Родика Дьонерт
Хотел „Захер“ (39)

37

Сега вече никой не можеше да им стори нищо. Почти всеки ден Марта мислеше за това и за първите трудни години от брака си. И двамата бяха допуснали грешки. Една лъжа поражда следващата, както винаги й беше казвала майка й. Марта се упрекваше, задето навремето се бе съобразила с желанието на Констанце и не бе посветила Максимилиан. Двете с Констанце обичаха тайните и писателката, която заедно бяха дали на света и която трябваше да принадлежи само на тях двете. Накрая Максимилиан се бе влюбил в Лина Щайн.

Водата завря. Тя се зае да приготвя кафето. Хедвиг се върна от покупки, донесе пресни кифлички и пощата.

— Изчакай зарзаватчията, Хедвиг, после си свободна — каза Марта, още по пеньоар.

— Благодаря, госпожо Адерхолд.

Марта кимна весело.

— С удоволствие. — Знаеше, че в свободните си часове Хедвиг ходи при сестра си, която имаше голямо семейство. Голямо семейство! И тя ли искаше същото — голямо семейство? Не беше много сигурна. Тя обичаше да са си двамата с Максимилиан и да го глези. А той я любеше с такава лекота, каквато винаги бе искала. Марта пъхна пощата между каната за кафе и кошничката за хляб. Откакто се бяха сдобрили, често си позволяваха дълъг предобед в леглото.

Марта грабна подноса и се върна в спалнята, тананикайки си ария от „Госпожа Луна“^[1].

— „О, Теофил, о, Теофил, за мен ти беше всичко на света“. — Тя затанцува към леглото с поднос в ръка. Максимилиан запази присъствие на духа и в последния момент спаси от катурване каната с кафето. — „О, Теофил, о, Теофил, защо ме изпрати в глуха линия?“ — Марта направи дързък пирует и за облекчение на съпруга си най-сетне остави подноса.

Малко по-късно двамата седяха под завивката, пиеха кафе и топяха кифличките в мармалада. Марта прегледа пощата, почти всичко бяха сметки, с изключение на едно писмо. Тя го отвори с недоумение.

Максимилиан посочи към прозореца, беше завалял сняг.

— След закуска може да се разходим в „Тиргартен“ и да си направим снежен човек — предложи с пълна уста той. След като Марта не реагира, той се извърна с почуда към нея. — Кой те ядосва пък сега?

— Траунщайнови ни канят за Нова година в „Захер“. — Тя му подаде писмото. Беше от Констанце. — „… Често си мисля за нашето лято в имението «Траунщайн». И как ти ме окуражаваше да не ограничавам сама живота си. Благодарение на теб аз се събудих, Марта. Нямам думи да ти благодаря за това. Моля те, нека да се помирим. Може би началото на новия век е подходящият момент за това.“