувствала като страстна жена — и това беше в обятията на Максимилиан.

Само един-единствен път в живота си Максимилиан бе почувствал как физическата любов и първичният звук на душата се раждат в едно пространство — и това бяха обятията на Констанце.

Те си забраниха да мислят за по-късно, отдадоха се изцяло на момента, на играта на телата си, на страстта на сетивата си — и на приключението, в което бяха дръзнали да се впуснат.

* * *

Флора лежеше в леглото и четеше разказ от Фердинанд фон Заар^[2]. На вратата се почука. Тя облече бързо халата си и отвори. Йохан се вмъкна в слугинската стаичка. Тя веднага видя, че е напрегнат, сякаш носеше тежко бреме. Не се бяха виждали близо половин година — от толкова време Нейно Сиятелство не бе идвала във Виена.

— Ще изпиеш ли една чашка с мен? — попита той. Беше донесъл половин бутилка вино и две чаши. Тя кимна, това не подлежеше на съмнение и отдавна се бе превърнало в техен ритуал.

Йохан напълни чашите и оповести:

— Леля ми е починала. Оставила ми е осем хиляди гулдена! — Тя поклати невярващо глава. Той кимна. Чукнаха се.

Флора го придърпа към леглото и го прегърна.

— Вече си свободен.

Йохан се откъсна от нея и стисна с две ръце чашата си.

— Може би ще вложа парите във военен заем.

— Една война няма да бъде от полза за никого, казват у Траунщайнови. — Тя го изгледа внимателно. — Какво има? Изобщо не се радваш.

„Сигурно е заради всичките тези приказки за война“, помисли си тя, „сякаш над всичко е надвиснала някаква тъмна сянка.“

— Вече не съм сам, Флора — изтърси Йохан. — Тя е по-млада от нас. Иска деца… Толкова дълго чаках да се подреди всичко. — Той избягваше погледа й. Наля отново чашите.

Сякаш земята се разтвори под краката й. Бяха заедно повече от двайсет години. Остаряваха един до друг. Той никога не е бил сам. Или тя бе подценила разделите им? „С една по-млада жена Йохан ще може да изживее всичко, което е искал да изживее с мен“, помисли си Флора.

— Само дето не знам дали ще се справя. — Той се мъчеше да й остави вратичка, за да се бори тя за него, да му каже какво чувства. Ала Флора не искаше да му пречи. За разлика от нея той още имаше възможност да създаде семейство. Хвана го за ръката.

— Не се притеснявай, Йохан.

Той видя окуражителната й усмивка и се зачуди: стори му се, че тя прие сбогуването им с лекота. Защото това беше сбогуване, осъзна сега той. Когато беше с Маргарете, упорито потискаше мисълта, че губи Флора.

 

 

Йохан се бе запознал с Маргарете Ебнер в един неделен следобед край Дунава. Двамата продължиха разходката си, вече заедно, и по-късно се отбиха в един чифлик. Когато се разделиха след часове, всеки бе научил житейската история на другия.

Маргарете изкарваше парите си като телефонистка във Виенската телеграфна централа, беше независима и обитаваше стая в квартала „Гринцинг“^[3].

Оттогава се срещаха редовно, когато Йохан имаше свободен ден.

Маргарете го насърчаваше да реализира мечтата си с наследството и да отвори гостилница. В „Захер“ беше научил толкова неща, които можеше да приложи на практика. Щом си родят дете, тя ще напусне работа и ще му помага в гостилницата. Маргарете говореше ясно и решително — тя беше жена, която не избягва проблемите, а ги атакува. Това му допадаше след дългия период на чакане.

Йохан погледна Флора — беше все така нежна, крехка и красива. Той напълни за последен път чашите.

 

 

Смъртта обикаляше из стаята. Обичаше да бъде близо до хора, които се разделят. Това беше нейна слабост — искаше да им бъде утеха.

 

 

Любовта поклати тъжно глава. Сред хората беше разпространена илюзията, че любовта им умира. Всъщност можеше да умре само представата им за любовта.

„Ама че е дребнава“, снизходително помисли Смъртта за Любовта.

* * *

— Какво ще кажеш, Юлиус, дали да вложа парите си във военни заеми? — Връщаха се от Операта. В личните покои на Ана беше сервирана вечеря. Юлиус й помогна да съблече палтото си.

— Няма да има война. — Той я целуна по тила и отиде да напълни чашите.

— Обаче по моите маси се говори много за война. — Ана погледна пръстена на ръката си.

Шустер се приближи с чашите. Чукнаха се.

— Хубава вечер, Юлиус.

— Твърде рядко излизаш от къщи. Забеляза ли как те гледаха хората? Ти си институция, Ана.

Тя се усмихна на думите му и на начина, по който бяха изречени. Седнаха на масата. Ана побутна към него платото със студено печено. Той си сложи една порция в чинията и добави обилно хрян. Ана го гледаше как се храни с апетит.

Забелязал погледа й, той вдигна очи. Тя беше сплела ръце, пръстенът искреше.

— Виж какво, моето заведение може да се ръководи само от човек, който е над всякакви хорски брътвежи. Повече от двайсет години съм работила за това. — Тя стана, извади от чантата си кутийката на пръстена и внимателно го свали от ръката си. — Не мога да бъда съпруга, Юлиус. За гостите си аз съм госпожа Захер, една институция, както сам казваш.

Той се приближи до нея и върна пръстена там, където според него му беше мястото.

— Знам, Ана. Но исках да ти го кажа, за да не се погледнем някога в очите и да си помислим, че сме пропуснали нещо. — Целуна я. — Достави ми това удоволствие и въпреки всичко носи пръстена.

Те продължиха вечерята и Ана подхвърли между другото:

— Смятам, че ще е най-добре всеки месец да давам по нещо на Едуард. Когато един Захер има собствен бизнес, той трябва да бъде успешен. И без това адвокатът щеше да ми струва пари, а така поне всичко си остава в семейството.

Шустер се усмихна.

* * *

— Защо не отговаряше на писмата ми? — Максимилиан издуха дима от цигарата си и я подаде на Констанце. Двамата лежаха голи под чаршафите.

— Докъде щеше да доведе това? — Констанце не беше пушила никога. Дръпна силно и му върна цигарата.

— Имала ли си други мъже? — Той се обърна, държеше да я погледне в очите.

— Не. — Гласът й беше ясен. Констанце си имаше своите истории и живееше с тях. — Ами ти, имал ли си други жени? — върна му въпроса тя.

— Всеки път се опитвах да те забравя.

Тя се засмя звънливо и му отне цигарата.

— Ами Марта? — попита след малко с упрек в гласа. Достатъчно зле беше, дето лежаха тук, но в крайна сметка това се дължеше на съдбовната им връзка. Обаче се почувства засегната, че той мами приятелката й с други жени.

— Тя наистина е добър човек. — В гласа на Максимилиан имаше горчивина.

— Георг също. — Констанце въздъхна.

Замислиха се за двамата отсъстващи.

Максимилиан смени темата.

— Имаш ли вече идея за следващия си роман?

— О, господин издателят планира — пошегува се Констанце.

— Питам те като влюбен читател. — Максимилиан се наведе над нея. — Освен това не искам да чакам още четиринайсет години за следващата ти книга.

— Написах толкова много разкази за вас.

— Кратките разкази са кратки… — той я целуна, — твърде кратки.

Тя се протегна.

— Не знам. В последно време чувствата ми нещо се измързеливиха.

Той се загледа в нея.

— Дали да не оставим всичко зад гърба си… Португалия. Нова Зеландия. Канада. Да бъдем свободни. — Максимилиан се отпусна на леглото. Колко силно го желаеше!

— Да бъдем свободни. Дъщеря ми Ирма дрънка за това с повод и без повод. Мисли си, че трябва да обяснява на старомодната си майка какви възможности предлага животът. — Констанце се засмя тъжно.

Максимилиан извади кутия от чекмеджето на нощното си шкафче и я подаде на Констанце. Тя отвори подаръка — беше писалка върху синьо кадифе.

— Нали знам, че не искаш да използваш пишеща машина.

Дълго беше мислил какво да й донесе и накрая бе открил тази писалка в универсалния магазин КаДеВе^[4] на Витенбергплац. Въздържа се да поръча да гравират надпис, за което сега съжаляваше. Защото този път щеше да признае връзката си с нея. Решено беше.

Тя му благодари за подаръка с нежна целувка, сгуши се в обятията му и заразглежда вглъбено писалката.

— Някога правило ли ти е впечатление колко много си приличат „изкушение“ и „похищение“?

— Интересно — отвърна той и се замисли за значението на думите, после се сети какво го бе занимавало преди време. — Впрочем, също „чудо“ и „рана“^[5].

— Рана… — изненадано повтори тя. — Само една буква повече, и болката се превръща в мистерия.

Смълчаха се, впечатлени от невидимите връзки между словата.

— Бих могла да опиша историята на Мари Щадлер — продължи мисълта си Констанце.

— Искаш да отмъстиш на мъжа си? — удиви се Максимилиан.

— Моля ти се! Интересува ме Мари и начинът, по който се е спасила.

— Похитителят е убит, спасителят й се самоуби. Това е историята — делово обобщи Максимилиан.

— Не е така. Отначало всичко е било загубено за нея. После обаче тя се появява отново, както птицата феникс възкръсва от пепелта.

— Вече усещам, че историята те е завладяла. — Максимилиан се поизправи.

— Глупости!

— Ами да! Очите ти блестят, сърцето ти бие лудо. — Той я привлече към себе си. — Авторът трябва да владее материала си, а не обратното.

— Какъв си ми умник! — Тя се наслаждаваше на ласките му.

— Смей се ти, смей се — избъбри между целувките Максимилиан.

Тя се засмя и бръкна под чаршафа.

— Забавно ми е.

* * *

Йохан лежеше в стаичката си и слушаше хъркането на своя съквартирант, Флора стоеше до прозореца на слугинската си стаичка и гледаше как луната се слива с един облак и изчезва. Никога вече нямаше да се радва на пътуванията до Виена.

 

 

Ана лежеше в обятията на Юлиус. За нищо на света нямаше да се откаже от свободата си. Беше подредила света по своите правила и всичко си пасваше като камъчетата в мозайките, на които се бе посветила напоследък приятелката й Кати Шрат, откакто спря да играе в театъра. Ана Захер беше императрицата в своето царство. И като се замислеше, тя имаше по-голяма власт и повече възможности, отколкото бе имала някога Елизабет. С тази мисъл Ана заспа.