Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (4)

2

На един етаж над вестибюла Смъртта вече бе влязла в стаята, където лежеше болният. Хладният й дъх легна над помещението, както мъглата беше легнала над града.

 

 

При влизането на Ана Захер нейният свекър, Франц Захер, още в пътни дрехи, пусна внимателно ръката на сина си върху завивката и пресрещна снаха си. Поздравиха се с целувка по двете бузи. Ана се наведе над мъжа си.

— Ще доведа внуците — каза Франц Захер и излезе.

— Ана, мила моя… Ана — прошепна умиращият, вече не му достигаше дъх.

— Вкъщи всичко е наред, Едуард. Не се тревожи. — Ана попи трескавата пот от челото на мъжа си.

 

 

Смъртта седеше на креслото до прозореца и се наслаждаваше на тишината.

* * *

В един вход на две пресечки от „Захер“ се спотайваше някакъв мъж: студени очи, груба сипаничава кожа.

С бърз ход се приближи карета. Тъмният силует се отдели от стената на къщата. Точно пред нозете му падна кадифена торбичка. Мъжът в каретата остана в тъмното. Само за един кратък миг се видя ръката му и гербът на пръстена печат: лешояд с две глави.

Каретата продължи нататък, без да намалява скорост. Фигурата грабна тъмносинята торбичка, претегли я върху дланта си и я пъхна в джоба на палтото.

 

 

Момичето, Мари Щадлер, крачеше забързано по уличките със сведени очи. Топлината от тенджерата със супата й беше приятна. Матовите конуси на уличните фенери се очертаваха неясно сред мъглата.

Покрай нея мина каретата, която откарваше семейство Траунщайн от хотела до близката Опера. Княгиня Фон Траунщайн мерна за миг забързаното дете.

Мари мислеше за монетите в джоба си, които бе получила от господарката за своя труд. Позволено й бе да задържи една от тях. Размечта се как ще пъхне паричката в спестовната си касичка. С нея щяха да станат шейсет и четири. Още четири седмици, и можеше да си купи панделката за коса, която бе видяла на витрината на ъгъла до хотела.

 

 

Мари работеше от шестгодишна. Отначало помагаше на майка си за прането, което тя переше за господарите, но вече беше достатъчно голяма, за да се труди самостоятелно. В някои месеци печелеше повече от майка си. На децата се плащаше по-малко. А ако някое дете отхвърляше работа колкото възрастна жена, хората предпочитаха да наемат именно него.

Стъпките зад гърба на Мари отекваха все по-ясно. Тя надуши цигарен дим и тръгна по-плътно до стените на сградите, за да пусне мъжа да мине, обаче той оставаше зад нея. Мари ускори темпото. От тенджерата се изплиска малко супа и се разля по роклята и дървените й обувки. Майка й щеше да й се кара.

Нечия ръка я сграбчи внезапно за рамото, другата запуши устата й. Съдината издрънча по уличния калдъръм, супата се изля в канавката. Мари се съпротивляваше ожесточено.

— Млъквай, или ще те убия! — изсъска непознатият и притисна лицето й към шията си. Палтото му миришеше на мухъл. Мъжът се опита да затисне устата и носа й с кърпа, напоена с етер, но тя го ухапа по ръката. Той извика от гняв и болка и бързо я понесе към задния вход на един публичен дом, каквито изобилстваха в този район.

Въздухът в къщата беше натежал от парфюм. Мари успя да се измъкне по стълбите. Побягна замаяна, препъвайки се, и потърси врата, но се обърка. Непознатият я следваше плътно. Най-после тя намери изход и се озова в помещение със сводест таван, сред пране, простряно на въжета. Усети хладния полъх на нощния въздух. Вратата зад нея се отвори. Единствено прането разделяше преследвача от момичето. Мари зърна друга врата, втурна се към нея, обзета от смъртен страх, и посегна към дръжката на бравата. Оказа се отворена. Отвъд нея цареше пълен мрак. Малката се търкулна по няколкото стъпала надолу, изправи се и тръгна опипом напред. Зад нея припламна кибритена клечка и угасна. Кратката светлина беше достатъчна да й покаже пътя. Преследвачът се спъна в тъмното, изруга и драсна нова клечка. Мари съзря паянтова дървена врата и се втурна по коридора на сутерена, осветен от мъждукащо газениче. Опита се да извика „Помощ!“, но смъртният страх пречупи гласа й. Преследвачът се приближаваше.

Шумът привлече вниманието на архиваря на Операта. Тъкмо се канеше да занесе на сцената нотите на някои оркестрови партии за репетицията на следващия ден, когато чу сподавен вик. Вюртнер заряза количката с нотните листове и тръгна към желязната стълба, водеща към сутерена. Слезе внимателно по стъпалата и видя сянка, спотайваща се до стената, а после — мъж, който се бореше с момиче. Вюртнер се превърна в преследвач. Тук, долу, всичко му беше познато; само няколко крачки го деляха от нишата, където пожарникарите съхраняваха брадвите.

Похитителят дърпаше момичето обратно към онази част на мазето, която водеше от Операта към една от околните къщи.

Тласкан от желанието си да спаси момичето, Вюртнер грабна една брадва. По-късно щеше да се чуди откъде бе събрал този кураж. Стигна с няколко крачки до мъжа, който носеше ожесточено бранещото се дете, и заби брадвата в тила му. Желязното острие потъна в костта и разцепи черепа.

Мъжът застина, отслаби хватката и момичето се изтръгна от ръцете му — а после, сякаш след безкрайно много време, похитителят се строполи на земята. Синята кадифена торбичка се изсули от джоба му.

Мари се взря в кръвта пред нозете си. Вдигна бавно глава, погледна смаяното лице на Вюртнер и загуби съзнание.

* * *

Смъртта бе преметнала небрежно крака върху подлакътниците на креслото. Върховете на обувките й лъщяха в светлината на свещта, която Ана Захер беше запалила върху нощното шкафче на умиращия. Смъртта си мислеше за момичето.

 

 

Часовникът тиктакаше неуморно. Всеки момент представлението в Операта щеше да свърши и резервираните маси в сепаретата да бъдат заети. Ана се зачуди дали вестта за състоянието на собственика се беше разчула. Може би гостите нямаше да дойдат — било от уважение, било от суеверност? Може би трябваше да помоли свекъра си да бди край умиращия, а тя лично да надзирава работата?

Ана докосна горещата ръка на своя съпруг и си спомни за сватбата им във Вотивкирхе^[1]. Тогава тя беше на двайсет и една. Бракът им продължи дванайсет години. По онова време вдовецът хотелиер минаваше за добра партия във Виена. Още от първия ден Едуард се отнасяше с уважение към Ана и й даваше пълна свобода на действие. Тя не беше влюбена в Едуард Захер. Обичаше хотела и отговорността. Мислеше трезво и ясно.

 

 

Разсъжденията й предизвикаха почтителната усмивка на Смъртта. Тя харесваше хората, които мислеха ясно. Повечето човеци се губеха във вихъра на емоциите си. Смъртта охотно би им разказала за мястото, в което влизаха душите, след като напуснеха света, и където сега тя щеше да отведе Едуард Захер. Това място беше истинска благодат, Смъртта бе убедена в това. Само небитието имаше значение там — едно небитие без бъдеще и минало. Място на възможно най-пълен покой, едно утешително Нищо, в което да се преродиш и да постигнеш съвършенство. Смъртта знаеше също, че почти всички, които бе съпровождала до този праг, пристъпваха там с огромно желание, сякаш цял живот бяха чакали този момент. Самата тя винаги оставаше пред портите — от уважение.

 

 

Франц Захер доведе децата. Десетгодишната Ани се чувстваше зле. По-малкият само с две години Едуард беше наследил трезвия характер на майка си. Той възприемаше бащината си смърт като нещо, с което трябваше да се справи. Най-малката, Франциска, по начало нямаше отношение към баща си.

Ани се вкопчи в умиращия, сякаш така можеше да го задържи жив. И ето че мъглата отстъпи в битката за баща й и Ани видя фигурата с излъскани островърхи обувки, седнала в креслото до прозореца. Тя погледна Смъртта право в очите. Всичко това продължи не повече от секунда. Споменът за този миг щеше скоро да изчезне в мъглата на забравата. Ала чувството, това чувство, че е надникнала зад завесата, щеше да съпровожда Ани отсега насетне.

От гърдите на Едуард се изтръгна последна въздишка. Заедно с въздуха от него излезе и животът. Смъртта се надигна да посрещне душата на мъжа, после загърна в пешовете на сакото си тази най-съкровена човешка тайна и напусна стаята с нея.

Ана Захер затвори очите на трупа и сключи молитвено ръце. После спря махалото на часовника. По някакъв начин изпитваше облекчение — както бе изпитала облекчение като момиче, когато баща й умря и те напуснаха кланицата.

 

 

Франц Захер погледна мъртвия си син и изведнъж осъзна какво го бе смущавало открай време у Едуард: неговият страх от живота.

Той усети как малката, влажна ръчичка на внучката му Ани се пъхна в неговата ръка. Детето се взираше в мъртвия си баща с обляно в сълзи лице.

* * *

Мари отвори очи и видя лицето на непознат мъж. Ужасните картини на отвличането напираха в съзнанието й и тя се разтрепери.

— Не се бой, птиченце — настойчиво изрече Вюртнер и поднесе към устата й метална лъжица със захарен разтвор. — Той вече не може да ти направи нищо.

Вюртнер я беше занесъл в личните си помещения. Зад архивните рафтове имаше малка стаичка, която той използваше, когато преписваше до зори оркестровите партии и беше твърде уморен, за да се прибере вкъщи. Там бе положил Мари върху протрита кушетка. Отдалече се чуваха музика и пеене.

— Ти си още малко момиче, никой не бива да ти стори зло. — Тънкият му глас не подхождаше на набитата му, закръглена фигура.

Мъжът дойде по-близо до Мари. Толкова близо, че тя видя жълтеникавата кожа под оредяващата му вече коса. И понеже той не преставаше да кръжи с лъжицата пред устата й, а вероятно и от смъртен страх, малката отвори уста.

Беше вкусно — сладко и хладно. С всяка глътка силите й се възвръщаха. Когато чашата се опразни, тя избърса уста и тихичко попита:

— Може ли да си вървя вкъщи?

И понеже мъжът не отвърна нищо, тя се измъкна изпод завивката и тръгна към вратата.

— Какво ще търсиш вкъщи? — Тонът му стана остър.

Мари се обърна плахо.

— Мама ще ме чака.

— Хич даже няма да те чака — изсмя се грубо той. — Твоите родители са те продали.

Мари се вторачи във Вюртнер.

— Как мислиш, къде смяташе да те отведе онзи човек? Мъжете искат да се излекуват от сифилиса. Затова отвличат от улицата малки момичета като теб.

Мари се разплака.

— Ти извади късмет! — Той я изтика по-далече от вратата и я върна на канапето. Седна до нея и бащински взе ръката й. Момичето надуши потта му. — Но сега аз ще те пазя — продължи архиварят. Говореше сериозно. Той нямаше да пуска навън, в опасния свят, това детенце, своето птиченце. Щеше да го закриля така, както му се искаше да беше закрилян и той като малко момче.

 

 

Далечната музика се засили, устремена към финала.

* * *

Певци, оркестранти и аудитория се сляха в едно, обединени от мощните заключителни акорди. Едва бе отзвучал последният тон, и избухнаха бурни аплодисменти. Затрогната и развълнувана, Констанце фон Траунщайн сгъна ветрилото си. Музиката винаги разтърсваше княгинята и я изпълваше с меланхолия. Искаше й се да беше артистка или поне муза на някой велик гений. Стрелна с поглед профила на мъжа си и ръцете му, които пляскаха ентусиазирано. С него щеше да споделя живота си завинаги. Тази мисъл породи неприятно чувство в нея.

Георг усети погледа на Констанце и се извърна усмихнат към жена си. Тя му беше чужда, дори след половин година брак.

 

 

Сред кандидатките за женитба Констанце Наги-Карой минаваше за златна кокошка. Траунщайнови бяха търсили дълго според възрастта и титлата, но най-вече според богатството, което би поискало да си купи тяхното родословно дърво. Георг не се бе поколебал нито за миг, преди да изрече брачната клетва. Той имаше нужда от съпруга и искаше семейният му живот да е по-простичък.

Освен това усещаше, че е призван да направи света по-добър, и смяташе да посвети силите си на тази кауза.

Георг вдъхна нежната нотка на Констанциния одеколон, който се смесваше с миризмата на пищната й черна коса. Тази миризма събуди желанието му, което го изненада. Разбира се, че беше в правото си да желае жена си. Бяха го учили обаче, че в брака е нужно да се спазва известна дистанция, да се общува хладно и дисциплинирано. Страстта беше за публичните домове и за любовните връзки. Емоциите можеха най-вече да навредят на брака, те бяха непредсказуеми. Георг презираше хората, които не запазваха хладен разсъдък, на които не можеше да се разчита във всеки момент и във всякаква ситуация, и прилагаше този критерий преди всичко към самия себе си.