Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (44)

42

— Ще спазаря добра цена за татковата къща. В края на седмицата ще се консултирам с неговия банкер как да вложим парите. — Марта взе ръкописите, които си беше приготвила за четиво по време на пътуването, и ги пъхна в чантата си.

Максимилиан й помогна да си облече палтото.

— Няма да докосна нито пфениг от наследството на баща ти.

— Хич да не те е грижа за това, Макс, аз се разпореждам с парите, а ти няма и да забележиш от коя касичка вземаме. — Марта не възнамеряваше да търпи повече детинското държане на Максимилиан, който тотално отхвърляше баща й.

Крехката чаша на тяхната връзка се бе пропукала след непозволеното му отклонение с Констанце. През първите години все още можеха да се правят, че не чуват дисонанса, ала с течение на времето злоупотребата с доверието натежа като чуждо тяло върху струните на съвместния им живот. Чашата на тяхната любов вече не звънтеше.

— Щом приключи с всичко в Бремен, ще ти телеграфирам. — Марта го целуна за довиждане по бузата, грабна пътната си чанта и мина през печатницата към изхода. — Довиждане, Менинг — поздрави тя добрата душа на издателството.

— Приятно пътуване, госпожо Адерхолд!

Максимилиан си отдъхна.

— Менинг! Никой да не ме безпокои, ще чета новия ръкопис на госпожа Щайн.

Менинг се учуди.

— Че той пристигна ли? Жена ви ме пита за него.

— Пощата се е озовала направо при мен. — Максимилиан прикри гузната си съвест с шармантна усмивка, която трябваше да очарова добродушния печатар. Менинг кимна. Взаимоотношенията на двойката не бяха негова работа.

Максимилиан затвори вратата, седна на бюрото си, извади от чекмеджето дебел плик и внимателно го отвори. Най-напред от него изпадна писмо, а после и ръкописът.

Драга Марта, драги Максимилиан, силно се надявам, че сте добре. Нашата покана за имението „Траунщайн“ още е валидна. Тук всичко е както винаги, дните се търкалят и аз мога само да се радвам, че си имам работа, която всъщност не е никаква работа.

— Късметлийка! — Констанце отново беше постигнала нещо, което се струваше невъзможно на Максимилиан — след толкова дълго време бе събрала сили да завърши романа. Той легна удобно на дивана, запали цигара и започна да чете.

Констанце разказваше любовна история. Главната героиня се запознава с един инженер и се влюбва в него. Отказва се от семейството и от титлата си и заминава с него за Сан Франциско, където мъжът участва в изграждането на мост. Попаднала на чуждо място, в доброволно избрано изгнание, тя копнее за родния край, ала завръщането й е невъзможно. Няма място, на което биха я приели, няма семейство, което би проявило разбиране за решението й. По време на строителните работи любимият й пада и загива. Бедна и самотна, тя остава в чуждия град с общата им дъщеря.

Той чете до късна нощ. Менинг и чираците му отдавна си бяха отишли. Последните редове трогнаха Максимилиан: „… Тя гледаше през прозореца уличните светлини. Чуваше ехидните викове на момчетата и смеха на момичетата. И за първи път почувства, че всичко е живот, че болката също е живот и копнеж“.

Героят от историята на Констанце намираше смъртта, която Максимилиан си беше пожелал за главния образ от Молитвите на един безполезен човек. Стори му се, че Констанце е написала продължението на неговата книга, чрез нейния текст се почувства разбран и оценен. Той задържа ръкописа в ръцете си.

Колкото по-далече във времето оставаха дните с нея, толкова по-силно копнееше той за тях. Запита се защо навремето не се беше борил за любовта си. Вместо това замина, сдобри се с Марта и се отдаде на живота, който беше планирал с нея. Защо, за бога, не бе поспрял да се запита какви са собствените му желания?

Марта изпитваше подобни чувства. Беше загубила мъжа си и приятелката си. Нямаше я вече наивната радост от съвместната работа, ала тя си налагаше да не мисли за това. Нали в крайна сметка реализираха плановете си и ръководеха едно добре развиващо се издателство. Тя пътуваше много, често сама, понякога с Максимилиан. Писателите, читателите и критиците се отнасяха с респект и вярност към издателство „Адерхолд“. Това струваше много.

Погледнеше ли обаче към бъдещето, Марта рядко изпитваше радост. Какво толкова имаше да се случва? Още успешни книги, още печалби, признание, и може би някога един от техните писатели щеше да получи висока литературна награда.

Имаше един спомен, който я изпълваше с тиха радост — споменът за кратката среща с Георг в „Захер“. Бъбриха си, сближиха се, без да подозират, че съпружеските им половинки вече са преминали към конкретни действия. Георг я покани с Максимилиан на вечеря. Марта стана, качи се на асансьора, прекоси хотелското фоайе, като с всяка крачка се приближаваше към своето разочарование. Това бяха последните минути на нейната невинност.

Георг беше невинен и до днес — така и не бе открил изневярата на Констанце.

Марта копнееше за Георг, сякаш в негово присъствие и тя щеше пак да се почувства невинна. Невинна и щастлива.

* * *

— Забранявам ти да общуваш с Мари Щадлер. — За пореден път през последните месеци Констанце четеше конско на Ирма. — Невъзможна персона! Имаше пълната възможност да постигне нещо в живота си, а вместо това основа този подозрителен салон. — Когато ставаше въпрос за възпитанието на дъщерите й, Констанце беше неумолима. Нито за миг не й идваше мисълта да даде на момичетата свободите, които си позволяваше в двойствения си живот като Лина Щайн. Дъщерите й бяха длъжни да се подчиняват на условностите на своето съсловие.

В момента се готвеше сватбата на Роза. Беше договорена с едно семейство от приятелския кръг на Георг. Роза се бе запознала със сина на фамилията на бала във Виенската опера и бяха нагласили нещата така, че двамата да се срещат редовно, да изпитат симпатия един към друг или, по-точно казано, към намеренията на своите семейства.

Откакто бяха започнали сватбените приготовления, Роза се държеше като зряла жена. Следеше внимателно какво облича, а сега, докато майка й спореше с Ирма, седеше на един фотьойл и четеше. Роза, детето, което Констанце и Марта бяха извадили заедно на бял свят, беше възторжена представителка на своето съсловие, за разлика от бунтарката Ирма, прекарваща всяка свободна минута при Мари във Виена.

Момичетата отдавна бяха наясно, че Мари Щадлер, клетото девойче, затворено в подземие, е наполовина тяхна сестра. Ирма се бе срещала тайно с нея и беше донесла вестта вкъщи. Оттогава настояваше за постоянен контакт с нея и дори бе успяла да си осигури подкрепата на баща си.

— Мари не желае да бъде зависима от вас — защити тя сестра си.

— Лесно е да бъде независима с нашите пари — сухо отбеляза Констанце. Ирма понечи да отвърне, но тя направи знак на дъщеря си да мълчи. — Като княгиня Фон Траунщайн ти имаш задължения към семейството си. Ако се разчуе къде се мотаеш, никой мъж няма да прояви интерес към теб.

Ирма изгледа първо сестра си, а след това и майка си.

— Аз ще бъда свободна — триумфално заяви тя — и сама ще си изкарвам парите.

Констанце махна раздразнено с ръка.

Отвън телефонът започна да звъни.

— Животът ми ще бъде чудесен — продължи Ирма.

Роза все пак се намеси.

— Ще си останеш стара мома и ще зависиш от милостинята, която ти подхвърля семейството.

Ирма сръчка в ребрата по-голямата си сестра.

— Горкичката Роза, сега като се омъжиш, вече няма да правиш каквото си искаш — подразни я тя.

Роза се отказа от фасоните, скочи и я подгони.

— Ще трябва да правиш всичко, което той каже — продължи Ирма и препречи едно кресло между себе си и сестра си.

— Край, престанете! — Констанце се запъти към кабинета, където прислужникът бе вдигнал телефона.

— Край на какво? — попита Матилде, която се връщаше с кучетата от парка, разгорещена от разходката. Палтото и обувките й бяха целите в сняг. Друг прислужник дотича да поеме мокрите й дрехи.

— На Розината свобода — ликуващо оповести Ирма. Кучетата се присъединиха към развилнелите се сестри. Матилде отиде до пианото и засвири полка. Най-малката се радваше на станалите толкова редки моменти на непринудено общуване помежду им.

Констанце влезе в кабинета. Прислужникът й подаде слушалката.

— Господин Адерхолд от Берлин, Ваше Сиятелство.

Тя запази самообладание. Нима Максимилиан се е побъркал окончателно, та звъни тук? Тази привилегия беше запазена само за Марта. Защото никой в имението „Траунщайн“, освен Флора, не знаеше, че тя пише и публикува в издателство „Адерхолд“.

Той чу първо диханието й, а после едно хладно „Да?“.

— Току-що прочетох романа ти — изрече Максимилиан. Тя беше единствено негова, макар и само по телефона.

Констанце се огледа. В салона беснееха дъщерите й. Въпреки това тя заговори тихо и овладяно.

— Марта вече ми се обади, защото си помислила, че пратката се е изгубила.

— Исках пръв да го прочета.

Констанце се разочарова — книгата принадлежеше най-напред на Марта.

— Любопитен бях да разбера как се справяш след толкова време — продължи Максимилиан. Рядко му се удаваше да показва чувствата си. Можеше го само пред нея, с нея.

Констанце се усмихна. Звукът на гласа му събуди Лина Щайн в нея.

— Е, казвай, хареса ли ти? — изригна тя. Всякаква предпазливост беше забравена. — Още съм несигурна, най-вече заради любовника… Ти разбра ли го? — Ала Констанце не изчака отговора. — Жената и мъжът са съвсем различни в любовта. Той вече е познал всичко, уморен е, без илюзии. А тя е невинна, мечтае…

— Знаеш, че един мъж никога не е познал всичко. Че е също толкова невинен. — Максимилиан мислеше за краткото време, което бяха прекарали заедно.

— Но книгата ти харесва? Нали? От всяко положение?

— Обичам твоите разкази, знаеш го. — Гласът му беше нежен. Всъщност той се радваше на всеки от късите й разкази, които бе написала през последните години, и ги беше прочел по няколко пъти.

Изведнъж се умълчаха. В тишината се чуваха по-добре, отколкото когато говореха. Констанце чуваше копнежа на Максимилиан. А той — нейната самота.

— Марта е в Бремен.

— В такъв случай няма да го прочете скоро, а?

— Баща й е починал.

— О, съжалявам — смути се Констанце.

— Да ти пиша ли какво мисля за романа ти? Или…

— Да пишеш… да… — колебливо изрече тя.

Той бе посегнал към телефона импулсивно, без предварителен план.

— Или да се видим?

Констанце не отговори.

Максимилиан импровизира набързо:

— И без това скоро ще пътувам по работа до Виена.

В съседство дъщерите на Констанце лудуваха като деца.

— Всъщност, и аз трябва да ходя там… при шивачката — от своя страна изкомбинира Констанце. Можеше да обясни пътуването си с желанието да се погрижи за тоалетите на Роза за сватбеното пътешествие.

— Много ще се радвам да те видя.

— Нищо не ти обещавам — неуверено отвърна тя.

— Добре. Заминавам утре — смело реши Максимилиан.

— Сервус, Максимилиан — сбогува се Констанце, без да е взела решение. Остави слушалката и се върна в салона, където Роза и Матилде свиреха валс на четири ръце. Ирма танцуваше сладострастно, както беше виждала в салона на Мари.

Максимилиан стоеше до телефона и разсъждаваше дали да позвъни пак, за да й каже, че приема нещата насериозно.

 

 

Констанце седеше в едно кресло и гледаше с невиждащи очи палавите си дъщери. Рядко беше ходила във Виена след смъртта на императрицата. Започнала бе да пише къси разкази, за да поддържа постоянен контакт с Марта. Двете се срещаха един-два пъти годишно в „Захер“, ала сърдечността от първите години бе изчезнала.

— Твоите подскоци изобщо не пасват на музиката — протестира Матилде.

— Ами тогава свирете така, че да се нагодите към начина ми на танцуване. — Ирма запази спокойствие и продължи да танцува.

Констанце не можеше да си представи, че ще промени за миг плановете си и ще замине за Виена. Но какви планове всъщност? Романът беше завършен и нищо друго не я задържаше.