Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (40)

38

„1900“. — Майр дирижираше поставянето на декорацията. Тази вечер ресторантът беше преустроен в бална зала. Четири млади пажове се бяха покачили на дървени стълби; всеки държеше по една лъскава, сребриста цифра, за да я прикрепи според указанията.

— Нулата малко по-високо! — изкомандва портиерът. — Не, другата нула!

Пажовете даваха всичко от себе си, но картинката не се получаваше. Майр стенеше и изпробваше нови и нови варианти.

Вагнер заповяда на помощник-келнерите да се строят в редица в коридора пред сепаретата и проконтролира чистотата на ръцете и ноктите им, дали косата е прилежно сресана, а обувките — лъснати. Ана Захер прие парада на келнерите. Вагнер видя, че е доволна, следователно и той беше доволен.

Приближи се един паж, който съобщи на шефката за пристигането на Ани.

— Дъщеря ви седи в салона с господин зет ви.

Ана кимна.

— Идвам веднага. — Погледът й се спря върху цифрата „1900“. — Майр, нулите изглеждат като пиктограмата на тоалетната за персонала. — Портиерът се изчерви — искрено страдаше, когато той или трудът му даваха повод за критика.

— Може би трябва да окачите нулите леко разместени една спрямо друга — предложи шефката. — Какво ще кажете?

— Тъй вярно, скъпа госпожо. Във възходящ или в низходящ ред да бъдат разместени? — ревностно попита той. Вероятно това беше решението за тази чудновата и хилава картина, която образуваха цифрите. Липсваше им достойнство. Та нали, в крайна сметка, искаха да отпразнуват влизането в двайсети век. В „Захер“ не можеха да посрещнат бъдещето с компромиси.

Ана Захер нямаше други идеи за проблема на Майр и си тръгна, заповядвайки:

— Трябва да изглежда добре.

— Тъй вярно! — Майр се поклони и улови злорадия поглед на Вагнер зад гърба на шефката. Тоя да не би да смяташе, че ще се откаже? Майр се върна няколко крачки назад и изведнъж — когато беше под напрежение, винаги се изправяше в цялото си величие — проумя. Не нулите бяха виновни за недостойната картина. — Деветката прилича на обърната шестица — викна той на пажа, който държеше цифрата. — Ти с обърнатата деветка, слизай! Така де, с шестицата… или с деветката.

Младежът слезе от стълбата. Налагаше се да изтичат до тавана, където бяха складирани цифрите за всякакви случаи. Въпросът винаги опираше до перфекционизма. Това беше смисълът на живота на Майр и той нямаше да се откаже от него. Никога! „Дори на смъртното си легло“, помисли си портиерът на „Захер“.

 

 

Вървейки към дъщеря си и зет си, Ана прекоси бъркотията от езици на своите гости. Руски, полски, чешки, сръбски, унгарски, австрийски, идиш. Виена беше като врящо гърне. А в „Захер“ се събираха всички, които иначе мнително се държаха на разстояние едни от други в многонационалната държава Австрия.

Ана поздравяваше с усмивка наляво и надясно. Голяма част от мъжете бяха офицери, дошли с униформите си. По дамите блестяха семейните бижута. Някои се носеха според модата от предишните години и бяха здраво пристегнати, други следваха актуалните тенденции и носеха здравословно облекло — рокля без корсаж.

Към Ана подскочи кученце с каишка, обсипана с изкуствени камъни, последва го цяла глутница. По случай Нова година любимците й бяха нагиздени със сребристи и златисти панделки и се забавляваха под масите и столовете за радост на гостите.

Най-сетне шефката имаше възможност да поздрави щерка си Ани и зетя. Младият лейтенант се беше превърнал в солиден, мършав мъж с очила и големи мустаци.

— Ани, съкровище — изрече с особена сърдечност тя и критично отбеляза, че дъщеря й пак беше бременна.

Юлиус Шустер младши се надигна и целуна ръка на тъща си.

— Как са сватовете? — попита уж между другото Ана. В действителност се интересуваше дали Шустер старши й е изпратил поздрави и съобщение кога ще се появи на празненството — без съпругата, естествено.

— Много добре, уважаема госпожо. Татко ви поздравява и заръча да ви кажа, че се налага днес да остане в имението. Ще ви посети през новата година — невъзмутимо отвърна Шустер младши, а Ани избегна погледа на майка си. Всички бяха наясно за връзката между двамата.

Ана прикри разочарованието си и се наведе да помилва кучетата. После се изправи, отново изцяло господарка на дома, и се обърна към дъщеря си:

— Е, радва ли ви кученцето?

Напрежението тутакси се разсея. По този въпрос всички се разбираха. Ани притисна кучето към себе си.

— Наистина е миличка. Доставя ни огромно удоволствие, особено откакто престана да пишка във всеки ъгъл.

Зетят почеса гальовно кучката.

— Добро момиче си ни ти!

Едуард се приближи и се поклони прекалено ниско на майка си.

— Здравейте, госпожо Захер. — Беше вече доста пийнал. — О, сестричке — душичке! Аха, довела си и момчето си. — Едуард стисна за носа зетя, който беше с доста години по-възрастен от него.

— Престани, Едуард — изрече Ани с тона на по-голяма сестра.

Ана се притесни от превземките на децата си.

— Ти си пил! — обърна се тя с остър тон към Едуард и даде знак на един келнер да донесе силна мока.

— Старият век потъва в блатото, а аз свиквам да са ми мокри краката. — Едуард се изсмя глуповато на собственото си хрумване.

Кучетата усетиха нервността на своята господарка и захапаха крачолите на Едуард. Той ги отърси.

— Тъпи гадини! — Келнерът дойде с моката. — Искам уиски. Веднага! — нахвърли му се Едуард и в пиянското си настроение насмалко не обърна таблата. Ани задържа ръката му в последната минута.

— Не вдигайте шум, иначе можете веднага да изчезвате — изсъска на децата си Ана.

— Да не мислиш, че ще ти направя тази услуга, майко? — нагло изфъфли Едуард.

Ана си тръгна. Бог й беше свидетел, че тази вечер имаше друго за вършене, освен да се ядосва на разглезените си деца.

Едуард се загледа развеселено подире й.

— Клетият татко умря от гадния й характер.

— Отвратителен си! — Ани страдаше, когато майка й се разгневеше. Тя много искаше да има свято семейство.

Брат й се ухили безсрамно.

— Именно! Крушата не пада по-далеч от дървото. — Той грабна чаша с шампанско от подноса на преминаващия покрай тях келнер.

 

 

Прииждаха все повече гости. Ана Захер поздрави Констанце и Георг фон Траунщайн, които бяха довели и Мари Щадлер.

— Добре дошли, Ваши Сиятелства. — Тя погледна с изненада към Мари. — Пораснала си и добре се справяш, както чувам.

Мари се усмихна по детински пресилено на това Пораснала си. Констанце го забеляза и вдигна вежди. Двете с Ана Захер се разбраха с един поглед.

Приближи се Винсент Захариас, който отдавна очакваше пристигането на Траунщайнови и на Мари. Той също забеляза усмивката й и се обърка. Не беше виждал Мари такава. Дали и това беше част от нейния характер? Ала радостта, че я вижда отново, надделя и така моментът и мисълта не стигнаха до съзнанието му. Но скоро щеше да му се наложи да вземе решение, а тогава това чувство щеше да го направлява подсъзнателно.

Тази нощ именно подсъзнателното в човека, в човеците, в народите празнуваше влизането в двайсетия век.

* * *

— Не, любезна госпожо, искрено съжалявам. Наистина бих задвижил всички механизми, но това, за жалост, не е в моите възможности — извиняваше се Майр.

Марта остави разочаровано телефонната слушалка.

— Линиите са претоварени — съобщи тя на съпруга си, който си връзваше връзката пред огледалото. — Ще се наложи да телеграфирам на татко.

— Каква тъпа идея, да дойдем във Виена. — Максимилиан развърза отново вратовръзката. Беше нервен. — Вземете една порция благородническа суетня, три щедри щипки скована атмосфера и гарнирайте всичко с една лъжица глупава оперета. Само не прекалявайте! — добави иронично той. Марта измъкна от ръцете му двата края на вратовръзката и ги върза на възел.

Имаха вид на красива и хармонична двойка, готвеща се за празничната вечер. Марта носеше сребристосива рокля, която подчертаваше бледия й тен.

— Днес ще празнуваме! Утре ще отидем в Сецесиона^[1], а вечерта в Бургтеатър! Грилпарцер^[2]! — с ентусиазъм заяви тя.

— Начало на образователните мероприятия: в седем часа и четирийсет и пет минути. Точно така си представях първия ден от новото столетие в най-разюзданите си мечти, госпожо старша учителко.

Вратовръзката стоеше перфектно.

 

 

Когато поканата от Констанце бе пристигнала в Берлин, те се въздържаха да споделят чувствата си — та нали всичко между тях се развиваше толкова добре. Тайно и двамата се бореха с мисълта да откажат. Ала Максимилиан не искаше да излезе, че не може да издържи на една среща с Констанце, или дори, че търси начин да я избегне. А Марта не желаеше да признае, най-вече пред себе си, че ни най-малко не бе сложила кръст на злоупотребата с доверието й. Раната беше зараснала, но продължаваше да боли.

 

 

— Колко хубаво, че дойдохте! — Констанце се зададе насреща им, разцъфнала от радост. Георг се отдели от Винсент и Мари и също се приближи.

— Благодаря за поканата — официално изрече Марта и сама усети колко е скована.

Георг й целуна ръка.

— Липсвахте ни в имението „Траунщайн“, Марта. — Той се обърна към Максимилиан. — Радвам се да се срещна най-после с вас. Жените ни сигурно ще искат да останат насаме за малко. Може ли да ви запозная с моите приятели?

Без да изчака здрависването с Максимилиан, Констанце веднага хвана Марта под ръка.

— Вървете, вървете — изрече тя, без да поглежда към съпруга на приятелката си. — Ние тук със сигурност ще се забавляваме.

Георг го поведе към една група мъже. Винсент се откъсна с мъка от Мари и от приличие се присъедини към тях.

Максимилиан се извърна подир жените, искаше му се да улови погледа на Констанце, ала тя беше концентрирана само върху Марта.

— Нали ще прочетеш новата ми книга? — примоли се Констанце с надеждата, че Марта ще й прости и че ще подновят старото приятелство след дългия период на мълчание.

Марта се освободи от ръката й, взе чаша с шампанско и я стисна здраво.

— Моля те! — Констанце не отстъпваше в стремежа си да спечели обратно сърцето на младата жена. — Искаш ли изобщо да продължавам да пиша?

— Ти не пишеш за мен — отвърна Марта и отпи една глътка.

Констанце я погледна така, сякаш приятелката й беше длъжна да знае, че тя пише само за нея. Този поглед уцели Марта право в сърцето.

— Марта… Това, което се случи… Много съжалявам. Не може ли да го загърбим? — попита Констанце, изгаряща от надежда.

Тази открита демонстрация на чувства, характерна за нея, беше спечелила Марта още при първата им среща в кафенето на „Захер“, а по-късно бе засилила симпатията й при посещението й в имението „Траунщайн“. Констанце търсеше щастието си. Харесаше ли някого, тя се разкриваше пред него. Така беше и с нейните истории — затова и бяха успешни. Марта й се възхищаваше. Самата тя достатъчно често се примиряваше с разочарованията и обидите. Беше си създала защитно пространство, за да не изпитва болка. Ала за Марта имаше нещо по-лошо от собствената болка — да нараниш друг човек, да го разочароваш или компрометираш. Затова тя обикновено прощаваше по-бързо, отколкото беше полезно за нея. Така стана и този път.

Марта насочи предпазливо разговора към по-неутрален терен.

— Твърдиш, че ще си готова след четири седмици? В такъв случай трябва да си била много трудолюбива.

Констанце изпита облекчение.

— Имам голям късмет с моята Флора. Често преписва страниците до разсъмване.

— Би могла най-после да си вземеш пишеща машина — предложи Марта.

— Ама те много тракат!

Марта погледна към Георг. Той забеляза погледа й и се усмихна.

— Ти имаш голям успех като писателка. Защо не му кажеш най-после? Може би мъжът ти ще се зарадва?

— Траунщайн не бива никога да прочете моите книги — ужасено я прекъсна Констанце. — Защото тогава ще научи какво мисля наистина.

Марта поклати глава. Констанце го прие като първи знак за сдобряването им.

 

 

Ана Захер покани компанията на трапезата. Мъжете се приближиха към жените си и ги хванаха под ръка. Винсент Захариас придружи Мари Щадлер. Настаниха се в сепарето, приготвено за Траунщайнови и техните гости.

* * *

— Вземете толкова тайни агенти, колкото е необходимо. Ръцете ви са развързани, Грубер. Все някога ще открием някое петно и при най-чистичките големци. — Лехнер тикна доклада на доносника в една папка. Онзи кимна и прибра парите, а на излизане се поклони усърдно и многократно. Лехнер не му обърна повече внимание, защото следващият шпионин вече му подаваше своите записки. Лехнер го погледна изненадано: — Достоверен ли е източникът ви, Поспишил? — Доносникът кимна утвърдително. — Дръжте под око господата от Лигата на мира^[3]. Нали тъй? — Лехнер беше възприел начина на изразяване на своя началник и го използваше в негово отсъствие. — Отсега нататък ще ви се плащат пътните разноски, ако се налага да пътувате — додаде с покровителствена физиономия той. Поспишил се поклони и напусна кабинета заднешком, с шапка в ръка, като предшественика си. Насмалко не се сблъска с главния инспектор, който, вече по палто, идваше да си вземе довиждане с най-надеждния си сътрудник — за този ден и за старата година.

— Не седете до късно, Лехнер, нали тъй?

— Какво толкова! Поне през новата година ще седна на разчистено бюро — отвърна Лехнер, доволен от себе си и от впечатлението, което създаваше.

— Но ще празнувате поне мъничко? Нали тъй?

— После ще отида за една бира в Петте кройцера.

Петте кройцера беше постоянното заведение на немските националисти. Посещението там неизменно беше върховен момент в ежедневието на Лехнер. Той рядко се събираше с хора и не обичаше да харчи пари по кръчмите. Предпочиташе да седи зад бюрото си дотогава, докато не му останеше друго, освен да се прибере вкъщи и да поспи няколко часа.

— В такъв случай ви желая всичко хубаво за новата година, Лехнер.

Лехнер тракна с токове и се поклони.

— Благодаря, господин главен инспектор. И на вас щастлива нова година, също и на госпожата ви.

Най-после Лехнер остана сам, протегна се доволно на стола си и се огледа в голямото помещение. Тук беше напреднал от почти детската масичка в най-задния ъгъл до бюрото на първи инспектор. Година след година бе укрепвал авторитета си, за което му се отблагодаряваха с повишения. Лехнер извади от бюрото си един пакет, отвори го и на бял свят се появи календар за 1900 година. На отсрещната стена имаше подходящ пирон, на който го окачи. Извади от шкафа бутилка и чаша и си наля питие. Каза си сам „наздраве“ и тракна с токове. Лехнер се поздрави за достойната служба и пи в чест на новото столетие.

* * *

Сребристите цифри в ресторанта вече бяха окачени правилно. Шефката беше доволна. Майр се усмихна безмълвно и с благодарност.

Ана Захер се приближи до Георг. Вагнер им поднесе две чаши шампанско. Чукнаха се, бяха останали на четири очи.

— Надявам се, че сте доволен от всичко?

— Както винаги, успешен празник, любезна госпожо.

Ана Захер погледна към Винсент Захариас, който водеше оживен разговор с Мари Щадлер.

— Доктор Захариас напредна извънредно много благодарение на подкрепата ви, Ваше Сиятелство — подзе тя.

Георг кимна в знак на съгласие.

— Той е един умен и преди всичко лоялен мъж. — Приятелството надделяваше над политическите им различия.

Ана си дойде на думата.

— Би трябвало да му се уреди брак, не смятате ли?

Георг замълча объркано. Дали шефката целеше да му препоръча обвързване на Мари с Винсент? Идеята не му се нравеше. Беше забелязал как се сближават в имението „Траунщайн“, но с благодарност бе приел факта, че Захариас не му намеква за евентуалните си планове.

— Брак, който да подсили гърба на този момък — уточни намеренията си Ана. Усети напрежението на Траунщайн и смело довърши мисълта си. — И да му донесе една още по-отговорна служба.

Георг желаеше на Мари всичкото щастие на света. Но един брак по любов, който би отнел на Захариас всякакво бъдеще в двореца, не влизаше в плановете му, той дори не можеше да си го представи. Бракът беше връзка, служеща на израстването на личността и на бъдещото семейство. Той създаваше основата на личното благополучие и на властта в обществото. В най-добрия случай тази власт трябваше да се използва за общото благо.

Сякаш усетил темата на разговора, Винсент се обърна към Ана Захер и Георг. В погледа му се четеше надежда, че двамата ще подкрепят желанието му. Той вдигна чаша и се чукна с Мари за бъдещето.

— За всичко, което е пред нас!

Мари също вдигна чаша.

— Че има ли нещо пред нас? — дяволито попита тя. Погледът на Винсент беше красноречив. Чашите се чукнаха със звън.

Ана Захер въздъхна.

— Ах, любовта, тя може и да съсипе двама души.

— Ще говоря с главния церемониалмайстор на двореца за подходящ брак. — Георг беше благодарен на шефката, задето го бе навела на мисълта да не оставя бъдещето на приятеля си на случайността.

* * *

— Каква горещина! — Констанце, която бе последвала Марта в тоалетната, отиде до мивката и подложи ръцете си под студената вода.

Бяха яли, пили, бяха се смели и разказвали истории, ала Констанце все още нямаше чувството, че Марта й е простила. До полунощ оставаше малко време. Двете жени се спогледаха в огледалото.

— Хубаво празненство — усмихна се Марта. В балната зала свиреха валс, но тук музиката се чуваше слабо.

— Марта, искам да направя нещо, за да се смилиш над мен. — Констанце пристъпи към нея. — Моля те!

— Просто се опитай да не правиш нищо, Констанце. — Гласът на приятелката й прозвуча мило и любезно както едно време.

— Не мога. Не мооога — пропя от щастие по-младата жена.

Марта поклати глава и се усмихна. Констанце си оставаше дете — ето че изрази облекчението си, като обви с ръце приятелката си и се залюля с нея в ритъма на музиката.

— Обичам те, Марта — възторжено произнесе Констанце и със сподавен от вълнение глас продължи: — Обичам те, както може да се обича само един човек. — Говореше сериозно. Тъкмо искаше да го повтори още по-изрично, когато влязоха три млади жени и започнаха да се маскират за бала. Тя хвана Марта под ръка и излязоха.

Сблъскаха се с Максимилиан, който беше тръгнал да търси жена си — всъщност той смяташе да напусне празненството. Щастливата Констанце го хвана под ръка, Марта го хвана от другата страна. Издърпаха го в залата, където музиката спря, за да придаде повече напрежение на последните секунди от годината.

— Десет, девет, осем — тутакси подхвана хорът на гостите, докато стигна до полунощ и до началото на новия век.

Звън на чаши. Благопожелания на много езици. Прегръдки. Целувки отляво и отдясно, с най-различни намерения, искрени, влюбени, приятелски, по принуда; едни си открадваха целувка, други се натрапваха. Някои се възползваха от ситуацията, за да получат нещо, изключено при нормални обстоятелства.

В ресторанта бе дошъл и персоналът — готвачите, келнерите, камериерките, дори огнярят беше тук, за да отпразнуват тържествения миг.

Майр и Вагнер се измериха с поглед — симпатично съперничество — и чукнаха чаши.

Ана Захер обхождаше редиците, в този час тя не правеше разлика между гостите и персонала.

Георг целуна Констанце. Максимилиан целуна Марта. Двете двойки си пожелаха щастие. Погледът на Констанце отново беше открит и прям, също и към Максимилиан. Музиката подхвана Императорския валс. Гостите, изпаднали в еуфорично настроение, се втурнаха към дансинга. Една маскирана дама покани Максимилиан на танц и той се впусна лудешки след нея. Един от приятелите на Георг покани Констанце. Главният инспектор танцуваше с жена си близо до Винсент и Мари, без да разпознае елегантната млада дама.

За първи път тази вечер Марта и Георг бяха сами.

— Значи, вие сте взели при себе си Мари Щадлер — отбеляза Марта, проследявайки с поглед танцуващата двойка.

— Никак не ни е лесно с нея. Не знам какво да правя — откровено сподели той.

Марта, която не подозираше за близостта, създала се между Мари и Винсент, отвърна сърдечно:

— Подарете й независимостта.

Идеята й смая Георг.

— Може би иска да изучи някаква професия? Или да следва? Сега и жените имат това право при вас, във Виена — продължи Марта.

— Да, ние постигнахме някои неща през този век — енергично подхвана Георг. Обзе го внезапна радост. Може би сега започваше неговото време и тази битка със старите, които искаха с все сили да спрат младите, тази битка със съмишлениците, които често извеждаха на преден план други формулировки и изтъкваха други аспекти, тази битка с работниците, които не проумяваха, че и те ще трябва да се променят, защото можеха да израснат само заедно — може би всичко това щеше да роди плодове и да направи място на новото. Да, той ще даде възможност на Мари да заживее самостоятелно. — Странното е, че не бих направил толкова лесно подобна стъпка по отношение на другите ми дъщери — отбеляза Георг. — Но те са още малки, слава богу. — А и самият той щеше да продължи да расте, кой знае какво щеше да е възможно тепърва…

На дансинга двойките размениха партньорите си. Максимилиан подаде ръка на Констанце. Марта го забеляза и дръзко се обърна към Георг:

— Ще танцуваме ли?

— За мен ще бъде удоволствие. — Той я поведе към дансинга.

— Мислиш ли си понякога за нас двамата? — страстно попита Максимилиан Констанце.

— Разбира се. И се радвам, че Георг не е забелязал нищо, а Марта ни прощава. Нещата можеха да завършат по ужасен начин.

— Колко ужасен? Да ни отрежат главите ли? — Максимилиан би дал всичко, да можеше да излязат от залата, та да си излее душата пред Констанце. Ала хореографията на танца повеляваше двойките отново да се разделят. Той се плъзна към съпругата си.

Констанце се плъзна към Георг. Той беше все още под впечатление от разговора с Марта.

— Какво ще кажеш да наемем жилище на Мари във Виена? — Георг завъртя бурно Констанце в три четвърти такт.

— Ще изпуснем момичето — небрежно отвърна тя. — Всъщност, защо не? — В дома им щеше отново да настъпи спокойствие и да се сложи край на влиянието, което Мари упражняваше върху трите им дъщери и прислугата. Двамата прелетяха с танцова стъпка покрай Марта и Максимилиан. Констанце се усмихна на приятелката си. Максимилиан видя погледа й — той явно не се отнасяше за него, и това го нарани. В такива моменти винаги го пронизваше потребността да бъде творческа личност, да се извиси над този фалшив живот, да не се чувства така изгубен в него.

— Искам да се прибираме у дома, Марта. Искам да пиша, много да пиша. Искам…

— Всичко! — допълни Марта изречението. Тя познаваше добре мъжа си, може би по-добре, отколкото той познаваше себе си. Мислено и двамата вече пътуваха обратно за Берлин.

 

 

От януари 1900 година беше изминал почти един час, когато Ана най-сетне намери време да се чукне с децата си за бъдещето. Вагнер следваше шефката с шампанското, ала видът на младите хора в периферията на празненството шокира и двамата. Ани беше заспала на дивана. Шустер младши ядеше жадно тортата с крем, поднесена в полунощ. Две кучета го наблюдаваха зорко и чакаха да падне някое парче от вилицата му, след което се втурваха с ръмжене към сладката хапка, за да я изближат от килима, от панталона или обувката. Пияният до козирката Едуард се беше проснал до една маса и си говореше сам. Любимецът на Ана, малкият Лумпи, гризеше подгъва на панталона му.

Ана погали дъщеря си.

— Ани, скъпа, да наредя ли да ти приготвят леглото? — Ала Ани само се обърна на другата страна, без да се събужда. Шефката погледна смутено към Вагнер, който държеше подноса с шампанското. В този момент се появи Юлиус Шустер — по палтото му се топяха снежинки. Той поздравяваше учтиво своите познати, ръкуваше се, изричаше благопожелания за Новата година. Един паж му взе палтото. Ана грабна две чаши от подноса на Вагнер. Шустер се запъти към нея с грейнало лице.

— Значи успя да се измъкнеш? — гальовно попита тя.

— Просто исках да пожелая щастлива Нова година на децата. — Чукнаха се. Децата не ги интересуваха вече. Те си имаха собствен живот.

 

 

Смъртта беше седнала на една пейка край Дунава и съзерцаваше вълните, отнасящи старото столетие. Нощта беше дълга и тя имаше време да се занимае малко с предстоящото. Щеше да има много работа. Смъртта видя заблудени души, носещи се над разрушени местности. Тя нямаше да успее да прибере всички у дома — щяха да са прекалено много. Затова се радваше, че тези събития още са в далечното бъдеще.

 

 

„В далечното бъдеще ли — мислеше си Любовта… — Само още четиринайсет години мир.“