Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (41)

39

Изминали бяха четиринайсет години.

— Мястото на тортата „Захер“ е в моето заведение! — заяви Ана още на влизане в кабинета си, където я чакаха Шустер старши и адвокатът на семейството. След като двамата господа й целунаха ръка, тя седна на бюрото си. — Без да ми каже дума, Едуард отваря кафене само на няколкостотин метра от тук и лишава тортата от нейната ексклузивност.

— Синът ти не прави нищо нередно, Ана — опита се да я успокои Шустер.

— В такъв случай се погрижете да бъде обявено за нередно. Тортата „Захер“ се продава само при мен. — Ана погледна предизвикателно адвоката.

Той се прокашля.

— Може би трябва първо да помислим за мирно уреждане на положението. За споразумение в семеен кръг, при което аз, естествено, с радост ще ви помогна и ще застана на ваша страна, уважаема госпожо.

Адвокатът погледна към Шустер, който се помъчи да умилостиви Ана.

— Виж какво, Ана, ако заведеш дело срещу сина си, ще се вдигне голям шум. — Шустер й даде огънче. — Никой в града няма да предпочете кафенето на Едуард пред твоя „Захер“.

— Да, ще се получи доста зле. Той няма да има посетители. — Ана дръпна няколко пъти от пурата си. — Въпросът е принципен, Юлиус. Едуард винаги ми е опонирал, а сега се опитва да ме уязви на тази тема. — Тя беше твърдо решена да подаде жалба срещу сина си и този следобед нямаше да позволи да я разубедят.

— Разчитам на вас — с тези непреклонни думи се сбогува тя с адвоката. На излизане той хвърли последен умолителен поглед към Шустер, настояващ да вразуми Ана Захер. После вратата се захлопна след него. Ана се обърна към Шустер.

— Моята Ани не би направила подобно нещо. Помниш ли как веднъж ми каза, още като беше дете: „Мамо, искам да остана с теб завинаги“.

Ана Захер се вгледа затрогнато в снимката на дъщеря си.

— Ето че повече от дванайсет години е мъртва… избра смъртта вместо живота… също като баща си. — Ана избърса с дантелената си кърпичка следите от пръсти върху рамката на снимката. — Имаш ли новини от нашите внуци в Силезия? Откакто почина жена ти, с теб рядко получаваме вести от сина ти.

— Най-голямата днес има конфирмация.

— Не думай! — Ана Захер се изправи, отиде до бюфета и наля шери в две чаши.

Вдигнаха наздравица.

— На внуците не им позволяват да идват при мен. Явно Ани е говорила лоши неща за „Захер“. Пък и на новата майка май не й харесва — оплака се Ана.

— Би ли искала да присъстваш на конфирмацията?

— Моля ти се, Юлиус, нали знаеш, че не мога да мръдна от тук. Точно сега, когато Едуард… — Тя не довърши изречението.

— На твое място бих приласкал сина ти. Нека да бъде полезен тук, в хотела. Все някога ще ти потрябва наследник, Ана. А той би могъл да се докаже още сега.

— Не и Едуард! — ужаси се от тази идея Ана.

Шустер въздъхна. Той редовно правеше опити да намали напрежението между майката и сина и също толкова редовно удряше на камък.

Ана се надигна и приглади роклята си. Шустер също се изправи. Бяха заедно вече повече от двайсет години и жестът й му подсказа, че тя иска да се върне на работа. Целуна ръцете й.

— Нали помниш за нашия ден?

Тя се усмихна.

— Как бих могла да забравя!

Винсент Захариас седеше във фоайето и четеше вестник. Щом зърна шефката, тутакси се изправи да я поздрави.

Тя го изгледа благосклонно.

— Барон Фон Захариас, добре ли са съпругата и децата?

— Благодаря! Не се оплакваме.

— Винаги се радвам, когато някое от нашите протежета е добре уредено — доволно изрече тя. Винсент се поклони учтиво. През годините отношенията им бяха охладнели.

Повече от десет години той беше женен удачно, имаше син и две дъщери. Паричните проблеми от първите години на пребиваването му във Виена бяха останали в миналото.

Пристигна Георг фон Траунщайн. Йохан, вече мъж на четирийсет, с първите бели кичури в косата, го следваше с пътната чанта.

Георг подаде ръка на Ана Захер.

— Радвам се да ви видя, уважаема госпожо.

— И аз се радвам, Ваше Сиятелство.

Той даде щедър бакшиш на Йохан.

— Моля, разпоредете се да занесат багажа ни на гарата. Ще вземем късния влак за Берлин. — После се обърна към Винсент. — Имам някои семейни задължения, ще ме придружите ли? После отиваме директно на гарата.

Двамата мъже си тръгнаха. Ана Захер им пожела приятно пътуване и задържа ръката на Винсент.

— И да дойдете скоро на обяд със семейството!

Той сведе глава, ала нещо в поведението му подсказваше, че няма намерение да приема поканата.

Ана се загледа подир двамата. В погледа й се прокрадна тъга. Та нали винаги се стремеше да прави най-доброто за хората, които й се доверяваха, да им помага, да ги подкрепя…