Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (42)

40

Посетителите седяха разпръснати по фотьойли и столове в неконвенционалната обстановка на двете помещения, разделени с плъзгаща се врата. Комбинацията от мебели, фигурки, украшения и завеси говореше по-скоро за колекционерска страст, отколкото за истински вкус. Сервираха кафе и пунш. Гостите пушеха с надуто изражение. Този следобед салонът отново беше добре посетен.

Център на групата беше Мари Щадлер, вече прехвърлила трийсетте, в лека и удобна рокля. Момичето до нея бе облечено по подобен начин. Двете явно бяха сестри — това си личеше не само по външността им, но и по начина, по който се движеха и разговаряха.

Лекторката, дама на около петдесет години в строг черен костюм, вървеше тържествено към финала:

— … И все още се усеща отзвукът от онази отминала мъдрост, която даде славата на тази страна, все още се чува незаглъхващото ехо на копнежа на човека да надскочи себе си. Може би и ние ще успеем да се домогнем до тази мъдрост чрез нарастващото си съзнание, чрез задружността, присъща на всички форми на нашето мислене, и чрез нашата взаимозависимост.

Тя задържа още за миг напрежението и после затвори книгата на Блаватска^[1].

Гостите аплодираха въодушевено. Книгите на руската теософка и нейните идеи за човешката душа често представляваха основата на дискусиите в салона на Щадлер. Посетителите дебатираха върху различните емоционални състояния и разсъждаваха за отиващото си време, върху чиито руини ще се издигне един нов, чутовен свят. Хипотезите, които се обсъждаха тук, бяха разнопосочни и многообразни — досущ като обзавеждането на жилището.

Мари обичаше да дирижира мислите на своите гости. Самата тя не се определяше категорично — нали държеше златния ключ. Дали и как щеше да го използва — това тепърва щеше да се разбере.

Лехнер, както винаги в износен костюм, седеше отстрани и се забавляваше, наблюдавайки случващото се. Искаше да го възприемат като аутсайдер на събирането, затова ръкопляскаше извън ритъма.

На арфата седна музикантка и от инструмента се понесе импровизация на небесни звуци. От съседното помещение долетя босонога млада танцьорка. Голотата й бе прикрита само от парче бял плат и от дългата й до хълбоците тъмна коса. Върху рамото й блестеше татуировка — индийското Слънчево колело^[2].

Лехнер се наведе към момичето, седящо до Мари.

— Вашите родители не възразяват ли, че идвате тук и дискутирате за политика, госпожице Фон Траунщайн?

— Оставете Ирма на мира, Лехнер. — Мари се притече на помощ на сестра си. — Не му обръщай внимание, сестричке.

— Инспекторът има право да пита, Мари. Аз пък имам право да не му отговарям — отвърна Ирма.

Инспекторът се засмя и си запали цигара.

— Впрочем, става дума за теософия — поправи го тя. — Родителите могат да се смятат за щастливи, когато децата им се занимават с нещо велико, нали?

— Стига тези деца да не им се качват на главите. — Лехнер посочи към двамата посетители, които въвеждаше прислужницата.

Ирма остана гордо в креслото.

— Добър вечер — подчертано любезно се обърна Георг към присъстващите.

— Дал Бог добро, Мари — поздрави Винсент. Не се бяха виждали от доста време. Той се изненада да види колко самостоятелна и обиграна беше станала тя.

— Тук предпочитаме просто да си пожелаваме една добра вечер — хладно отвърна Мари. Вече говореше на литературен език, нищо не напомняше за момичето от гробницата. — Моля, седнете. Днес разглеждаме задълбочено въпроса дали една война, чийто мотив е радикалната промяна на съществуващото положение към по-добро, може да бъде не само оправдана, но даже и необходима — обобщи тя темата на следобеда.

— Няма такава война — възрази Георг. Двамата с Винсент останаха прави.

— Смятате ли, че възникването на Космоса, сиреч еволюцията, може да си проправи пътя без насилие? — провокира го Мари.

— Ние не живеем в ада на Космоса, а в рая, наречен Земя. Тук старото може да съжителства редом с новото, и обратно. За жалост нямаме много време, за да задълбочим разговора. Идваш ли, Ирма?

Ирма скръсти ръце.

— Тъкмо взе да става интересно.

Лехнер извади бележник от вътрешния джоб на сакото си и го прелисти.

— Би трябвало да тръгнете с баща си, княгиньо. Човекът бърза. Вероятно иска да хване късния влак за Берлин.

Георг запази самообладание, приковал поглед върху Ирма. Тя коментира опърничаво:

— Господин Лехнер, вие като таен агент трябва да знаете, че аз гледам на света напълно различно от моето семейство. Освен това баща ми винаги бърза.

Мари протегна ръка към сестра си и я издърпа от креслото.

— Бъди добро момиче, Ирма.

Георг й се усмихна с благодарност. Ирма последва неохотно баща си.

Мари и Винсент се оказаха изправени един срещу друг.

Лехнер ги следеше внимателно, но се правеше, че се е зачел в бележника си.

— Чувам някои неща за твоя салон — тихо каза Винсент.

— Когато става въпрос за жена, хората се интересуват най-напред от нейната тайна, а после от мислите й. — Мари се засмя.

— Аз не съм „хората“ — възрази Винсент. — И съжалявам, че никога няма да узная нито едното, нито другото. — Искаше му се да види поглед, жест, който да му покаже, че Мари проявява разбиране за решението, което бе взел навремето.

Навремето — малко след Нова година, Винсент посети за последен път Мари в имението „Траунщайн“. Тя предположи, че е дошъл да поиска ръката й. Вместо това той се сбогува и й даде обяснения: че виждал бъдещето си преди всичко в независимостта на чешкия народ, че това била борбата, която бил призван да води, че тя била съкровената му мисия, с която дошъл от Прага във Виена. Докато той говореше, момичето го наблюдаваше замислено. С всяко ново изречение Винсент изпитваше все по-голям срам, чувстваше се като предател. В края на дългия му монолог Мари стана, отиде до пианото, прехвърли нотите и му подаде един лист, изричайки делово следните думи:

— Сбогом, господин Захариас. Едно време обичах да пея тази песен по текст на Гьоте и всеки път предусещах, че в живота ми няма да има спокойствие, че не съм родена да се радвам на обикновеното щастие. Казвате, че имате мисия. Това ме насърчава и аз да потърся моята. — Тя го изгледа безмълвно и изчака да си тръгне.

Така постъпи и сега. Усмивката й замръзна, превърна се в безразлична маска.

Лехнер се обърна към Винсент.

— Значи, заминавате за Берлин. Може би за „Груневалд“^[3]?

— Приятна вечер, господин Лехнер. — Винсент го изгледа хладно. Лехнер му даваше възможността да поеме отново контрола върху чувствата си.

— Там ли се срещате с либералите, над които сме установили специално наблюдение? — Инспекторът също се беше научил да говори на литературен език, доколкото му бе възможно.

Мари го скастри:

— Фриц!

Лехнер отстъпи.

— Права сте, уважаема госпожо.

Винсент се сбогува с кратък поклон и последва Георг и Ирма.

— Какви добри хора — коментира инспекторът. — Този тип предпочете пред теб друга, някаква си чифутка!

Мари го перна леко с ветрилото си и весело попита:

— Да не би да смятате да отмъстите за мен, господин инспекторе?

— Разбира се, нали в крайна сметка аз те спасих от Вюртнер.

Мари не възрази. Знаеше, че може да разчита на него.

* * *

На път за Берлин Георг и Винсент почти не разговаряха. Всеки беше унесен в мислите си.

Георг беше забелязал колко се развълнува приятелят му от срещата с Мари. От негова гледна точка и двамата бяха получили всичко, което правеше живота им смислен и стабилен. Разбира се, в много отношения той не споделяше вижданията на най-голямата си дъщеря, но пък и не беше длъжен. Глождеше го по-скоро, че отношенията му с Винсент бяха станали по-трудни. Все повече се разминаваха гледищата им за начина на действие при актуалната ситуация в страната и в Европа, все по-рядко се възцаряваше някогашното усещане за задружност и единомислие.

Винсент действително прехвърляше в паметта си кратката среща с Мари.

Беше разбрал, че ще я види едва когато се озоваха пред вратата й. Трябваше да изчака отвън, ала любопитството му надхвърли предпазливостта и вероятността да го връхлетят някогашните чувства.